Катя Станева
От 2 юни чета новата книга[1] на Инна Пелева като стихосбирка – отварям напосоки, наслаждавам се, връщам се към съдържанието, за да се ориентирам в кой концептуален панел от словесното общежитие, прибрало пишещи-и-четящи съвременна българска проза, пребивавам/гостувам.
Допусках, че ще е така – липса на реклама, на по-широк непосредствен отзвук след краткото представяне във „Витрина” (ЛВ, бр. 24/2020 г.) и в предаването „Линия култура” на БНТ 2 (04.06.2020). Авторката не обгрижва много-много книгите си след издаването им; но знаех, че ще напиша за „През това време”, колкото и да съм бавна в писмовни реакции. Някои от включените текстове са познати от публикации в литературната и научната периодика, съпоставяла съм с интерес прочитите на Пелева с рецензии и обзори от изданията (и тв предавания), които информират за актуалното в литературния живот. Част от анализираните творби също за пръв път съм откривала в периодиката – напр. разказа на Стоян Ненов „Под колелетата” съм чела в „Литературен вестник”, бр. 1 от 2011 г., там писателят датира написването му – 01.09.2010, тоест преди 10 години. Тръгвам от този факт, за да подчертая, че чрез своята десета книга литературоведката въвежда в по-широк академичен оборот нови лица от българската литературна сцена, обглежда, намества, остойностява сред актуалната литературна събитийност малко познати творби. Частта „За тези, които не се страхуват от Вирджиния Улф (матрици на популярното в женската проза след 2000-та година)” притежава – поне за мен – не само, не толкова концептуална, колкото несъмнена информативна стойност; текстът свидетелства за изумително количество изчетени страници; внимателно, задълбочено и пространно е коментирана направата по световни образци, „производствената технология” на високотиражната литературна продукция, носеща подписи Людмила Филипова, Никол Данева, Красимира Зафирова, Калина Стефанова… На заден фон присъстват и по-семпли реалности и лица на популярното.
Човек с много разчупено мислене, Инна Пелева още в първите си публикации върху Ботевата поезия и литературата на Българското възраждане явява несъмнена дарба да забелязва неща, които друг не е забелязал, да повежда (посредством фактологичната убедителност на цитатни вериги и най-вече чрез агресивната логика в курсивиране на открита синтактичност) читателя в избрана от нея посока на проблематизиране. Тълкуванията й са неизменно насрещни на масово приетото, навичното литературноисторическо представяне на христоматийни творби, на фигури, явления, процеси. По повод нейната нова книга у част от колегите – а лично у мен винаги, – буди симпатия смелостта й да не иска да се хареса. Вместените в кадър и ярко осветлени биографични сегменти от градежа на конкретни писателски и критически самоличности едва ли носят ведра радост на обсъжданите писател(к)и и изследователи; етикетирания по модела „ботевовед”, специалист по литературно направление, период, жанров формат и т.н. не са само почтително ознаковяващи професионализирано академично занимание с литературна наука. Но от позицията на литературовед с дисертации върху Ботев и Алеко („Преобразуване на възрожденски идейно-поетически стереотипи в лириката на Христо Ботев”, 1998 и „Текстът „Алеко Константинов” в българската култура”, 2002) и две хабилатации с монографии върху творчеството на Иван Вазов и Йордан Радичков, изследователката може да си позволи аналитични вглеждания в дребни конкретики от „визитките” и по-едри неласкаещи обобщения, с които не е задължително да сме съгласни.
На пръв поглед в „През това време” И. Пелева отмества фокуса на своя научен интерес от литературната история. Последната й книга „прибира” знакови литературни изображения на миналото и днешното, правени след 1989-а, в които професионално школуваната литературоведка търси и открива скъпене (или поне интуитивно отстояване) на жилави традиции, изважда наяве боравенето с отработени повествователни модели и манталитетни нагласи – така могат да бъдат сумирани основните послания на включените студии и статии.
