Тази есен във Франция излиза антологията „Български поети символисти“. Ти си неин съставител и преводач. Включил си 180 стихотворения на 14 поети. Разкажи ни как възникна идеята и как направи подбора на авторите и текстовете им? Защо символисти и защо 14?
Българският символизъм е моя стара любов от гимназиалните ми години. На онази възраст няма как човек да не открие себе си в поезията на Яворов и да не се влюби в елегизма на Дебелянов и в индивидуализма на Ясенов. Но да правя антология на френски, никога не ми беше хрумвало. Докато в един съдбовен ден през август 2004 г. испанският поет и преводач от немски Хосе Луис Реина Паласон не ме насърчи да съставя и преведа на френски антология на българския символизъм, която той после да преведе на испански с помощта на свой колега преводач от български с впечатляващото име Торкемада. Когато три години по-късно в същия колеж дадох на г-н Реина Паласон вече съставената и преведена антология, той като че ли бе забравил за обещанието си и не даде никакъв ход на превеждането й на испански. Аз обаче си казах, че усилията ми не са били напразни и рано или късно ще успея да намеря издател във Франция. Отначало в нея бях включил стихотворения от най-видните представители на това направление: Траянов, Яворов, Дебелянов, Лилиев, Попдимитров, Ясенов и Вен. Тин. Но тази година се възползвах от локдауна и добавих още седем поети, всеки със свой глас и присъствие в нашата литература: Пенчо Славейков в качеството му на предтеча, Димитър Бояджиев, Иван Андрейчин, Дора Габе, Екатерина Ненчева, Сирак Скитник и Христо Смирненски. Разбира се, част от тези поети не са точно символисти, но аз издирих техни стихотворения, които по съдържание и образност дават възможност да се види влиянието на символистичната естетика върху тях в определен момент от творческото им израстване. Антологията започва с Пенчо Славейков, за да се види от кого са се учили нашите символисти – философията на Шопенхауер и Ницше, с която е пропито творчеството му, е оказала решаващо въздействие върху символизма в национален и европейски мащаб. Фактът, че самият Славейков е изпитвал неприязън към това течение и е отправял яростни критики към неговите последователи в България, не променя същината на Славейковото творчество, наситено със символистична образност. Антологията завършва с Христо Смирненски. Всички ще скочат: „Ама той не е символист!“. Може би защото не познават ранните му, чисто символистични стихотворения, заради които е бил нападан от лявата критика в България преди сто години. Но дори и в най-социално и политически ангажираната му стихосбирка „Да бъде ден!“ могат да се открият символистични елементи. Чрез включването на Пенчо Славейков и на Смирненски читателят ще види откъде идва и къде отива българският символизъм. В Германия символизмът прелива в експресионизма, а във Франция – в сюрреализма. У нас той следва свой собствен път и има известна приемственост между него и следващите направления – няма как поет като Яворов да не повлияе на по-сетнешните поети, колкото и различни да са те. В този смисъл антологията е отворена в началото и в края си, тя е някакъв отрязък от нашето литературно развитие. В послеслова си към нея Йордан Ефтимов говори за френските влияния върху българския символизъм, а в предговора си белгийският поет Вернер Ламберси изтъква кое прави българския символизъм неотделим от общоевропейския и същевременно уникален сам по себе си, без да стои като нещо неприсъщо в нашата литературна история.
Трябва да отбележа, че това издание би било немислимо без субстанциалната помощ на Национален фонд „Култура“ към МК. Възнамерявам да направя и втори том, включващ поети като Людмил Стоянов, Трифон Кунев, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Йордан Стубел и др., но както казва народът, „само да сме живи и здрави“.
А мислил ли си за една антология със съвременни български поети?
Мислил съм и даже съм я подготвил, т.е. съставил и превел, някъде към 2009–2010 г., тя съдържа стихотворения от петнайсет поети, дори имах обещание от едно добро френско издателство за поезия да я публикува през 2017 г., но междувременно то фалира и цялата работа отиде на вятъра. През тези години, уви, антологията като че ли „остаря“, боя се, че стана неактуална – междувременно в България се появиха множество нови гласове, но след провала на издаването й нямам вече ищах да я допълвам с още автори или да сменям някои стихотворения на първоначално избраните поети с по-нови. Ако успея да намеря издател, тя би била нещо като моментна снимка на българската поезия отпреди десетина години и си мисля уместно ли е да се постъпва по този начин. Проблемът, в кавички, с антологиите на съвременната българска поезия е, че в България има десетки изключително талантливи поети и няма как да бъдат включени всички, които би било добре да стигнат до френския читател. Евентуален изход от това положение е да не се подбират само петнайсет поети с по десет стихотворения, както направих аз, а двойно или тройно повече поети, но с по-малко на брой стихотворения, например по две-три от поет. Но засега целият този проект е стигнал до кривата круша.
Превеждал си от майчиния си език на чужд. С какви предизвикателства се сблъска и какво е трудното на т.нар. „обратен“ превод?
