Нева Мичева
Краткото естонско лято се слави с белите си нощи, а дългата зима – с кинофестивала „Черни нощи“. Талин е един от едва 15-те града в света, които приютяват филмово събитие от Категория А – редом с Венеция, Кан, Берлин, Сан Себастиан, Кайро. За разлика от останалите с техните златни лъвове, палми и мечки, голямата му награда е просто „гран при“ (нищо че си има символ – вълк). И отново за разлика от останалите, оглавява го жена, и то от самото начало – Тина Лок, сценаристка и университетска преподавателка. Тя окачестви планирането на хибридното 24-то издание на „Черни нощи“ по следния начин: „като да решаваш уравнение с безброй променливи, седнал на бомба с часовников механизъм“.
Колкото и да е било напрегнато на организаторите, не им пролича – ще запомня първия си Талин – само виртуален поради пандемията – с отзивчивостта на пресофиса, удобната платформа за гледане от дистанция и любовните рецензии (не какви да е анонси или синопсиси, а подробни отзиви), написани от домакините за всеки от филмите. Журитата бяха седем, световните и европейските премиери – десетки, а официалната конкурсна подборка събра рекордните 26 заглавия (при 16-17 в „мирно време“).
За най-добър филм беше обявен „Страх“ на Ивайло Христов, заснет виртуозно в черно и бяло от Емил Христов – трагикомедия за безработна учителка и чернокож бежанец, чиято неочаквана взаимност разбунва духовете в крайморско село на южната ни граница. Този „гран при“, добавен към „Златния Св. Георги“ от Москва 2015 за „Каръци“, прави Христов единственият български режисьор, покорил два върха от Категория А. Което е още по-забележително, като се вземе предвид, че български филми са получавали големите отличия на тези най-престижни 15 фестивала, има-няма 5-6 пъти за цялата им история.
Нисан Да беше откроена за режисурата на задушевната рап-драма „Още едно дръпване“ (или When I am Done Dying) – за талантливо момче от истанбулските предградия, чийто хъс да се занимава с музика влиза в неравна битка със зависимостта му от дрогата „бонзай“. Португалецът Леонардо Антонио получи наградата за сценарий за „Подчинение“ – солидно изградена и изиграна драма за жена, която съди съпруга си за изнасилване. Ное Бак взе отличието за операторско майсторство за „Земя на мъжете“ (реж. Наел Марандан; почти убедителна история със сексуална злоупотреба, този път от френската провинция), при все че работата му не изпъкваше на фона на мощната конкуренция. Докато обявяването на Мари Лойенбергер за най-добра актриса в интересния „До смърт или до свобода“ на Оливер Рис можеше да се разбере, Улрих Томсен като най-добър актьор в скучния „Ерна на война“ на Хенрик Рубен Генц си беше чист абсурд.
„Вероника“ (Лео Медел, Чили) и „Вечеря в Америка“ (Адам Реймайер, САЩ) си поделиха наградата в пъстрия раздел „Бунтовници с кауза“. Първият е формален експеримент с умно претеглено съдържание – главната героиня е инфлуенсърка, фиксирана в центъра на кадъра от първата до последната секунда, за да ни подава искрени и неискрени приказки от 1001 нощ. Вторият е типична любовна история на маргинали от „Сънданс“ – дружелюбна, безобидна, с елементи на социална критика и хубав саундтрак.
Три чудесни азиатски филма от конкурса си тръгнаха ненаградени и ми се ще живо да ги препоръчам: елегантният „Далечно място“ на корееца Конйон Парк (за един мъж, уморен да не се вписва), пламенният „Почитателка“ на филипинката Антоанет Хадаоне (за гимназистка, която се добира до любимия си актьор) и хапливият „Улболсин“ на Адилхан Йержанов (за сблъсъка на новото със старото в един казахски аул).
Ще ми се също да раздам пет лични награди.
Най-пренебрегнат шедьовър: хърватският „Зора“. Далибор Матанич е направил ободряващо труден филм за едно предчувствие за гражданска война, почти толкова страшно и пленително, колкото картината на Салвадор Дали с това име. Всеки от екипа му заслужава тон награди, особено актьорите Крешимир Микич и Тихана Лазович.
Най-красноречив гаф. В първия „Борат“ връх Елбрус е обозначен на картата така: ЭЦУКНПО. И останалите имена са на псевдокирилица, а посланието зад тях – „не ни се занимава да проверяваме, защото не ни е важно“. Същото прочетох в сцената с африканеца и тирбушона от „Страх“. Героят Бамба е лекар от Мали и незнайно защо вместо да си продължи по мигрантския си път към Германия, остава в къщата на дръпнатата Светла, следва я като дресирано кученце и понаучава български. В един момент тя го учи на трудната дума „тирбушон“, която той едва смогва да произнесе. Да, ама в Мали се говори на френски, езика, от който сме заели tire-bouchon. Не е болка за умирачка, че филолозите ще изсумтят, но е поредна дупка в бездруго рехавия образ. Когато се прави сърдечен филм против расизма, е необходимо на потърпевшия от расизма да се даде възможност да бъде личност на екрана (мнения, реплики, избори, история).
Най-екзотична гледка: Grand Hotel Beira в превзетия, но визуално апетитен бразилски „Жълто животно“ на Фелипе Браганса. Някога великолепният колониален хотел сега е изтърбушен кошер, обитаван от хиляди бездомници. По фотогеничност силно ми напомни за призрачния бетонен струпей „Коста дел кроко“ край Царево (кадри от който виждаме в „Страх“).
Най-ефектно начало: под музика от струни и тиктакане монголският „На легло“ (реж. Сахя Бямба) – най-хипстърският филм в състезанието, черно-бяло витаене на млад писател – започва с издигане на празно влакче по „руска планина“ и шеметното му спускане към града отдолу.
Най-психеделично въздействие: в една сцена от „Февруари“ на Камен Калев (от раздела „Бунтовници…“) мъж с раирана тениска гледа в нищото 15-ина секунди, обърнат надясно, след което друг мъж с раирана тениска прави същото, но наляво. На блузата на втория има дупка и това е едно от най-вълнуващите събития във филма.