За заглавие на този отзив избрах пасаж от уводните думи[2]. Събраните в книжно тяло със своя смислова органика текстове са писани и печатани в периода от 2007-ма до 2019-а, важни отпратки към идеи и хрумки във връзка с основната тема на всяка отделна публикация не са доразгърнати. „Тягата да вървиш напред” налага ограничения (дори „автоцензура”, спирачки) на креативния човек, диктува му да се съсредоточи върху оцелостяване на конкретната концептуализация. За мен във фразата е кодирана и надеждата на университетския преподавател, че е възможно (мислимо, желано) други изследователи да продължат работата в бегло набелязани посоки, да оцветят и изпълнят с живот само загатнати позиционирания, празноти, скупчвания в картината. Да кажа и това, в професионалния път на Инна Пелева има толкова стръмни участъци, че е респектираща и възхитителна волята й да не губи равновесие и темпо, да продължава всеотдайно да работи със словото и книгите[3]. Да удържа „високата” библиотечна тяга на Инна така й приляга. Дори когато участва в дискусии, посветени на писателския занаят в условията на дошъл внезапно силен пазарен натиск – „с кал(чев) под ноктите”! – или пише за популярното, за „невулгарните романи” и обсъжда сегашни произведения – „местни артикулации на … верите, моделите, посланията с планетарна функционалност и множество национални конкретизации”, тя практикува специфично „четене отблизо и отвисоко” (Димитър Камбуров). Да оприличиш нямането на ясно контурирана авторска идентичност на текстовостта „Людмила Филипова” с липсата на личностна бленда, на свой разпознаваем тембър у суперзвезда като Мадона – да си признаем, не всеки го може!
Важен фокус в книгата са проблемите на женското писане. В подредбата на фрагментите критичката се концентрира на първо място върху панорамно представяне на дискурсивния пейзаж „От 1990-те до днес: Емилия Дворянова, Теодора Димова, Мария Станкова, Керана Ангелова, Албена Стамболова, Елена Алексиева” и внимателно анализира стратегиите за изразяване на писателките през темите за семейството, дома, майчинството, Бог, смъртта, чрез грижата за четливост на собственото име, на отличителния почерк.
„Случаят „Яна Язова”, или възходът на биография” е образцово проведено изследване в защита на тезата, че рецепцията на конкретни публични фигури и творчеството им е подвластна на променливи идеологически прочити и стратегии за наследяване; въздействието на романите на Язова – и на „романа й с Ал. Бал.” – отговаря на актуални потреби от интегриране на парчета Минало в тъканта на днешното.
Ще съсредоточа вниманието на читателя върху студиите, в които се обсъжда актуалното писателско реагиране на възрожденската традиция, възприемана и в следосвобожденския период, и през соцепохата като темелна за идеологически и културни строителства. В реторически силни позиции е изведено изследване с рефериращо заглавие: „Българско възраждане и българска съвременност (Димитър Шумналиев, Деян Енев)”. То акцентира безспорен факт – миналото не свършва безостатъчно, ето ги „мощният следдесетоноемврийски преговор на преддеветосептемврийската библиотека” и хаотичното възкресяване на дискурсивното преди. Формулираните питания за отношението на сегашните разказвачи към робството, дали тяхното писане помни (респ. забравя) някогашните вери, измълчава ли ги, посмява ли да говори и как избира да говори за тях (с. 15) в моя прочит на първата студия от книгата разписват изследователска програма и уговарят научната й прицеленост и иновативност.
