„Илиада” на Омир в Паралелни преводи

бр.40/2020

За пръв път прочетох „Илиада” в превод на английски. Бях последна година студент по американска литература в малък колеж в САЩ и реших, че преди дипломирането си е редно да запиша поне един курс в катедрата по класически филологии. Срамувах се, че познавах доста добре творчеството на Уитман например, но не знаех почти нищо за Омир. В България бях чоплил, разбира се, задължителни откъси от „Илиадата” (както хъшлашки я наричахме) в гимназиалните часове по антична литература, но познанията ми бяха по-скоро карикатурни, сбор от заучени фрази и образи. „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев.” Ябълката на раздора. Щитът на Ахил. Смъртта на Патрокъл. Троянският кон. Гонитбата около стените на Троя.

В колежа в САЩ, вместо станалите вече стандартни английски преводи на „Илиада” (Ричард Латимор, Робърт Фицджералд, Робърт Фейгълс), преподавателят ни даде да четем една съвсем различна версия на професор Стенли Ломбардо, наскоро излязла на пазара. Беше написана в свободен стих, като ползваше напълно разговорна лексика и олекотен синтаксис. Звучеше ми почти като хип-хоп парче. Корицата представляваше мрачна, черно-бяла снимка от десанта в Нормандия: войници в пълно бойно снаряжение, които газеха през водата към плажа Омаха.

В някакъв смисъл, предполагам, това беше друг вид карикатура на Омировата „Илиада”, типичен опит за осъвременяване в американски вариант, по-скоро интерпретация отколкото класически превод. И все пак преживяването беше напълно завладяващо. Не можех да оставя книгата, все едно четях трилър, гледах екшън. Никога не съм си представял, че една антична поема отпреди 2600 години (а вероятно и повече) може да ме грабне по този незабравим начин. Чувствах героите близки, реални, а трагичната им участ ме разплака на моменти. Научих цели пасажи наизуст. Години по-късно, когато бях кореспондент по време на войната в Ирак, често си ги рецитирах наум.

Със сигурност езикът на Ломбардо спомогна значително за този ефект. Приемаме безкритично „Илиада” за шедьовър, основополагащ за европейската литература, но истината е, че без адекватен, изпипан, динамичен превод поемата на Омир губи голяма част от блясъка си, особено за съвременния читател, който лесно се отегчава и трудно се концентрира. Преди време ми попадна варианта на английския поет Александър Поуп от началото на XVIII век, един от известните преводи, написан в модните за класицизма римувани куплети, но каквито и да са неоспоримите му качества, днес той трудно би привлякъл вниманието на хора извън академичните среди. Всяка класика се нуждае от нови, актуални преводи, за да остане класика.

Разбира се, българският е малък език, със сравнително млада светска литературна традиция и няма начин да има преводното изобилие и вариативност на английския. Не би било редно да правим директни сравнения. Добре е обаче да припомним, че въпреки всичко българските преводи на „Илиада” са немалко на брой, като някои от тях са изключително интересни. Небезизвестен е още първият (частичен) превод на Григор Пърличев, който излиза в сп. „Читалище” през 1871-ва и създава истински литературен скандал. Свободно ползвайки десетосрични хореични стихове, по модел на епосите за Крали Марко, Пърличев опитва да приближи старогръцката поема до българската фолклорна традиция. Независимо че съкращава думи, а понякога дори и цели пасажи, от неговия преводачески експеримент лъха оригиналност и природен талант.

Пей ми, музо, ярост Ахилева.

Тя ми беди устрои елином.

Тя изпрати в адови тъмници

неброими души юначески,

тя насити со меса юначки

псине гладни и хищнине птици.

Се вършеше воля Зевесова,

по що ради раздор да ми вдигнат

юнак Ахил и цар Агамемнон.

