Олга Токарчук
Един човек, седнал до мен по време на дългия нощен полет през океана, ми разказа за страховете, които като дете бил изпитвал нощем. Присънвал му се все един и същ кошмар, а той крещял и паникьосан викал родителите си.
Това ставало в дългите вечери – тихото, зле осветено време без телевизионни екрани (чувало се най-много бърборенето на радиото или шумоленето на татковия вестник) раждало странни мисли. Човекът помнеше, че още привечер започвал да се бои въпреки успокоителните думи на родителите си.
Тогава бил на три-четири годинки. Живеел в мрачна къща в покрайнините на градчето, баща му бил директор на училище, човек принципен и дори закостенял, майка му работела в аптека и около нея винаги се виела миризма на лекарства. Имал и по-голяма сестра, но тя, за разлика от родителите, не се и опитвала да му помага. Напротив, с някакво непонятно злорадство още от обяд почвала да му напомня, че нощта ей сега ще настъпи. И ако техните не били наблизо, го тъпчела с разкази за вампири, мъртъвци, излизащи от гробовете си и всякакви адски изчадия. Странно, обаче нейните разкази изобщо не го плашели – някак не успявал да се ужаси от всички тези неща, смятани от хората за страховити, те ни най-малко не го стряскали, сякаш мястото за страх в него вече било заето и всички възможности за уплах били изчерпани. Той слушал възбудения й глас, драматичния шепот, с който опитвала да го ужаси; слушал го равнодушно, защото знаел, че страхотиите й са нищо в сравнение с това, което го чакало всяка нощ в леглото. Вече пораснал, той би могъл да й бъде благодарен, загдето с разказите си го направила някак устойчив на всички обикновени ужасии в света, така че в някакъв смисъл станал един безстрашен човек.
Причината за страха му била неизразима, не успявал да намери думи за него. Когато родителите му нахлували разтревожени в стаята с въпроси какво става пак и какво е сънувал, той казвал само „той” или „някой”, или „този”. Бащата палел лампата и, уверен в силата на емпиричните доказателства, сочел ъгъла на стаята, зад гардероба или мястото до вратата и повтарял: „Ето, виж, тук няма нищо, нищо няма”. Майката правела друго – гушвала го, обгръщала с антисептичната си миризма на лекарства и шепнела: „Тук съм, при тебе съм, нищо лошо не може да ти се случи”.
Но той бил прекалено млад, за да го ужасява злото. Всъщност още нищо не знаел нито за злото, нито за доброто. Бил прекалено млад и за да се бои за живота си. Впрочем има и по-лоши неща от смъртта, от това вампир да ти изсмуче кръвта или върколаци да те разкъсат. Децата знаят най-добре: самата смърт може да се преживее. Най-лошо е онова, което се повтаря, което е ритмично, неизменно, предвидимо, неизбежно и непокорно – онова, на което не можеш да повлияеш, което те стисва в лапите си и те повлича напред.
Та той виждал в детската си стая, някъде между гардероба и прозореца, тъмен човешки силует. Стоял там и не се помръдвал. В черното петно, което трябвало да бъде лицето му, искряла малка червена точка – краят на цигара. Това лице излизало от мрака, когато цигарата се разгаряла. Безцветните уморени очи гледали детето настойчиво, с някаква претенция. Гъста прошарена брада, набръчкано лице, тънки устни, създадени да всмукват дим. Той стоял така, без да мърда, докато ужасеното дете извършвало припряно защитните детски ритуали – криело глава под одеялото, стискало до болка металната ограда на леглото и шепнело молитвата към ангела хранител, на която го била научила баба му. Но и това не помагало. Молитвата се превръщала във вик и родителите дотичвали на помощ.
Това продължило известно време, достатъчно дълго, за да посее у детето недоверие към нощта. Ала понеже след нощта винаги идвал денят и великодушно опрощавал всяко създание на мрака, детето растяло и забравяло. Денят ставал все по-силен, донасял все повече изненади. Бащата и майката си отдъхнали с облекчение и скоро забравили детските страхове на сина си. Остарявали спокойно и всяка пролет проветрявали всички стаи. А човекът полека станал мъж, който е уверен, че детските неща не заслужават внимание. Впрочем сутрините и дните полека изтривали от паметта му свечеряванията и нощите.
И едва наскоро – така ми каза – когато неизвестно кога спокойно прехвърлил шейсетте и една вечер се върнал изморен вкъщи, разбрал цялата истина. Преди да си легне, решил да изпуши една цигара и застанал пред прозореца, който мракът навън превърнал в късогледо огледало. Блясъкът на кибритената клечка пробол за миг тъмнината, а после запалената цигара осветила за момент нечие лице. От мрака излязъл онзи същият силует – високото бледо чело, тъмните петна на очите, тънките устни и прошарената брада. Той тутакси го разпознал, непроменен след толкова време. Навикът се задействал и човекът аха да изкрещи – но кого да повика? Родителите му отдавна не били сред живите, детските ритуали загубили силата си, отдавна не вярвал в ангели хранители. И когато в този момент разбрал от кого толкова много се е страхувал някога, изпитал истинско облекчение. Родителите му все пак били прави донякъде – външният свят е безопасен.
„Човекът, когото виждаш, съществува не защото ти го виждаш, а защото той те гледа” – така ми каза той в края на тази странна история, после потънахме в сън, приспани от басовото бучене на двигателите.
Превод от полски: СИЛВИЯ БОРИСОВА
Разказът е от сборника „Чудати разкази”, чието издаване на български е предвидено в издателство ICU.