В следващия текст – „Родина и чужбина. Отново (Мария Станкова, Георги Тенев, Илия Троянов)” – се обсъждат наративни идеологии, спояващи романите на тримата автори в цялост чрез говорене за другаде и другите; говорене през митологии на родното, през стереотипи, фиксирани в литературата на Българското възраждане. Болестта и боледуването са привидени от изследователката като модератори на пространството и пътуването в творбите; по този повод е припомнен фразеологизмът за даскала, който „гнои гърди” (по Илия Блъсков)[4] в редакция на Захари Стоянов. Оказва се, че отработената през Възраждането синтагма „учението, чуждата земя, болестта” подсказва на изследователката окачествяване на романа „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” като „текст смайващо български, и то български по един класически, деветнайсетвековен начин” (с. 45). Да вметна все пак – от 2008-ма, когато е написан този текст на Пелева, измина (не)много време, „немобилната”, „уседналата” писателка Мария Станкова вече работи в Германия, животът днес инсценира други заедности, разриви, маршрути; писателски биографии, ново гурбетчийство – миксът от наши, балкански, европейски, световни реалности описваме-тълкуваме под знака на „отиване, връщане, сноване” (Миглена Николчина за Наталия Андреева). А за пишещи на по няколко езика поетеси „майчин език” е езикът на първоначалното образование…
Още две студии се занимават пространно с генезиса на порива по спасително бягство от знаенето и спомена за страшното преди, порив, фиксиран по особен начин в разказите на Д. Шумналиев и Д. Енев от първата част на „През това време”. Пелева осветлява от различни ъгли „Умората от паметта – български сюжети и фигури” (с. 211-240), откроява пренебрегвани или незабелязани, неотчетени от литературни историци и критици пориви по забрава, артикулирани в литературата ни от 1762-ра насетне. Потребността от забравяне-надживяване на Миналото, от раздяла с билото в името на едно по-ведро общностно утре, се тълкува като присъствие с прав и обратен знак в творби на Никола Фурнаджиев, Владимир Полянов, Константин Константинов, в детската литература от 20-те на ХХ век. Забелязаната и ефектно въведена в кадър диалогова връзка при тълкуване на темата за връщане към детето и детското в разказа на Елин Пелин „Как са се появили врабчетата” (1933) и във фрагмент от Георги-Господиновата „Физика на тъгата” (2011) е добра илюстрация на казаното по-горе за таланта на Инна Пелева да вижда детайли, проблемно-тематични възли, неизтънели до прекъсване нишки в тъканта на българската литература.
Студията „ХІХ век – днес и на български (Стоян Ненов, Стефан Цанев, Милен Русков)” прочетох при публикуването й в e-списание LiterNet[5]. От 2013 г. я ползвам в работата си със студентите от СУ и това е израз на оценката ми за значимостта на лансираните тези и великолепните аналитични наблюдения. Разказът „Под колелата”, пиесата „Духът на поета”, романът „Възвишение” – три текста, провокативни спрямо конвенционализираните изображения на предосвобожденското време – действително съ-участват въздействено в художествен ансамбъл. Спяването с многогласия и мощен хор (на Големия разказ за създаване на нацията) предоставя възможност на авторите да боравят игрово с принципите подборност и представителност, да сговарят принципа на реалността с принципа на удоволствието, солово да „преговарят групови травми, вери, желания” с терапевтична прицеленост. В книгата тази студия, озаглавена „ХІХ век – тук и сега (Стоян Ненов, Стефан Цанев, Милен Русков)”, затваря блока от проблематизации на възрожденското наследство.
