Иван Братованов
Иван Братованов (1968) е завършил българска филология и история във Великотърновския университет. Бил е редактор в издателство „ПАН – ВТ“ и в седмичника „Артфорум“ (1998–2000). Пише лирически и кратки белетристични текстове. Живее във Велико Търново.
* * *
Най-старата ми любов –
най-нова китайска поезия.
метаморфозите
на пет поредни години:
I. в пет сутринта
луната е огризка
замаян щурец
още моли за топлина
кукумявка изписка
II. в пет сутринта
пада студена роса
изскърца врата
кучешки лай в лисича тишина –
държа огънче в шепа
III. в пет сутринта
готвя пилешка супа
водата кипи
душата ми прелива
има дъх на загоряло
IV. в пет сутринта
ритнах стола със кутре
чак ми просветна
мога да не разбирам
но не и да не усещам
V. в пет сутринта
напускам лабиринта –
нощта е зад мен
хлад сподиря съня ми
деня пълни със трепет
Опит за предизвикване
на поетично вдъхновение
И ще дойде вечерта,
а аз (същий Бродски) ще лежа на кревата облечен,
и докато гледам в тавана ще броя трохите
разхвърляни от будите по небесните друми –
думите разпилени от космическите вихри по Пътя млечен.
След мен ще подскача само Трикраката жаба
изпълзяла на светло откъм опаката страна на Луната.
Тогава, за да уцеля момента, сигурно ще присвия очи
и ще пусна стрела към последния залез.
Върху каквото ми падне погледа ще избуи като Мента,
ще заиграе с ресници като Горския слез.
Ще е Божата ръчица, която в листата си събира росата –
капчиците ледени отронени
от Онази с косата в Реката с вълните за миг вкаменени.
Тази история започва при извора на
една дълга и тъжна река – Мисисипи,
която прилича на жилава лиана.
Тази история е в дима над нечие типи,
тя е като цвета от магнолия,
с който е закичен щатът Луизиана.
Тази история е за Корина,
която все още не знае как да обича,
за нейните сълзи и еуфория:
тази история е за принцеса, за някоя мъничка балерина,
която ту на дама играе, ту плахо иззад завесите наднича.
Разправят още, че тази история свършва в Нови Орлеан,
но откъде са тогава вълните от смях, които го разтърсват –
бурите и дъждовете над влюбения в материка океан?
Бяла магия:
на разсъмване галя врабче по опашката,
по обед извеждам дракона си на слънчева паша –
до вечерта се уча да плувам жабешката;
цял ден майсторя разни неща, левашката,
събирам две и две, пак забърквам голямата каша –
до мръкване опитвам да открия грешката;
после цялата нощ си повтарям азбуката,
броя наум преражданията, трия с гума по акаша –
дъх на вкиснато мляко носи вихрушката.
За онзи сън,
в който падам от клон
(заглавие)
За какво да мисля днес? –
Как си фантазирам в унес,
че измислям нещо ново или
вървя натам, където всички сме били.
Дали днес мисля различно? –
Или въображението ми идилично
ще ме пренася от картина в картина,
ще ме накара да забравя що е истина.
За какво да мисля днес? –
Както и да го извъртя, дори с финес,
мисълта ми е като звук в празна кратуна,
каквото мога аз го може и всяка маймуна.
Мудното време
енергично разбърква
листа и бои –
акварелно ги слива; от дъжд
на вятър бълнува и дреме.
Хората води
от наслада към болка – по
лицата им бледи
изписва усмивки и сълзи;
яде мечти, като бебе пълзи.
Кощрява
Има я навсякъде,
осилите ѝ лепят се по всичко
от пролет до есен.
За едни плява, а за други храна:
семенца, които засищат глада – ,
макар че нагарчат, – диво просо –
тревата растяща из житото;
значения, които пораждат съмнения
премахвани с усилие от нивите,
от дрехите, от мислите, от онова дето искаме
още и още да имаме… (Сънували сте кощрява?) –
без притеснения, просто е – живи сте!
И не е луд онзи, който ял е кощрява,
а който пълни само с нея хамбара.
неголямонямоедвадоловимосъмнение
ако за нищо не мислиш
кого ще оскърбиш
ако няма как да спечелиш
какво ще загубиш
тук никой няма бъдеще
там никой няма минало
тук-там все ще се намери някой да не е чул
прогнозата за времето
тук-там все ще се намери някой да не е чел
официалната статистика
дали само онзи който е истински сам
с единия си крак е тук а с другия – там
顔映ゆし
(Kao–hayu–shi)*
маската казва думите
думите се крият зад маската
истината е в сълзите
тялото звучи потайно
неговият език изкушава очите
дрехите са предатели
тишината няма бръчки
кой знае кой все мъти водата
да спи злото под камък
_________
* Буквално „Лице, върху което е нанесен грим“, а също така „Лице, което се движи – има индивидуална гримаса, която изразява нещо определено“; оттук и съвременното [可愛い] „kawaii“ – „прелестен“, „сладуранчест“, „миличък“, „жалостив“, „на който ще поискаш да съчувстваш“, „който докарва желанието да го приласкаваш и утешаваш“; „който предизвиква удоволствие, настроение за игра“; „детското у всекиго“, „липса на собствена гледна точка“… „недоизказаното във всяка една дума“.
