Амелия Личева
Терез Ан Фаулър е известна най-вече със своите бестселъри за жени, и по-специално – с този за Зелда Фицджералд („Романът на Зелда Фицджералд”, издаден и на български от „Обсидиан“). За него дори и в България вече се пишат дисертации, а авторката се нарежда до всички писателки тип Нанси Хюстън, които са си поставили за цел да докажат, че жените съпруги или спътнички на големи творци са не просто красив придатък към техния успех, а са в неговата основа, заради което често жертват собствения си талант, а понякога – и психичното си здраве.
И понеже Терез Ан Фаулър очевидно е писателка на каузите, не е изненада и новият й роман, макар той рязко да сменя фокуса и да се съсредоточава върху днешна Америка и нестихващия расов проблем там. Романът е писан преди вълната от протести в страната от последните месеци, но е сред тези, които говорят за проблемите, довели до расовите бунтове в САЩ. В основата на тези бунтове, както изтъкват най-вече самите афроамериканци, стои „старият проблем“, а именно – усещането, че животът на белия човек е по-ценен от живота на тъмнокожия.
Самата писателка обаче знае добре и нещо друго – в САЩ не е толкова просто да застанеш на страната на другия и да се опиташ да говориш с неговия глас и през неговата гледна точка. Не са едно и две обвиненията към хора на изкуството, на които се казва, че нямат право да си присвояват чужди истории, че нямат право да се опитват да видят света през очите на чернокожите, бидейки самите те бели. Неслучайно в Благодарностите към романа Терез Ан Фаулър се оправдава и заявява, че е положила усилия да извлече поуки от грешките на други бели писатели в желанието си да покаже „гледните точки на двама герои афроамериканци“. И продължава, че когато героите не са като теб, трябва да стъпиш на проучвания, каквито тя коректно и съвестно е направила. И най-сетне се защитава и с теза на Зейди Смит, която в отговор на въпрос от публиката на една своя лекция, запитана дали бели автори могат да представят гледната точка на чернокожи, заявява: „Авторът може да пише за всичко, което желае“.
Излишно е да казваме, че обвързването на писането с произхода и цвета на кожата, както и идеята, че можеш да пишеш за нещо само ако ти си такъв или лично си го преживял, са твърдения, които не просто девалвират идеята за писане с въображение, но подменят и същината на литературата, обезсмислят способността на твореца да си присвоява гласове, идентичности, за да прави изкуство, което провокира и извисява. Сегрегацията в литературата е не по-малко опасна и порочна от всяка друга, затова надяването върху нея на кожа с цвят (какъвто и да е той) е нещо, от което не просто трябва да се бяга, не просто трябва да се отрича, но и за което неприемащите го не трябва да се оправдават и да се извиняват.
Когато се пише роман с кауза, критики в тенденциозност не липсват. В „Ню Йорк Таймс“ могат да се видят рецензии, които обвиняват Терез Ан Фаулър в разкрасяване на образите на афроамериканците в романа й, в добро-лошо позициониране на чернокожите и белите, в клиширани схеми, според които богатите бели са консуматори и престъпници, а чернокожите са свестни и възвишени и т.н., и т.н. Разбира се, не липсват и високи оценки и отчитането, че точно от такъв тип четива се нуждаят днешните млади, за да култивират у себе си чувствителност и толерантност.
А че Терез Ан Фаулър е успяла да направи добър роман, който се цели в широка публика, спор няма. Романът е конструиран като антична трагедия – от самото начало е ясно, че ще се върви към смърт, загатната е предопределеността на ситуацията. Включено е общественото мнение, което точно като античния хор се появява с лайтмотивни включвания и през което се вкарват различни реакции на ставащото. Защото кварталът е този хор и разказвач, той вижда и знае всичко, той съди и отсъжда. И той оправдава. Сюжетът е малко като в „Ромео и Жулиета“ – момче от смесен брак между афроамериканка и бял (бащата е починал и това е важно в сюжета), което е красиво, талантливо (ще бъде стипендиант по класическа китара в реномиран университет) се влюбва в младо момиче, още ученичка, чийто втори баща обаче не просто мрази чернокожите, но и има сексуални влечения към доведената си дъщеря. Тук се добавят социалният активизъм на майката на момчето, която е не просто еколог и университетски преподавател, истински обича дърветата в двора си, бори се и влиза в конфликти заради тях, а и сплотява хората от квартала чрез читателския клуб, чийто стожер е. Темата за природата е важна и за момичето, което не разбира защо екологията не е кауза на неговите родители. Изобщо, фино и през пълноценни персонажи Терез Ан Фаулър рисува днешния ни свят, в който алчността и консуматорството са на път да изместят нормалността. А расизмът (чернокожият винаги е виновен), предразсъдъците, лесните обвинения в изнасилване, липсата на мисъл за бъдещето на света и унищожаването на околната среда продължават да определят поведението на възрастните и да обричат младите.
Точно както е в античната трагедия, финалът на романа е замислен като катарзис. Но и цената, както е там, е платена – смъртта и разрушението са налице, травмите също. Защото посланието е ясно – не зависи от чернокожите да излекуват обществото и да спрат расизма. Белите са тези, които трябва да се ангажират с проблемите.
Терез Ан Фаулър, „Хубав квартал“, прев. от английски Надя Баева, изд. „Обсидиан“, С., 2020.
