Разговор с редактора Таня Джокова
Как бихте описали ролята и мястото на редактора, на редакторската работа, в процеса на появата на една книга?
Редакторът е преди всичко посредник, свързващо звено в комуникативната верига Автор – Текст (Книга) – Читател; той е активен съучастник в преноса на смисъл и в превръщането на текста в книга, в дискурсивно събитие. Ето защо неговата дейност протича на различни равнища в издателския процес: участие в издателската концепция, в избора на автори и заглавия, писане на вътрешноиздателски рецензии, работа върху самия текст, участие в графичното и художественото оформление на книгата и дори в презентирането й. Редакторът като фигура, т.е. на всички йерархични нива на тази роля, е сърцето на медията издателство и в този смисъл е натоварен с твърде много отговорности и изисквания към него.
Началният (и най-трудният) етап от „пътя на книгата“ е изборът на автор и произведение. Редакторският избор винаги е преднамерен, сам по себе си той е интерпретация на културната реалност и в голяма степен е насочен към читателя – трябва да предвиди читателските нагласи, динамиката на читателския вкус, спецификите на читателските кръгове. В същото време изборът трябва да е мотивиран и от идеята, че книгата участва във формирането на културната среда. Постигането на това равновесие е нелека задача, често издателският риск е неизбежен; не са редки случаите, в които една добра книга, натоварена с очаквания, остава в периферията на читателския интерес. За щастие, случва се и обратното.
В следващата фаза редакторската работа преминава в много по-комфортна зона – в територията на текста. Всеки редактор си изработва собствена система от механизми за въздействие върху текста и за общуване с автора (съответно преводача). При редактирането, при редакторското четене, теорията за „смъртта на автора“ е неприложима; авторът (съответно преводачът) запазва своя авторитет, правото да има последната дума. Тук въпросът „Какво е искал да каже авторът?“ е напълно релевантен. Редакторът трябва да се доближи до намерението му, в най-добрия случай – да се отъждестви с него, максимално да скъси дистанцията, да проникне в индивидуалните форми на неговото изразяване. Елиминирането на авторовия авторитет може да доведе до нарушаване на чувствителните граници между автор и редактор, а оттук и до подмяна на редакторската роля. Що се отнася до конкретната редакторска намеса в текста – всеки случай е напълно различен и съответно предполага различни редакторски подходи към него. Аз лично напълно изключвам определянето на редактирането като „поправяне на текст“. Редакторът не е някаква овластена, още по-малко всезнаеща фигура, а просто първият читател. Самото редактиране е общуване, някакъв вид интимен разговор, протичащ на три равнища – с автора, с текста, с бъдещия читател. Ако може да бъде формулирано в едно изречение, то моето е: целта на редактирането е текстът да достигне до границите, до предела на собствените си смислови (и естетически) възможности. Всяко насилие над него е подмяна.
Всъщност истинската реализация на редактора е в готовата книга, в обгърнатото в корици книжно „тяло“. Тогава редакторската дейност се осъществява като завършен процес, а книгата се превръща в символен елемент на културата. От този момент започва и истинският разговор с читателя.
Тук искам силно да подчертая, че редакторът е само един от участниците в този процес. Превръщането на авторовия текст в произведение, в книга поглъща усилията на много хора, чиято роля е изключително важна: на художника, на техническия редактор, на страньора, на коректора, на екипа за маркетинг и реклама, на координиращия екип. Затова и появата на всяка нова книга се преживява като празнично събитие. Винаги е празник.
Кои са най-важните качества на един редактор? Работили сте в издателства с различен профил, редактирали сте както научна литература – хуманитаристика, така и художествена. Различава ли се редакторският подход спрямо различните типове текст?
За да отговоря на този въпрос, трябва да подчертая нещо твърде специфично за този тип работа – умението за „редакторско четене“. Редакторското четене има за цел да осигури референцията на текста, а това предполага отместване спрямо ъгъла, спрямо перспективата на „читателското четене“ и заемане на по-дистанцирана позиция. Редакторското четене е особена процедура, която задължително изисква сегментиране на текста, мисленото му разделяне на отделни нива и тяхното йерархизиране в процеса на редактиране: структурно, лексикално, синтактично и т.н. В зависимост от проблемните места на текста редакторът може да работи на всяко едно от тях. При редактирането на научен текст от редактора се изисква да познава съответното научно поле и динамиката в него, да умее да борави с понятийния и терминологичния апарат. Особено важно в този случай е умението му да „управлява“ текста, т.е. да прилага академичните стандарти за цитиране, бележки под линия, библиография, индекси… Затова и при този тип книги редакторският подпис е най-видим.
Работата с художествен текст предоставя изключително голяма свобода на редактора, допуска дори интерпретация; често в действие влизат усетът за литература, изработеният рефлекс спрямо излишествата или празните места, литературният вкус, естетическият опит, чувството за динамика и ритъм. При този тип редактиране редакторът като читател задължително се изключва от режима на рефлексивното четене: той не потъва в текста, не се пренася в друг, фикционален свят, временно отделяйки се от реалността, не влиза в очарователната читателска игра на идентификации. Остава много близо, но встрани от текста и бавно, с търпение се отдава на редакторските процедури.
Съществуват разлики в редакторския подход и при редактирането на превод. Произведението вече е напълно завършено, структурирано, не може да се променя, но пък с преводача авторите стават двама, текстовете – също два, оригинал и превод. И тази раздвоеност създава извънредно трудна ситуация за редактора, изисква по-различен тип редакторски техники.
В последните години много се коментира липсата на редактор или слабата редакторска работа при много от излизащите книги. Съгласна ли сте, че съществува такава тенденция? На какво се дължи според Вас фактът, че някои издателства пренебрегват този етап при подготовката на своите книги?
Със сигурност мога да кажа, че тази ситуация беше характерна за времето през 90-те години, когато имаше издателски „бум“. Тогава – особено в хуманитаристиката – се появиха знакови преводни книги, някои от които, може би и поради отсъствието на редактор, не получиха своя адекватен образ на български език. А дали това се превърна в устойчива тенденция – не бих се наела да твърдя. Моята професионална дейност като редактор преминаваше и в момента преминава под щастлива звезда, във водещи български издателства – Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ и издателство „Колибри“, в изключително силни издателски екипи, сред много ерудирани и с огромен издателски опит колеги редактори. А това е огромен шанс. Мястото, където се формира и се развива един редактор, е изключително важно.
Но да се върна на вашия въпрос – за причините някои издателства да пренебрегват редакторската работа. С известна тъга мога да констатирам, че днес професията „редактор“ не притежава предишния си ореол, не е особено привлекателна за младите хора, сякаш се превръща в изчезващ вид. Това е тежка професия, изискваща много усилия и търпение, непрекъснато учене, посвещаване. Но не получава високо признание. Неизбежно редакторът остава невидим. Също толкова тъжно е и обстоятелството, че поради финансови причини вероятно понякога се налага редакторската работа да отпадне от издателския процес.
До съвсем скоро преподавахте редактиране в магистърската програма „Преводач редактор“ в Софийския университет. На какво учехте студентите, избрали тази професия, кое е най-важното, което се стараехте да им предадете?
Участието ми в тази много успешна програма на Факултета по славянски филологии е един от най-творческите, най-провокативните и най-удовлетворяващите периоди в професионалния ми живот. Целта на програмата е изключително важна – да свърже университетското знание с практиката, да подготви професионални преводачи и редактори. Бях силно мотивирана от желанието да споделя своя опит, а и да го предам, включен в една по-академична рамка, на бъдещите си колеги. Учех ги на всичко това, което вече споменах за тази професия, на различни техники за редактиране – семинарното занятие позволява на текст от една страница да бъдат отделени няколко учебни часа, да му бъде направена истинска „дисекция“. Учех ги да четат бавно. Надявам се да съм им предала и своя култ към записания текст като институция, към думите като притежаващи своя история и като част от паметта на езика.
Много от нашите студенти станаха търсени преводачи, добри редактори. Щастлива съм от всеки техен успех.
През последните години сте редактор на българската литература в издателство „Колибри“. Можете ли да очертаете някакви основни тенденции в съвременната българска литература от редакторска гледна точка?
За мен едно от най-любопитните явления е огромното количество ръкописи на млади автори, които се получават в издателството с молба да бъдат разгледани и издадени – стотици за няколко месеца (особено след карантината през март и април). Прекрасно е това, че младите хора търсят в писането, в творенето най-адекватната форма за своето изразяване, много вероятно е сред тях да е бъдещ писател с потенциала да бъде носител на „Нобел“. И все пак ще си позволя да ги посъветвам – да четат повече, за да си изработят критерии, да усвоят някои от техниките на писане, да бъдат по-критични към текстовете си, да се уверят, че имат нещо важно да кажат на другите, че разказвайки истории, предават смисъл.
Кои са тенденциите в българската литература – не се осмелявам да обобщавам. Изисква се много по-всеобхватен поглед. Това, което забелязвам, е засиленият писателски интерес към късия разказ, към по-късите форми; също така към фантастичния сюжет, а и към жанра антиутопия.
У нас като че ли не е прието мнението на редактора да има толкова решаващо значение за окончателния вид на един ръкопис, както е на други места по света. Споменахте, че всеки редактор създава своя система на работа с авторите; Вие как успявате да ги убедите в необходимостта да направят промени в ръкописа си? Това ли е най-трудната част от процеса на редактиране?
За мен общуването с авторите е най-приятният момент от работата ми. Случвало се е до късно през нощта през интернет да водим дълги разговори по текста, без да усетим кога е изтекло времето. Аз показвам всяко свое предложение на авторите; всяка промяна се извършва с тяхното одобрение. И да, ключът за успешното общуване е търпеливото и достатъчно добре аргументирано предложение за промяна. Както и готовността да отстъпиш пред авторовия авторитет. Редакторът не е властова фигура, а невидим съучастник в създаването на текста, той е авторовата сянка. Текстът е подписан с името на автора, редакторът трябва да се смири, че остава в карето.
Щом толкова дълго сте в тази професия, тя очевидно е важна за Вас. Какво Ви носи тя, защо избирате да работите като редактор?
Аз съм филолог. А тази професия чудесно съчетава двете крила на филологията – литературното и лингвистичното. Колкото и да е парадоксално, в нея рутината не произвежда скука. Всеки нов текст е ново начало, нов свят, ново професионално преживяване.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