Това, което Пърличев сякаш налучква по интуиция (връзката между старогръцкия и балканския фолклорен епос) става пък през трийсетте години на ХХ век основополагащ елемент в известното изследване сред народните певци в Босна на американците Милман Пери и Албърт Лорд, в което те изказват предположението, че творчеството на Омир е всъщност само краен продукт на устна, перформативна традиция, комбинираща по различни начини готови езикови формули.  

За съжаление, иначе добрият литературен критик и изследовател на античността Нешо Бончев така яростно напада Пърличев за „слабостите”, които привижда в превода му, че последният решава да изгори недовършения си ръкопис. Христо Ботев също се изказва жлъчно по въпроса: „Защо не съм и Пърличев, / да преведа Илиада, / но с такъв превод, за който / и лобут да ми се пада”. Дори и свободните в България обичат да подрязват крилата на по-свободните от тях.

Списъкът с последващи преводачи на откъси от „Илиада” е доста дълъг и включва хора като Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Александър Балабанов и Асен Разцветников. Първият цялостен превод, издаден през 1899-а, е дело на Димитър Душанов, но в проза („докато не може да имаме най-хубавото, не е грях да имаме и по-малко хубавото”). Следва първият поетичен превод на Георги Попов от 1918-а, на Николай Вранчев (1938), популярна адаптация за юноши на Ран Босилек (1949) и познатият на всички ни от училищните антологии вариант („Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев”) на Александър Милев и Блага Димитрова (1969).

Повече от петдесет години ни делят от последния пълен превод на „Илиада” на български – време, за което езикът, вкусовете и дори чувствителността към литературата сериозно са се изменили. Време, за което един класически текст започва да остарява и да изисква друга форма, друго превъплъщение, за да продължи да живее сред новото поколение читатели. Това беше и една от причините да включа „Илиада” в рубриката „Паралелни преводи”. Откъсът, който избрах (песен 21, стихове 67-119) не е от най-популярните, но лично за мен е един от най-вълнуващите. В него развилнелият се, гневен Ахил хладнокръвно убива молещия го за милост малък син на Приам, Ликаон. Патосът на коленичилия младеж (почти дете), който отчаяно стиска с една ръка коляното на Ахил, а с другата копието му, притежава изключителен емоционален заряд. Отказът на Ахил да го пощади, защото „нито един от смъртта си не ще се изплъзне”, дори и най-добрите от нас, е едновременно философски мъдър и жесток в мъдростта си. Мъдрост и жестокост вървят заедно тук.

Благодарен съм, че на поканата ми се отзоваха изявени преводачи на антична литература като Доротея Табакова, Георги Гочев, Петя Хайнрих и Димитър Илиев, както и по-нови имена като студента Борислав Петров. Надявам се това да е само първата крачка към един различен, съвременен български превод на Омировата „Илиада”.

                                                                                              ДИМИТЪР КЕНАРОВ

Георги Гочев и Петя Хайнрих

Вдигна Ахил богоравен копие да го прониже,

Онзи обаче се сви, тичешком коленете му хвана.

Близна гърба му превит, заби се в земята, затрепка

бързото копие, жадно човешката кожа да вкуси.

Сграбчил с едната ръка здраво крака на Ахила,

с другата стиснал дървото, забито в земята до него,

бързо редеше такива думи крилати за милост:

„Милост, Ахиле, виж как на колене пред тебе се моля!

Храненик божи, смили се, от тебе очаквам закрила,

първо при тебе съм вкусил златния плод на Деметра,

в онзи ден, в който ме грабна от двора красиво опасан

и ме завлече за продан далеч от баща и от близки

чак на свещения Лемнос, дето сто вола платиха.

Три пъти повече бих ти пожертвал. Днеска изгрява   

утро дванайсето вече, откакто пристигнах при Троя.

Много изстрадах! Отново ме хвърли в ръцете ти злата

Мойра, съюзник на Зевса, когато намрази човека.

Мрази ме той, щом пак ме предава отново на тебе!

Мен кратколетен роди Лаотóе, на Алтеса щерка,

Áлтес, цар на лелеги, войнолюбивото племе,

който царува над Пéдасос стръмна, над Сатниóейс.

Стана жена на Приам дъщеря му, едната от много.

Двама му сина роди, двамина ни ти ще убиеш.

Най-отпред би се в доспехи Полю́дорос богоподобен,

който сега е пронизан от твоето копие остро. 

Ето че тук си. И зло ми се пише. От твоите длани

няма измъкване вече, щом демон на теб ме подхвърли.

Друго ще кажа, което ти трябва добре да обмислиш:
мен не убивай, не съм брат едноутробен на Хектор,

който срази твоя толкова благ и безстрашен приятел!“

Тези молби наговори блестящият син на Приама,

ала отсреща Ахил непреклонен така му отвърна:

„Млъквай, глупако, за откуп не искам да чуя и дума!

Във времената преди съдбоносния ден на Патрокъл

меко сърцето ми беше и склонно троянци да жали,

много тогава плених и продадох ги живи нататък.

Днес вече нито един от смъртта си не ще се изплъзне,

хвърлен от някой безсмъртен в ръцете ми близо до Троя,

никой троянец, а още по-малко Приамов потомък!

Драги, умри като тях! Защо си захленчил напразно?

Даже Патрокъл е мъртъв, а беше по-силен от тебе!

Виж ме и мене, хубав и едър, пред тебе застанал!

Син на баща съм от сой, а богиня е моята майка!

Да, но и мене грози смърт и съдба несломима,

някоя сутрин ли, обед ли, или пък вечер по тъмно

ще ми отнеме духа, в дар да го нося на Арес

някой със своето копие, или стрела ще ме стигне.“

Каза. На онзи сърцето се сви и коляно затрепка.

Пусна забитото копие, седна, ръцете разпери.

Меча си остър тогава извади Ахил и замахна,

вби го под вратната кост и дълбоко в гръкляна

мечът двуостър потъна, а онзи се просна безжизнен.

Рукна кръвта му, потече на вади, намокри земята.

Коментар от преводача

Бележки без щит:

1. Люкáон изобщо не е споменат по име в откъса, случилото се с него се отнася до всеки герой, когото съдбата – Мойра, подхвърля на бойното поле. Той е действително „онзи“: всеки, на когото съдбата е да падне от по-силен от него.
2. Предаваме в номинатив единствено число имената на героите и местата, за които нямаме установена трайна употреба на български, например Лаотóе или Пéдасос. Имената са част от типичната мелодия на езика и изкуственото им нагласяне според нормата, с която сме свикнали на български, ни изглежда неоправдано.
3. Опитахме се да запазим оригиналния размер на поемата. Причините за това обаче не са формални (и не са свързани с традицията на предаване – защото сме свикнали да четем Омир в хекзаметър), а смислови. Размерът внушава ред. Каквото и да се случва на бойното поле, има един по-висш ред, който държи света свързан и предвидим: това внушава наличието на поетически размер. Когато той се отстрани в името на някакво съдържание, с него се отстранява и теологическо внушение, че светът е управлявана и свързана цялост.

Борислав Петров

Ахил божествен вдигна копието си дълго,

готов да го уцели. Ликаон го избегна

и след това, навел се, си хвана коленете –

то мина над гърба му и спря се във земята,

макар целта да беше плътта човешка. После          70

с едната си ръка му докосна коленете,

а с другата държеше копие островърхо,

ала не го захвърли, а просто се замоли –

така с крилати думи започна да говори:

„На колене те моля, Ахиле, пощади ме,

към мене имай милост, о, потомъко Зевсов.          75

Искрено ти се моля като почтен молител,

понеже аз при тебе за първи път опитах

храната на Деметра във онзи ден, когато

от тебе бях завлечен в добре орана нива

и после ме отведе на свещения Лемнос –

от моите другари далеч, и от баща ми,

и ме продаде в робство – донесох ти сто вола.