Преводът от майчин език на чужд никак не е лек, още повече за поезия, където формата най-силно влияе на съдържанието – в случая със символистите реших, че е редно да се превежда в рими там, където ги има, т.е. почти навсякъде с малки изключения. Не крия, че работя с тълковни и синонимни речници – това е нормален процес, както се казва, „така правят всички“. Преводът в рими изключително затруднява работата: в различните езици се римуват различни думи, а във френски една толкова „символистична“ дума като lune, „луна“, се римува с не повече от двайсет думи, никоя от които не се вписва в семантиката на символизма, докато в български римите на ударено „а“ са безброй. И когато в четвъртата част на поемата „Луна“ от Христо Ясенов всеки куплет завършва с краткия стих „и луна“, това няма как да стане на френски „et la lune“, защото римата пропада. Затова се наложи да добавя „et la lune et son halo“ („и луната с нейния ореол“), защото по този начин във френски има повече възможности за римуване с ударено финално „о“ (-aux, -eau) и за целта могат да се намерят повече думи и синоними. От друга страна, френският синтаксис е с много по-строги правила от българския и трябва да се спазва: например не може да се каже „на Ирин-Пирин тревата“, а трябва задължително да бъде „тревата на планината Пирин“ – на български звучи сковано, но на френски е точно както трябва. И много често именно поради особеностите на френския словоред трудно се получават рими, но няма невъзможни неща.
Кой превод ти беше най-труден и защо и съответно кой ти бе най-лесен? Условно казано, разбира се.
Честно казано, „лесен“ поет нямаше. Разбира се, у всички мои автори има остарели думи, които вече никой не употребява – някои са разбираеми, а други не се дават лесно, например дълго си блъсках главата над словосъчетанието „лиха сприя“ у Дебелянов – та кой днес в България разбира значението му? – но най-накрая проумях след търсене в съответните речници. Въпросът за леснотата и трудността зависи по-скоро от това дали съответното произведение е написано в рими, или не. Повече време, естествено, ми отне преводът на стихотворенията с рими, но това не означава, че творбите в свободен стих (например „Сянката на свръхчовека“ от Пенчо Славейков и „Смъртта“ от Пейо Яворов) са ми били по-лесни за превод – в тях също трябва да се предаде вярно образността, а и ритъмът.
В превода на поезия винаги се наблюдава един характерен феномен: понякога знакови за даден автор стихотворения, дори и добре преведени, не успяват да зазвучат на чуждия език както на български и съответно въздействието им върху читателя избледнява. Но други, по-„второстепенни“ творби, изведнъж като че ли блясват на чуждия език повече, отколкото на родния. Докато човек не се е захванал за работа, няма как да разбере при кои стихотворения ще се възпроизведе тази странна закономерност.
Като цяло съм балансирал между двете крайности: плътното следване на оригинала и вдъхновеното отплесване. Не възприемам себе си като поет – разбира се, и аз съм пописвал в тъмни моменти от живота си и не са ми чужди някои похвати при превода на поезия. Някакъв преплетен със съществуването ни универсален ритъм ни обитава така или иначе и когато го доловим в някоя творба, се стремим да го предадем на чуждия език, в известен смисъл той сам се предава на другия език. Това е основната нагласа при превода на поезия, а и в превода въобще. Чел съм преведено от Брюсов стихотворение на Метерлинк и честно казано, от Метерлинк не бе останало кой знае какво, но това не би следвало да омаловажава усилието на Брюсов – той просто е направил един от хилядите възможни преводи на една творба и е вплел своя почерк в нея. Аз, от своя страна, съчетавам старателното предаване на смисъла със запазването на ритъма, а там, където това е невъзможно – с намирането, с напипването на нов ритъм.
Доколко едно такова издание ще предизвика интереса на френската публика и като цяло какви са наблюденията ти относно присъствието на българската литература на френски език и нейната рецепция?
Предполагам, че поради липсата на интерес към България изобщо масовата читателска публика във Франция е безразлична и към българската литература, но аз съм оптимист за тази антология: мои познати французи – литератори и други – вече я очакват с нетърпение. Най-вероятно, когато излезе броят на ЛВ, тя вече ще е факт.
Когато четох книгата на коректури, едва тогава осъзнах уникалността на нашия, едновременно чужд и толкова български символизъм и си помислих, че няма как тази поезия да не докосне и френския читател, още повече че съм се постарал тя да звучи добре на френски, да не се усеща, че е превод. Не е вярно, че един текст трябва да се адаптира, да се банализира, за да се хареса на средния читател – къде тогава ще остане магията на словото? Една творба може да е радикално чужда на народопсихологията на приемащата култура и същевременно да направи впечатление именно с тази своя чуждост. Някой беше казал, че универсалното, това е локалното, само че без стените. И при българския символизъм се проявява в най-голяма степен тази смесица от нашето и чуждото, обогатила едновременно и нашата, и световната литература. Трябва да добавя, че Еманюел Моазан, собственичката на издателството, в което излиза антологията, „Едисион Льо Супирай“, я публикува не за да усвои субсидия, а защото е убедена във високите художествени качества на тези творби и искрено се впечатли от богатството на този наш символистичен език.
Издателството се надява антологията да бъде разпространена не само в книжарниците, но и сред университетските библиотеки във Франция и по-точно в онези вузове, в които се преподава теория и история на литературата. Ако излязат рецензии за нея, както силно се надявам, това, естествено, би повишило читателския интерес.
Разговора води ЕМАНУИЛ А. ВИДИНСКИ
