Миглена Николчина
Питам се дали заслужаваме философ като Боян Манчев и си отговарям, че по-скоро не. Но понеже все пак се е случил, ще изкажа няколко догадки какво прави възможно да имаме толкова интересен и изявен мислител.
Преди всичко да не забравяме натрупванията от започналия още през XIX век възрожденски просветителски проект. Натрупвания, които и комунизмът, въпреки изказваните понякога мнения, не прекъсва поне по две причини. Едната е, че просветителският проект на Възраждането продължава да работи като политическо несъзнавано на комунизма. От друга страна, поради собствения му просветителски проект, който въпреки сериозните идеологически ограничения и понякога безумия, все пак не отменя основния патос на това, че образованието е важно, че науката е важна, че хуманитаристиката е важна, че философията е важна.
В случая с Боян Манчев тази приемственост е съвсем пряка, тъй като неговият баща е лингвистът Красимир Манчев. През 1960-те години Красимир Манчев е със стипендия в Париж, подобно на други български интелектуалци, за които знаем. Но за разлика, да кажем, от Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, той избира да се върне в България. Връщайки се в България, не просто остава във връзка с научния контекст във Франция, но и създава българска гийомистка школа, която е може би по-добре позната във Франция, отколкото в България, въпреки че напоследък се направи доста, за да бъде възстановен този епизод от развитието на българската наука.
Аз бих споменала също значението на 1980-те години поради огромното ударение върху философското и теоретичното мислене и общуване в това последно десетилетие на комунизма, когато се оформят идеите на непосредствените учители и предшественици на Боян Манчев. Тогава се създават нагласи и ориентации, страсти, амбиции за научна комуникация със света, които се на 1990-те години – десетилетието, когато Боян Манчев започва да се оформя като учен.
И най-сетне сигурно не е без значение средата в Нов български университет, където въпреки прагматичната ориентация на един частен университет ние виждаме едно много високо ниво на философската колегия.
Споменах Красимир Манчев, тъй като Боян Манчев сякаш продължава неговия избор на научно-биографична програма. По геополитически причини тя е по-леко изпълнима днес, но от гледна точка на енергията и концентрацията, които изисква, едва ли би могла да се определи като лесна. Това е програмата на една трансезикова и трансгранична научна реализация. Боян Манчев е учен, който е изключително добре реализиран и научно като изследовател, и педагогически извън България в един международен контекст, без при това да губи своята свързаност – отново биографична и научна – с българската среда и българския език.
Боян Манчев има публикации, включително книги на множество езици – най-вече на български и на френски, но също така на италиански, на английски, на японски, на немски. Трябва да подчертая, че това не са преводи, тъй като дори когато някои от книгите му се припокриват в една или друга степен, на практика той пише книгите си наново според езика, на който те ще се появят. Така че виждаме едно особено умножаване на неговата научна персона, която преминава през различни езици и различни артикулации. Това е свързано също и с педагогическата дейност и с институциите, през които преминава Боян Манчев. Париж, Берлин, Виена, Токио… и разбира се, в България, както в Нов български университет, така и в Софийския университет, винаги с огромна ангажираност и страст в работа си със студентите. Творчеството на Боян Манчев има същата многостепенна обхватност, каквато и изобщо практическата му реализация като учен. То обхваща онтологическа, естетическа, литературоведска, политологическа проблематика.
В последно време работата му започна да кристализира в проект, който той слага под рубриката на философската фантастика. Освободен от обичайно изискуемото ерудитство на хуманитарното писане, в новите си книги той дава свобода както на своите философски приоритети, така и на забележителния си поетичен стил. Какви са тези приоритети? Няма да влизам в подробности тук, но най-общо бих могла да кажа, че става дума за интерес към нечовешкото, разбрано като (анти)природно и като (съпротиво)космическо в опозиция с онова дигитализирано, редуцирано, марионетно, зомбирано бъдеще за човека, което донякъде плашещо ни се отваря като хоризонт днес. Тоест у Боян Манчев най-дълбоката съпротива – има и други форми на критика и съпротива в неговото писане, – но най-дълбоката форма на съпротива е според мене именно в този пункт. В едно упование и в една надежда за ексцесивното, неконтролируемо нечовешко, което човекът носи и което ще го предпази от свеждането му до имитация, празна обвивка, зомби. Оттук и интересът на Манчев към безформеното, към невъобразимото, към неподдаващото се на формулировки, а също така към флуидното и към облачното, да го кажем през заглавието на една от най-новите му книги. Тази програма, която от гледна точка на школа и на континюитетност е свързана с Нанси (Боян Манчев е в непосредственото обкръжение на Нанси), има своята забележителна самобитност и автономност. Боян Манчев следва от книга към книга един собствен път на философско мислене, което е в диалог с български автори и с български философи и се радва на страстни последователи.
Преди да привърша тази бегла скица, искам да подчертая още нещо, което за българския контекст е безпрецедентно, за пръв път се случва по този начин. Освен ако не си спомним за Иван Станев, който в собствената си фигура събираше света на философското и теоретичното мислене със света на театъра, на пърформанса, на сценичното изкуство.
И отново – като става дума за връзката на Боян Манчев с театъра, за работата му с Ани Васева и с „Метеор“, с невероятните актьори в тази трупа, човек би могъл да се запита дали заслужаваме такъв философски театър. Пак съм изкушена да кажа, че по-скоро не. Все пак той се случва – с последователност, мащабност и постоянно изменяща се, с оглед на самите си сценични превъплъщения, хармонична свързаност между концептуалност и сцена.
Боян Манчев прави петдесет години, случвало се е и на други хора преди това… но рядко се случва петдесет години да са дали толкова много, при което авторът им да е останал толкова млад.
