40 години след смъртта си писателят, обичан от децата, учителите и милиони читатели по цял свят, продължава да има признание. Приживе професионалните критици не го разбраха
Дарио Чекарели
Като всички, които излъчват лекота и веселие, Джани Родари е бил меланхоличен и затворен. Именно той – писателят, от когото и до днес всички се възхищават заради вулканичната му способност да измисля игри на думи, стихчета и езикови парадокси, е бил саможив и лесно помръквал. Особено когато в рецензиите го определяли като детско-юношески писател.
Обичали са го децата, отдадените на преподаването учители и милионите читатели по цял свят. В много по-малка степен – професионалните критици, които се отнасяли към него с надменност. И дори изобщо не са отваряли дума за автора на „Граматика на фантазията” и „Приказки по телефона”. А и какво да кажат? Че Джани Родари продава милиони екземпляри от книгите си, в които пише „Имаше една Нула, кръгла като О, тя не беше сторила никому зло”?
Не, нямало как. Нима те, жреците на културата, които мъдрували за структурализъм и Хегелова философия, за Томас Ман и Хайдегер, можело да вземат на сериозно някакъв щурак, който пише разказ за „големия пътешественик и известен изследовател Джованино Денгуба”.
Не, безспорно, не можело. Особено след Войната, когато най-четените автори са фигури като Чезаре Павезе, Алберто Моравия и Васко Пратолини.
Ето защо и сега, когато отбелязваме както 40 години от неговата кончина (14 април 1980 г.), така и 100 години от рождението му (23 октомври 1920 г.), Джани Родари е обект на необичайно разделение: в смисъл, че или си за, или си против него, или го харесваш, или не. Със сигурност той не оставя никого безразличен, най-вече милионите си читатели по цял свят. Те обичат причудливите му рими, вкуса към абсурдното, леко странните му възгледи за нещата, сякаш притежава парола за съчленяване и разчленяване на думите, с които ние, простосмъртните, боравим с методична леност.
Силата на фантазията
При все това Родари – син на хлебар от градчето Оменя северно от езерото Орта, лека-полека, независимо от своите хулители, извървява дълъг път. От самото начало това е път с много стръмнини, защото Родари със сигурност не е богопомазан: останал без баща деветгодишен и отгледан от строга майка, той си проправя път в един свят, който му е чужд: светът на литературните клубове, възникнали покрай издателските къщи, непривикнали към чудатите еквилибристики на един скромен журналист първо от в. „Унитà”, а после от „Паезе Сера”, родом от местността край сивото и унило езеро Орта, където после ще разположи друга от своите прочути истории („Живял два пъти един барон Ламберто”), приковала вниманието на публиката.
Един чудак в редакцията
И в редакцията на в. „Унитà” в Милано, където започва работа в 1947 г., гледали на него като на особняк. „Беше много способен”, разказва в дългите вечери преди затварянето на броя Серджо Банали, един от легендарните главни редактори през 60-те години. „Но постоянно беше погълнат от своите разкази, от историите, които без съмнение ни забавляваха, но сякаш бяха написани само за децата.”
Освен това, нека припомним, по това време партията е била Партията, политическата борба се е водела ожесточено, сурово, всеобхватно. Не е имало много време, нито пък желание, за игри на думи. Но някой съзира талант в младежа от Пиемонт и тъй като в. „Унитà” се чете и в семейството, възлагат на Родари ръководството на „Пиониере” – седмичник, който е трябвало да се конкурира с два гиганта като „Тополино” и „Виториозо” – вторият особено популярен в католическите среди. Важни години за Джани, в които той бива опознат и оценен. Но не липсват и резерви, които идват и от висшите кръгове на партията, много сдържана спрямо него.
Родари говори не толкова за класова борба, казват те, колкото за крокодили многознайковци и влюбен моторист. Дайте по-сериозно, ако обичате. Самият Толяти се мръщи. И тика напред Нилде Йоти [видна фигура на ИКП и дългогодишна спътница на Толяти, б. пр.], която веднага подема: „Не ми е по вкуса. Родари не е достатъчно прогресивен, а и не е достатъчно забавен”.