Не бих се уважавала, ако премълча забелязана неточност и не репликирам последователно отстояваната (вж. и бележка № 10, с. 258) от Инна Пелева теза: „Предосвобожденската текстовост не познава любовната история като чисто литературен превод на чувствеността в обемен и внимателен запис на копнежа по другия, който копнеж пренарежда реалността, подменя човека, доколкото го превръща в неузнаваем за самия себе си” (с. 27). От десетилетия настоявам, че Ботевият императив „Остави таз песен любовна” проработва частично и не успява да доведе лириката от периода до „тематична анемия”, че националистически реторики изземат критически функции още преди Освобождението и се налагат властно върху литературноисторическите реконструкции след 1878 г. И за мен, и за Инна Пелева фактите са опора за градене както на професионален имидж, така и при разчитане/сумиране на посланията, тиражирани в публичността. Няма как да пусна тук верижно Петко-Славейковите „Любовни напеви по име”, „За хубостта на жените”, „Честитите”… Лекциите за Славейков често започвах с „От де да начена, о моя любезна/да ти изприкажа …” всичко за ренесансовите състави на литературата и превръщането на ренесансовия проект в просвещенски, националистически, пазарен. Огласявах чрез „Литературна мисъл”, „Проглас”, „Литературата”, „Балкански идентичности”, LiterNet, че рецепцията на любовната лирика, въздействието на скандалното ренесансово говорене и на „по-употребителните турски песни”, включвани в песнопойките, са омаловажавани, табуирани от българските литературни историци като топос на бунта срещу патриархалното. Според мен и маргинализираните, и високо остойностяваните в публичността любовни песни (напр. любовният триптих на Константин Миладинов от сп. „Български книжици” и 220-те народни любовни песни от сборника на Миладиновци) произвеждат както вид колективна идентичност, така и неоспорими свидетелства за „споделена малцинственост”.
Резюмативно си „викнах песента”, за да стане ясно защо не мога да отмина без реакция смисловото приплъзване в приключващ важни разсъждения по темата пасаж, изписан ето така от Пелева: „стихът остави тез песни любовни също би могъл да бъде девиз на националната революция” (с. 29). Но оставам – съвсем по Зонтаг – при хедонистичния прочит, четенето на „През това време” научава да виждаме повече, да чуваме повече; неведнъж показваната от авторката празнота в ежедневния български речник на думи за възхита („аферим”, „машалах”, „евала”, „браво” и т.н.) ще запълня чрез „редактиране”/преиначаване на издуманите Ботеви блаженства – „Блазе му, който умее”, да си виква отново и отново, красиво и талантливо песента, както го прави Инна Пелева.
Частта „Три съвременни романа – търсения и открития (Елена Алексиева, Емилия Дворянова, Недялко Славов)” е писана след приключване на работата по казуса „Георги Марков” и очевидно около провиждащия се край на научния ангажимент на Пелева като съставител и редактор на съчиненията на Йордан Радичков. Всички предходни занимания вероятно имат своя принос към избистряне, изсветляване на погледа към концептуализаторския потенциал на най-доброто в сегашната българска литертура, към човешките истини за преживяното и търсенето на излаз. Поантовата позиция на успоредно четените романи „Свети вълк”, „Мир вам”, „Камбаната” през въпросите за Вярата, за аутсайдерите и човека с мисия, за помненето и утре-то, превръщат „През това време” в книга, необходима на високосната и ковидна 2020-а.
Инна Пелева, „През това време”, изд. „Жанет 45”, Пловдив, 2020.
[1] Инна Пелева. През това време, изд. „Жанет 45”, Пловдив, 2020, 274 с.
[2] В. „Дневник” ги е публикувал и препращам читателите към тях, кой по-добре от авторката би могъл да въведе в проблемно-тематичния обхват на изборите й: https://www.dnevnik.bg/knigi/2020/06/27/4078435_prez_tova_vreme_na_inna_peleva_otkus/
[3] Рецензията на покойния проф. Енчо Мутафов по втората хабилитация на Инна Пелева (с монография върху творчеството на Йордан Радичков и заради цялостната й научна продукция) и нейният писмен отговор в закритата процедура пред СНСЛ при ВАК документират трудностите пред талантливия човек. Архивите на институциите красноречиво характеризират „нещата от живота” в БГ реалността. Но остават все така непознати в публичността.
[4] Илия Блъсков в „Злочеста Кръстинка” онасловява VІ глава „По тях времена”; след анализа на последното Ботево стихотворение, който Инна Пелева написа като студентка във ІІ курс и представи на ІІ международен конгрес по българистика, чета с възхита и обич всички нейни текстове. Но последната й книга ми умиля от пръв поглед – заради заглавието и прекрасното оформление.
[5] https://liternet.bg/publish20/i_peleva/XIX-vek-dnes.htm
