Г-н Дамянов, преди да станете художник на четири до момента заглавия от Джани Родари, сте били негов читател. Как Ви е въздействал този автор, свързвате ли го с определен период, с определен културен контекст?
Джани Родари е познат на българската публика от десетилетия, като причините за това са заслужено много, но по-важното е, че е истински обичан от поколения млади читатели. Аз не правя изключение, а неговата „Приказки по телефона“ ми беше едно от най-любимите неща в детството. Умишлено казвам „неща“, тъй като през вече далечните 80-те, за добро или лошо, притежанията ни бяха малко, а по-ценните определено бяха книгите. Нещо повече, подозирам, че именно тази книга е настроила компаса на ума и на сърцето ми да се ориентират в посоката на това един ден да стана истински художник. Още помня онова особено чувство на творчески гъдел, което предизвикваха у мен рисунките на Бруно Мунари. Изглеждаха така, сякаш преди да вземеш книгата, той се е разходил из страниците и е драснал тук-таме по празните места, а понякога и съвсем безстрашно около и дори върху текста. Илюстрациите на Мунари първо те приканват във фантастичния свят на Родари, а после не те пускат да си тръгнеш оттам, не и преди да поискаш да ги дорисуваш. Историите за „дъжда от бонбони над Пиомбино“, за пътешествията на Джовани Денгуба в „Страната на маслените хора“ и „Страната с „не“ отпред“ провокират детското въображение, но по-важното е, че го развиват.
И сега си спомних, че тогава имаше истински телефон, на който разказват приказки. Ако набереш 195, от слушалката ще чуеш на запис случайно избрана приказка, и това си беше малка луксозна магия.
Подобен автор има ли шанс да звучи актуално за днешните малки читатели? По какво познавате лично Вие като илюстратор, в случая на детска литература, дали една книга има потенциала да се превърне в читателски „евъргрийн”?
Според мен всеки автор, чиято тема са детските мечти, стремежи, игри, невинни лъжи и будещи усмивки страхове, би могъл и би трябвало да звучи актуално. Вярвам, че в по-дълбоките пластове на съзнанието децата са едни и същи през всички епохи и независимо от изменящия се свят, в който растат, те реагират на едни и същи истории за доброто и злото, за красивото и грозното, за истината и лъжата, все в подобни антиномии. Езикът, на който се разказват историите, разбира се, се променя, променя се и тъй да се каже, мизансценът, но това не прави самата същност на историята по-лоша, а само по-актуална, ситуирана в днешното тук-сега. Вярвам, че всяка книга, която разказва добре и по нов начин вечни истории, има шанс да стане значима колкото „Малкият принц“ или „Джелсомино“.
Когато едно произведение за деца от световна величина е свръхпопулярно с определена художествена визия, тежи ли това наследство на художника, който опита да внесе свое ново виждане? Консервативна ли е публиката?
Популярната художествена визия върви ръка за ръка със самия текст, а това определено поставя доста тежки предизвикателства пред художника, чиято съдба е да рисува след „големите“. В случаите, когато съм бил изправен пред подобни спънки и препъникамъни, съм опитвал да се дистанцирам от вече популярните илюстрации, от наложената визия, която в ума на публиката е част от произведението, и нещо повече – неотделима част от детството на тази публика. Именно тук е причината читателите да са ревниви към спомените си за дадена книга и консервативни в приемането на нова интерпретация на познатото.
Яркият и красноречив текст улеснява ли своя илюстратор, или го затруднява в опита да го обогати допълнително?
Мисля, че илюстраторът е длъжен да търси това обогатяване, надграждане над авторовия текст. С течение на времето и трупащите се безбройни издания, илюстрациите са поизгубили от ролята си да „дообясняват“ и най-буквално „осветляват“ текста. Срещу течението от мощни потоци аудио-визуална информация, която ни залива, илюстрацията има много по-трудна задача. Тя очертава пътя, който върви успоредно на текста, но не за да рисува буквално това, което вече е казано, а за да даде допълнителен смисъл и с няколко щриха да отвори още една врата, през която да се впусне въображението на читателя.
Наблюдават ли се според Вас опити в съвременните издания за деца едно превъзходно оформление да прикрие или компенсира безличност на текста?
По мои наблюдения в повечето случаи визията съответства на текста. Доброто оформление и качествената илюстрация най-често съжителстват и с добър текст, а обяснението за това е чисто маркетингово и следва логиката, по която се случва едно издание днес. Авторовият текст е началото на всяка история по издаване на една детска книга. Ако този текст е на бележит писател, или на все още недотам известен, но обещаващ, то той си намира пътя до добрата илюстрация. Ако това не се случи по естествен начин, винаги има професионалисти – художници, хора с визионерски поглед, а понякога и просто „случайни минувачи“, които да забележат „бисера“ и да не го „хвърлят на свинете“, ако позволите тази Шекспирова препратка.
Повишиха ли се у нас очакванията към визията на детските книги, откакто имате наблюдения?
За петнайсетте години, в които много активно работя в книжната сфера и следя пазара, смятам, че детската книга бележи силно развитие по отношение на авторски текст, на добър превод, оформление и полиграфско качество. Всички помним разпадащите се в ръцете ни издания от годините, когато ту лепилото не е достигало, ту хартията е от най-ниско качество и става на прах в ръцете ти, а илюстрациите са с разместени цветове. С един поглед в коя да е по-голяма книжарница днес ще се убедите, че много от изданията не отстъпват на най-добрите образци от европейската и световна практика. А за колко от нещата, които все още се учим да правим като „другите“, може да се каже такова нещо?
Какви са следващите Ви проекти?
Благодаря за този въпрос 😉 Наскоро завърших петата книга на Джани Родари, по която имах удоволствието да работя: „Приказки от пишещата машина“. Буквално на финала преди печат е и книга, която е като малка сбъдната мечта – разкази на Франц Кафка с мои илюстрации. На „работната ми маса“, която често сгъвам и нося на гръб насам-натам, чака един много любопитен проект – поема за деца от Йосиф Бродски, а също така работя върху две авторски серии с произведения, които преизползват и рециклират ненужни вещи като схеми за сглобяване на мебели и билети за паркинг. Със същите планирам изложба, и разбира се, книга.
Въпросите зададе Дария Карапеткова