Слабо признание от критиката
Накратко казано, нищо не е получил даром. Горе-долу същото е положението и в престижното изд. „Ейнауди”, което от 1960 г. публикува произведенията му. Отношенията са трудни независимо от нарастващия успех на автора. Това е царството на Примо Леви, Наталия Гинзбург, Итало Калвино. Изтъкнати имена, писали историята на литературата, под ръководството на Джулио Ейнауди, изтънчен гуру на следвоенната култура. Калвино също пише разкази за деца, но не само. Калвино е институция: привидно сърдечен, но вътрешно студен. И може би от страх да не нахлуе на негова територия, отначало държи Родари настрана, не откликва на много от неговите предложения. Едва по-късно, след смъртта му, Калвино ще му отдаде заслуженото: „Болезнено е да се говори за Джани Родари в минало време. Без съмнение малцина са тези, чието съществуване е било озарявано от по-ведър, великодушен, искрящ и непреклонен дух от неговия”.
Крокодилски сълзи, иде ни да кажем. Защото животът на Родари, най-вече в първоначалния му период, не е бил нито ведър, нито весел. Приказките му са забавни, но това не значи, че зад произведенията му стои ведър и безгрижен човек. „Не се чувстваше реализиран”, разказва Серджо Банали. „Имаше успехи, но усещаше, че културните среди гледат на него като на натрапник, като на виртуозен версификатор, който създава игри на думи. Твърде популярно”.
Странна е съдбата на някои „много популярни” писатели. Сякаш популярността е едва ли не белег за ниско качество: сякаш тези автори носят дреха от твърде груб плат. Така се е получило с Колоди и неговия Пинокио, с Джованино Гуарески, но и с прочути писатели като Итало Звево и дори Марсел Пруст. Приживе така и не са се радвали на внимание от страна на критиката. Едва по-късно, канонизирани от смъртта си, са получили в пълна степен дължимото.
Отношенията с Ейнауди
Противоречиви са отношенията му и с Джулио Ейнауди, макар той да лансира неговите произведения. С нещо като иронично преклонение Родари го нарича негово преосвещенство, кардинал и командир, като дръзко се прави в известен смисъл на три и половина, заигравайки се с началството, но без да губи съзнанието, че от едната страна стои Височайшият издател, а от другата – скромният писарушка.
И при все това Родари е продължил напред. Преглъщал е разочарования, но си е давал сметка, че е обичан и оценяван от публиката, която предпочита: децата, възпитателите, учителите, които не забравят думите му: „Струва ли си детето да научава през плач това, което може да научи през смях?”.
Училището му е издигнало паметник преди всичко заради най-структурираното му произведение „Граматика на фантазията” (1974), което е един вид антиучебник за употреба и раздробяване на думите и езика: ключ към обогатяването на ума и креативността. Една дума – креативност, която мнозина си присвоиха неправомерно, за да обвият в лустро всякакви баналности. Поза, на която Родари със сигурност би посветил някое от своите стихчета.
Наградата „Андерсен”
Получавал е и редица признания. През 1970 г. печели престижната награда „Андерсен”, нобела на детската литература. Важно отличие, което обаче не уталожва терзанията на Родари. В свое интервю той ще заяви: „Пишещият за деца трябва да знае, че работи втора категория труд. Нашата литература винаги е била издигната, аристократична, не популярна. И една от причините да не сме имали детска литература се състои във факта, че това се счита за срамно.”.
Може би, за да получи удовлетворение, Родари трябва да е тук сега, за да се увери, че времето не е покрило с прах неговите инвенции. Че в книжарниците неговите заглавия все още са на видно място. Че в училище все още всички го знаят. В тази връзка наесен се очаква излизането на том от поредицата „Меридиани Мондадори” [събрани съчинения в авторитетно критическо издание – б. пр.] (1800 страници), посветено на Родари, под редакцията на Даниела Маркески. Значимо признание, което цели да отдаде дължимото на сина на хлебаря от Оменя, който с лекия си и развенчаващ хумор завинаги запали вълшебна светлинка за малките и порасналите деца.
Преведе от италиански: Дария Карапеткова
Източник: Dario Ceccarelli, Rodari, il maestro di humor e fantasia che incanta i bambini di ogni età, в. Il Sole 24 Ore, 14.04.2020
Публикува се със съгласието на автора.
