Разговор с писателя Кун Петерс
Не за първи път сте в България, имате ли вече по-трайни впечатления от София? Можем ли да очакваме столицата ни или Пловдив да се появят като ключови места в бъдещи Ваши романи?
Предишния път, освен другото, посетих и Етнографския музей в София. Може би изглежда анекдотично и като нещо от далечното минало, но ми е интересно да виждам тъкмо различията вътре в Европа, богатството на миналото. А също така и как старите традиции продължават да съществуват въпреки възприемането на типично западни стилове и начин на живот.
Доста забавна е и онази стара връзка с Белгия: конституцията, лъвът, девизът „Съединението прави силата”… Нали България е заимствала този лъв от Белгия? Да, вярно, но и Белгия, на свой ред, пък го е заела от други!
Сега това мое посещение у вас, уви, беше прекалено кратко. Със сигурност трябва да се върна отново.
Пандемията промени ли представите Ви за света, за човека, за бъдещето?
Отначало всички се наслаждавахме на някакво направо неестествено спокойствие. Опасността беше абстрактна. А ето че я има и до днес и ние нетърпеливо търсим начина как да живеем с нея. Досадно е, но какво да се прави. И аз като всички се дразня от неудобствата, ала още по-силно се дразня от непредпазливостта, както и от глупавите „невярващи” и вирусолозите-любители. Убеден съм, че една ваксина ще ни спаси.
В „Голям европейски роман“ Ви вълнува историята на Европа, темата за европейската идентичност. Сега, години по-късно, бихте ли променили нещо в този роман? Какъв би бил сегашният Ви разказ за Европа?
Онзи „Голям европейски роман” се рееше върху оптимизма, надвиснал около 2000-та година. Тогава се отваряха граници, задаваше се нова валута, заради която всичко щеше – или поне така изглеждаше – да поевтинее. Междувременно, за съжаление, се сблъскахме с много популизъм и силна поляризация, по целия свят всичко върви от зле по-зле. Истинските проблеми обаче са климатът, миграцията, неравномерността в доходите, а също и геополитическото съотношение на силите. Вярвам, че може да ни спаси единствено европейското измерение. Тъй че аз все така си оставам убеден европеец.
Можем ли да кажем, че напоследък повече Ви интересуват междукултурните диалози, че се обръщате към пресечните точки в културите?
Да, мен като писател ме движи любопитството. По образование съм антрополог, искам да знам и се опитвам да разбера как хората по цял свят могат да се реализират в даден момент във времето, заедно с останалите, без да изгубят себе си. Звучи твърде общо, но ме вълнуват конкретните биографии, които като писател желая да възкреся възможно най-осезаемо. А освен това – и в главата на читателя. Това магия ли е? Да, чиста магия е.
Човешката душа ли е това, в което се опитвате да проникнете чрез писането си? Как Вие самият бихте формулирали основната тема на „Изцелителят“?
С помощта на coming of age на един селски син искам да разкажа как ставаме тези, които сме. Първо, всички сме силно определени от произхода си. Родът ни, семейството, в което израстваме, преданията, историите, които битуват в него, семейните конфликти, които често не се изказват гласно, или дори травмите и фрустрациите на майка ни и баща ни. После, има го и мястото, на което израстваме – тъй наречения genius loci. Има разлика между Белгия и България, между града и селската провинция, между самите градове – например София и Пловдив. Но решаваща роля играе най-вече третият фактор – има ги специалните срещи с важни личности в живота ни, нашите даймони, именно те в крайна сметка ни превръщат в това, което сме.
Знаете ли нещо за рецепцията на своите романи в България? Как Ви се видя българската публика?
Винаги е приятно да се говори с читателите. В България бях приятно изненадан от многото любопитни и интелигентни въпроси. Почувствах и автентична топлота към литературата. Това е прекрасно. В Пещера, на представянето на книгата, получих цветя от три различни жени – това никога не ми се е случвало в Белгия. Там имаше и един мъж, който ми постави – и основателно – критичен въпрос за отношенията на Белгия и Конго във връзка със смъртта на Патрис Лумумба. След като отговорих, той тихичко се измъкна от залата; малко по-късно се върна и ми подари бутилка местно вино. Такова нещо един писател никога не забравя!
Как работихте със своята преводачка Анета Данчева-Манолова?
Беше удоволствие. Отдавна познавам Анета. Тя често ходи в Белгия и Холандия, за да поддържа връзки с нидерландскоезичната литература, и си е създала мощна мрежа от контакти у нас. Тя е истински „посланик”, с който България и нидерландскоезичната общност могат да се гордеят. Що се отнася до този превод – изпратих й малко снимки от регионите, в които се развива действието на книгата – белгийската гранична област Вестхук и африканско Конго, но иначе тя съвсем самостоятелно и високо съзнателно реши всички преводачески проблеми. В тази книга има доста специфична белгийска или фламандска проблематика: католицизмът, йезуитите, селското съсловие, колониализмът…
Има ли писатели, за които може да кажете, че сте се учили от тях?
Да, разбира се, който пише, трябва най-вече и много да чете. Големите ми идоли са германецът В. Г. Зебалд, турчинът Орхан Памук и италианецът Чезаре Павезе. Зебалд, заради меланхоличните му търсения в миналото и комплексния, ерудиран разказвачески стил; Памук, заради наративната му мощ и човечността; и Павезе – заради целия свят на младостта, тъй многообещаващ и изпълнен с терзания от екзистенциални въпроси.
Чели ли сте нещо от български писател?
Много отдавна съм голям поклонник на Елиас Канети, който не е писал на български, но в „Спасеният език” разказва прекрасно за детството си в малкия, ярък и пъстър, почти ориенталски въздействащ български град Русе, в общността на шпаньолски евреи. Със сигурност искам някога пак да се върна у вас, за да поскитам из това място. В малката библиотека в Пещера попитах дали имат тази книга. Трогнах се, когато ми я показаха.
Над какво работите в момента?
Професорът, за когото става дума в „Изцелителят”, ме помоли да напиша и друга книга. Той междувременно почина. Но през последните три години се срещахме редовно на всеки три седмици и раздялата ни беше остро осезаема. От това ще произлезе нова книга със заглавие „Снизходителните”.
Въпросите зададе Амелия Личева
Превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова