Преди много време попаднах на твое интервю, в което те питаха как е възникнала идеята за „Етюд-и-те на София“, а ти отговаряше, че си се влюбил в града, в неговата красота и в тайните му места, които ти се разкриват след известно време, не веднага. Какво се случи с тази ти любов към София, същата ли остана, промени ли се през годините?
Мисля че еволюира към обич. Има моменти, в които не мога да позная града. Но има и такива, в които харесвам как се променя. Ето например Лъвов мост. Преди 5 години всички знаем на какво приличаше, сега започнаха дори да се появяват заведения от западен тип там, което само показва какво се случва. За метрото е ясно. Е, за Графа може да поспорим, но като цяло виждам как се върви към добро. За съжаление не се тича, което може да струва живота на някоя красива сграда.
Аз съм един от почитателите ти още от самото начало, казвал съм неведнъж, че ти умееш да видиш този град през моите очи, което досега не ми се беше случвало. Преди време имаше колебания дали да не оставиш проекта на други хора, които да продължат идеята ти, да снимат, представят града вече по свой начин, макар и под шапката на „Етюдите“. В крайна сметка не го направи, за което аз лично се радвам, но разкажи какво те накара да останеш в този проект?
Знаеш ли, не е лесно да вадя по 5 снимки на ден, за да набивам в главата на хората, че София е красива и да спрат да гледат другите страни. Колебанията ми бяха свързани главно с това, че просто е изморително. Първата почивка от Етюд-и-те я взех преди месец, заради сватбата си. Това се случва след 5 години и половина, в които независимо дали е Коледа, Нова година или Великден има по 5 снимки. Не е малко. Това са над 12 000 публикувани снимки. В крайна сметка удържах. Пръст за оставането ми има съпругата ми, която ме подкрепя, а и обикаля с мен от тунелите на метрото до покривите на сградите, през зимните утрини, до летните следобеди. Общо взето станахме екип.
Тази година се случи най-сетне и логичното, след множество изложби, наскоро подбрани фотографии на града се появиха в албум, издаден от изд. „Кръг“. Разкажи малко за албума и защо изд. „Кръг“?
Да се издаде такъв албум е страшно. От 12 000 снимки трябваше да останат 200, а това е ужасно начинание. Тук е моментът за благодарности към Николета Руева, с която имахме няколко рунда на борба коя снимка да остане и Наталия Чайкина, която оформи тази страховита буца от снимки в чудесна книга.
Защо изд. „Кръг“? Защото само те можеха да се справят.
Твоя сякаш запазена марка са необичайните ъгли и места, от които снимаш. В албума са поместени някои от най-хубавите ти кадри от високо. Как успяваш да си осигуриш достъп до покриви, камбанарии и други по принцип недостъпни места?
Сега вече е лесно. Етюд-и-те на София се превърна в институция, която е канена от всеки. Вече е доста по-достъпно. В миналите години не беше така, трябваше да измислям начини да се промъквам до покриви и гледки. А сега, е сега пак се катеря по сградите, но е по-скоро за да не се амортизирам.
Какви апарати смени през годините и с какво снимаш сега?
Фен съм на Никон. Смених няколко техни модела, докато намеря нужния ми. Сега снимам с един страхотен модел D810 стар и приличен огледален фотоапарат. Не мисля, че в следващите години безогледалните ще достигнат до това ниво.
София е град на крайностите, такова е и сякаш отношението към нея на жителите й. Какво казваш на тези, които мразят града и навсякъде виждат грозотата?
Засега ги оборвам със снимките си. Показвам им, че има какво да видят от този град. Може би най-големият проблем обаче са жителите и преселниците в града, които наистина не харесват града си и мрънкат за Запада. Бил съм на Запад, на Север, на Юг, на Изток – и там имат същите проблеми като нас, но не мрънкат, а се опитват да подобрят местата, в които живеят.
Какво най-много и съответно най-малко харесваш в София?
Харесвам малките улички, градините, интериорите и покривите.
Не харесвам панелките, в които си заключваме живота и пълния непукизъм на някои хора.
По колко време на ден ти отнема броденето из улиците и снимането? Всеки ден ли го правиш?
Зависи. Понякога часове, а понякога секунди. И да, всеки ден излизам, иначе няма да ни трябват Етюд-и-те и тази случайно образувала се градска хроника. Честно казано искам след години да няма нужда от „Етюд-и-те на София“, а хората сами да я преоткриват.
Ти беше години част от „Читалнята“ в София. С четене ли си почиваш?
Все още съм. „читАлнЯта“ е едно място, в което наистина си почивам. А понякога е и тайната квартира, от която тръгвам да изследвам града. Удобно място, много истории и истински приятели – няма друга такава точка в София.
И накрая – кои книги те впечатлиха най-много през 2020 г.?
Останах силно очарован от Исмаил Кадаре и неговата „Хроника на камък“. Този албански писател заслужава Нобел.
Другите са: „Рама“ от Артър Кларк, книгите на Луканенко и Глуховски, „Кръстителят“ от Миро Гавран и „Аламут“ от Владимир Бартол. А да – „Мандрагора“ от Макиавели и „Книгата на Бек“ от Ъпдайк.
Абе тази година бе много приятна за четене, въпреки Коронавируса.
Въпросите зададе ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
