Пламен Дойнов
На моста – гледам – същите деца
почти отпреди 50 години,
но този път не пускат книжни лодки,
а гледат в телефоните си с бистри,
отнесени по друг живот очи.
Опитвам се сред чистите лица
да се позная – като рак пустинен
гръбнак поклащам, правя се на кротък,
подбирам най-послушните си мисли,
а в мене дяволи катран разплискват,
но се опитвам да не ми личи.
Не е носталгия – това е скръб
по още невъзникналата памет
за всички несъздадени неща –
блестят на дъното на телефона.
Деца, деца, какво се крие там?
Не е ли призрак от семейна сцена?
Или е връхчето на млечен зъб,
над който феята стърчи бездомна?
А може би – захвърлен речен камък
по хълцащ в полунощ пиян баща?
Но зная, че не мога да простена:
Деца, деца, боя се зарад вас!
Защото сякаш вече сте били.
Защото всъщност още предстоите.
На вашето рождение мъглите
се сливат със задгробните мъгли.
И долу тъмната река е фон,
на който свети люспица надежда,
докато бъдещето се оглежда
във мрака на изключен телефон.
