Адам Загаевски
Понякога познати ме питат: защо не пишеш на английски? Или, ако съм във Франция – на френски? Сигурно смятат, че бих имал полза от това, че е по-добре да си служиш с един световен език, отколкото с провинциален. По принцип съм съгласен с тях: наистина може да е по-удобно да се пише на по-голям език (стига да можех). Това ми припомня анекдота за Бърнард Шоу, който бил писал на Хенрик Сенкевич, че се учудва защо поляците не са приели руския език. Ирландците приели английския и само са спечелили! Наистина.
През 19. век, времето, когато Полша е разкъсана между няколко държави, е било акт на патриотизъм да се пише на полски; нашият език е бил сериозно застрашен, преди всичко под руско господство. Днес никой не си задава такъв въпрос: млад поет, роден в Гданск, дори да осъзнава миналото на този град[1] – а сега е модерно това да се осъзнава! – няма да се колебае на какъв език да твори. Просто няма да знае никакъв друг. Само човек като мен, който дълги години е живял в чужбина, може да се срещне с наивния – дали? – въпрос за избора на език.
Писането на полски е и поемане на сложното наследство, което ни е оставила полската история; който пише на френски, иронично и изящно, винаги леко поетично, ще бъде наследник, макар несъзнателно, не само на Монтен и Паскал, но и на Луи ХIV, най-малкото на атмосферата в двора му, на язвителните беседи, убийствените bon mots, безпокойството на моралистите, споровете между революционерите демагози. Който пише на полски има в кръвта и мастилото си други гени: крушението на системата през 18. век, погрома на подялбите, пораженията на неуспешните въстания и крехкостта на дългото театрално съществуване на нашата страна, която не присъства реално и трезво и е само химера, но е предмет ту на възхищение (“Polenlieder” през 30-те години на 19. век, ентусиазмът на французите), ту на презрение (Бисмарк, немските и руските националисти); Полша вегетира в представите на Европа малко като сладкия Таджо от „Смърт във Венеция” на Томас Ман – прекрасна, непостижима, ефектна, чиста. Или – обратното – като изостанала, мръсна, пияна страна (напр. във впечатленията на Гьоте от краткото му пътуване из Полша, знак за което е паметната плоча в Краков) – страна, която трябва възможно най-бързо да бъде покорена. Или красавица, или чудовище, средно положение няма. Струва ми се, че и днес поляците недоверчиво, но и с голямо любопитство следят мненията за себе си, изразявани в големи градове на Запад.
Сега към всичко това се прибавя още един забележителен мотив: поляците герои ли са от Втората световна война – напети улани срещу танкове, храбри летци над Англия, отлични и търпеливи конспиратори, безстрашни войници при Монте Касино – или примитивни нискочели антисемити, представени като прасета в популярен американски комикс[2]? Красавица или чудовище? Джентълмени или свине? И накрая: минаха ли през комунизма неомърсени, бунтуващи се и саботиращи натрапената от Москва система (така обичат да виждат себе си) – или сътрудничеха послушно с нея като всички други покорени народи? (…)
През последните шестдесет години в Полша – в страната, но и в емиграция, защото, както знае всеки ученик в основното училище в Краков, полска литература се твори колкото в страната, толкова и в Париж, Аржентина, Калифорния – писането рядко е занимание академично, умозрително, безкръвно, маргинално, рядко се свежда само до индивидуално търсене на Красотата, до флоберовски битки с езика, до съвестен запис на отделни житейски приключения. Обикновено то е като разжарена пещ, в която при висока температура и пред очите на ненаситни свидетели, на любопитните обитатели на полисите се изпичат съсъдите на поезията и прозата. Писането има огромна тежест, то е голям и сериозен дебат, в който екзистенциалните проблеми се преплитат с въпроси, отнасящи се до цялата общност, до целия полис. При това, парадоксално, участниците в този дебат – Витолд Гомбрович, Йежи Стемповски, Чеслав Милош, Александер Ват, Юзеф Чапски (художник и поет), Збигнев Херберт, Густав Херлинг-Груджински, Йежи Гедройч – изброявам само няколко от тези гиганти – се бунтуват срещу него, изобщо не го искат, увличат ги големите универсални теми и сюжети, включително метафизическите, обаче могат да се доберат до тях, само като с труд си пробият път през дивия гъсталак.
(Из едноименното есе, в „Защита на пламенността”, 2003)
Превод от полски: Силвия Борисова
[1] Според Версайския мирен договор Гданск получава статут на свободен град, управляван от Обществото на народите, след като векове е бил ту немски, ту полски. – Бел.пр.
[2] ”Маус” на Арт Шпигелман