Платих три пъти толкоз, за да стана свободен.          80

Сегашното за мен е дванадесето утро,

откакто аз най-сетне във Троя се завърнах –

немалко бях изпатил. Сега пък пак отново

гибелната съдба ме в ръцете ти постави –

аз трябва да съм много на татко Зевс омразен,

щом пак на теб ме даде. Ех, кратко ще живея,

роден от Лаотоя, на Алт стареца щерка –          85

на Алт, който царува над войнствени лелеги

от високия Педас при река Сатниоент.

За неговата щерка Приам се е оженил,

а и за много други. Родила е тя двама,

на всеки от които гърлото ще прережеш:

един си веч погубил сред предните редици          90

с копието си остро – Полидор богоравен,

а този път на мене злината ще се случи,

понеже аз не мисля, че от ръцете твои

ще мога да избягам – смъртта ми наближава.

И друго ще ти кажа – добре да го обмислиш:

недей да ме убиваш, понеже ние с Хектор,          95

убиецът на твоя добър и смел приятел,

макар и да сме братя, не сме едноутробни.“

Помолил се със думи и свършил да говори,

славният син Приамов изслуша реч сурова:

„Недей да търсиш милост, недей да ми говориш –

глупак си ти! Патрокъл преди смъртта да срещне,          100

пощадявах троянци – по-приятно ми беше,

та залавях мнозина и продавах във робство.

Но вече да избегне смъртта не може никой,

когото бог пред Троя в ръцете ми изпрати,

ни от троянци някой, ни на Приам децата.          105

Приятелю, загиваш, какво така се жалваш?

Загина и Патрокъл, по-смел от тебе с пъти.

Не виждаш ли какъв съм – красив, а също силен?

Роден съм от богиня, а знатен е баща ми,

ала и мене също смъртта не ще пропусне –          110

ще дойде нявга обед, утро или пък вечер,

когато в битка някой живота ми ще вземе,

използвайки лъка си или копие остро.“

Така каза. В краката Ликаон подкоси се,

сърцето му омекна, копието остави,

протегна си ръцете и седна на земята.          115

А пък Ахил тогава извади меча остър

и точно под врата го над ключицата вниза –

така мечът двуостър изцяло в него влезе,

а той се свлече долу и проснат там лежеше

и черна кръв течеше и мокреше земята.

Коментар от преводача

Най-трудното при превод на поезия е да избереш размера. Въпросът по какъв начин трябва да се превежда античната поезия няма (един) правилен отговор – затова е необходимо да се експериментира. Първоначално се стремях стихът да бъде силабичен, но повечето от стиховете от само себе си се наместиха в ямб, като все пак останаха няколко с други стъпки, които успешно да прекъсват монотонно препускащия ямб.

Доротея Табакова

Дългото копие вече Ахил божествен бе вдигнал,

за да убие – но онзи се мушна в нозете му ловко

и коленете му сграби – а пък острието над него

в миг прелетя, за плът изгладняло – и звънна в земята.

Той на Ахил коленете обгърна с ръка, а със друга

вкопчи се силно в забитото копие, без да го пуска,

глас извиси към врага си и думи хвъркати продума:

„Падам пред тебе, Ахиле, свян имай и пощади ме!

Зевсоотхранен пред теб съм застанал подобно молител!

Първо при тебе съм вкусил хляб от Деметрино жито

още когато плени ме във нашите тучни градини

и ме продаде далеч от баща и приятели верни

на пресвещения Лемнос – сто вола получи за мене.

Три пъти повече днес ще получиш! Дванадесет дена

минаха само, откакто пристигнах във Троя измъчен.

Ето, че пак във ръцете ти хвърли ме гибелна участ –

явно ме мрази Кронион, щом пак на тебе ме даде

и кратковечен роди ме майка ми Лаотоя.

Апт, моят дядо, е цар на войнолюбци лелеги;

Педас, високия град край Сантиоент той владее.

Щерка му беше жена на Приам между други мнозина.

Двама роди му – на двамата ти ще прережеш гърлата…

Унищожи ти сред първите воини с копие остро

моя брат Полидор, на боговете подобен.

Същото нещо и с мен ще се случи. Не ще да избегна

твойте ръце, щом във тях ме хвърли сега божеството.

Но ще ти кажа и друго, а ти заложи го в ума си:

ти не убивай ме, аз не съм едноутробен на Хектор,

онзи, който уби твоя нежен и мощен приятел.“

С думи такива светлият син на Приам се примоли

милост да има, но в отговор чу безмилостно слово:

„Никак недей да отваряш и дума за откуп, глупако!

Докато не дойде за Патрокъл денят съдбоносен,

беше ми драго на мен да щадя неколцина троянци,

много аз живи плених и след туй ги продадох във робство.

Само че днес няма нито един смъртта да избегне,

щом във ръцете ми бог го изпрати там край стените на Троя.

Никой троянец, особено пък на Приам синовете.

Хайде, приятел, умирай и ти! Какво си ми ревнал?

Та и Патрокъл умря – къде по-прекрасен от тебе!

Мигар не виждаш какъв съм и аз – чудесен и снажен?

От благороден баща съм, богиня е мене родила,

но и над мене надвисва смъртта и съдбата всесилна.

В ранни зори или вечер, или пък ще стане по пладне,

някой във битка на Арес и моя живец ще изтръгне

с копие или стрела, изстреляна от тетивата.“

Рече така. Коленете на момъка се подкосиха

и му омекна сърцето. Разпери ръце той и седна.

А пък Ахил измъкна острия меч и заби го

в шията му покрай ключицата – и мечът двуостър

хлътна изцяло навътре; простря се веднага младежът

там по очи – и черната кръв напои там земята.

Коментар от преводача

Никога не съм имала афинитет към баталните сцени на Илиада, техния анатомичен натурализъм, в който дори няма жестокост, а само хладна пресметливост на оръжието, което сякаш води човешката ръка, а не е направлявано от нея. За да преведа текста, трябваше да си представя позите на героите, да чуя интонациите им – епически отстранени, някак безстрастни въпреки надвисналата смърт.

Големият проблем беше думите да прозвучат едновременно задъхано и хладно, а стихът да се начупи по ритъма на движенията, без да робува на традиционната схема на хекзаметъра, но и без да излиза от нея. Формално това, което правя, се нарича смесен хекзаметър, а по същината си е игра с ритъма и небрежност към метъра.

Димитър Илиев

С мисли такива към него затича се, онзи пък в ужас

черната участ търсеше как с молби да избегне.

Копие тежко Ахил пребожествен за гибел повдигна,

другият пък се завтече и падна ничком пред него.

Острият връх просвистя над главата му, спря се в земята,

петимен с кожа и плът на човек да засити глада си.

Клетата жертва Ахил за коляно с десница държеше,

сграбчил стръвното копие с лява ръка, без да пуска.

После към своя губител се с думи крилати обърна:

„Аз пред теб коленича, Ахиле, а ти зачети ме

и ме помилвай, защото за теб съм като молител!

Пръв на трапезата твоя вкусих от хляба човешки

в този ден, в който ме грабна от китната родна градина

и надалеч от баща и от близки ме в робство отведе

на прекрасния Лемнос – сто вола цена ти спечелих.

Скоро се върнах, откупил се срещу три пъти по толкоз.

В Троя видях днес дванайста зора след дългите мъки.

Ала съдбата губителка пак ме в ръцете ти прати!

Много ще да съм омразен на татко Зевс, който отново

ме остави на теб! Комай за живот кратковечен

майка ми ме е родила Лаотòя, която

е дъщеря на стария Алтес, цар на лелеги

войнолюбиви в град Пèдас на Сатиоèнт във полите.

А Приам взе дъщерята на Алтес за своя съпруга

(с други немалко наред) и от нея му се родиха

две деца, и и на двете кожите ти ще отнемеш.

Полидор богоподобен сред първите в битка погуби

с копие остро, а вече и мен ще застигне злината.

Няма измъкване, щом ме съдбата в ръцете ти даде!

Друго обаче ще ти обясня, а ти проумей го:

брат не съм едноутробен на Хектор, недей ме погубва!
Той уби твоя другар Патрокъл храбър и силен.“

Славният син на Приам такива му думи издума,

паднал пред него в молба, но безмилостен глас го посрещна:

„Не говори ми, глупако, за никакви милост и откуп!

Денят съдбовен преди да застигне предивен Патрокъл,

по-драго бе на душата ми да пощадявам троянци.

Хващал съм много във плен и пускал съм ги невредими.

Но няма вече човек, който смъртта да избегне,

щом пред стените на Илион бог ми го прати в ръцете –

а на Приам синовете най-вече от всички троянци.

Хайде и ти, драги, вече умирай и стига си хленчил!

И Патрокъл умря, а по-доблестен беше от тебе.

Нима не виждаш и мене какъв съм – хубав и снажен,

от благороден баща съм роден и майка богиня.

Ала и мен ще надвият смъртта и съдбата жестока –

в някой решителен миг сутринта, на обяд или вечер

някой и моята доблест ще погаси във гърдите,

с копие дълго прицелил се или на лък с тетивата.“

Тъй рече, на Ликаòн се свиха сърце и колене,

копие пусна, протегна ръцете си, проснат пред него.

А пък Ахил остър меч извади и го удари

в ключицата под врата и той на земята се свлече,

рукна му черната кръв  и във пръстта се просмука.

Коментар от преводача

Случи се така, че поканата да преведа пасажа от „Илиада“ за убийството на Ликаон ме свари по време на преход с ветроходна лодка из Егейско море. Имах късмета да попадна на места като античното свърталище на пирати Скирос, където според легендата Ахил известно време се крие, преоблечен в женски дрехи, за да избегне участието си в Троянската война, както и на Лемнос, споменат в текста, където Ликаон е продаден в робство като царски син военнопленник срещу баснословната цена от сто вола. Макар че бях далеч от спокойствието на дома, с всички книги и речници подръка, се захванах с превода, воден от убеждението, че различните точки в света на античната литература се опознават най-добре, когато ги обхождаш по море, а водите на Източното Средиземноморие са естественото място да се чете, пее, рецитира и превежда Омировият епос. Преводът е правен малко „на коляно“, експериментално, но без пренебрежение към езиковите детайли, за което помогна достъпът, макар и оскъден, до онлайн речникови помагала. Немалка роля в процеса имаха и моите спътници, все хора будни и четящи, но не формирани (и съответно деформирани) от специализирана филологическа подготовка. В хода на превеждането те бяха аудиторията, която оценяваше доколко текстът върви гладко, четивно – и слушаемо, както подобава на древната поезия – и същевременно интересно. По принцип не съм безкрайно горещ привърженик на т.нар. „еквиметризъм” при превода на антична мерена реч, който е опит за прилагането на някакъв силаботонически сурогат на гръцките и латинските метрически схеми. Но тъй като смятам, че точното метрическо съответствие на епическия хекзаметър в нашата поезия може да бъде намерено само след поредица от проби и грешки, тук, по липса на достатъчно време да експериментирам повече например със стъпката на българските епически народни песни, използвах нещо подобно на еквиметрическия хекзаметър, прилаган в академичните преводи на гръко-римска литература. Позволил съм си само да не се стремя към еднакъв брой срички във всеки стих, за разлика от днешния еквиметричен, но в съгласие с античния метрически хекзаметър. Надявам се, че това прави преводния експеримент да звучи по-естествено и плавно за съвременното ухо, без разказът да напуска съвсем територията на мерената реч и да се превръща в художествена проза – според мен една от основните характеристики на епическата песен, както тя е била практикувана от аеди, рапсоди и бардове от древни времена до днес.