Разговор с Доротея Монова от издателство „Парадокс“
Госпожо Монова, издателство „Парадокс“ съществува от почти тридесет години. Бихте ли разказали накратко историята му?
Ще се опитам, но с уговорката, първо, че кратките версии обикновено са по-малко фактологични, а повече интерпретативни, и второ, че … „за всичко е виновна демокрацията“. Все пак за протокола – първата ни фирма се казваше „Парадокс МБМ“, където зад абревиатурата стояха (без да се крият) трима добри приятели. Един пролетен ден на 1991 г. „абревиатурата“ седеше на стълбите на тогавашното читалище „Петър Берон“, пиеше наливна бира в пластмасови чаши и размишляваше по въпроса, че „трябва да направим нещо“. Тогава единият каза: „Парадокс“! Ще се наречем „Парадокс“! Другият додаде: „Ами можем да станем представителство на „Чесна“, да пробваме пазара, аз имам някои контакти.“ Така се роди единственото издателство, което имаше вписани в предмета си на дейност и „ремонт и поддръжка на самолети“. Това е юридически факт. Преди да ме попитате защо ви разказвам „любопитни“ факти, вместо да говоря за първите ни издания, бързам да кажа, че първата ни книга е „Дрога“ на Уилям Бъроуз и излезе през октомври 1992 г., но за мен по-важно е нещо друго. Ние бяхме деца, средната възраст на екипа, по-скоро – на кръга от съмишленици, който създаде „Парадокс“, беше 24 години. Дали в главите на група 24-годишни (някои все още студенти) през 1992 г. са се прескачали маркетингови, комуникационни и бизнес стратегии, или по-скоро желание за безкраен купон? Мисля, че отговорът е ясен. В този смисъл ние не издавахме книги, ние се опитвахме да ги живеем. Бяхме Буковски и неговият „Factotum“, бяхме Керуак и Дийн Мориарти взети заедно и като Хенри Милър искахме да възкръсваме на розовото разпятие. Може и да звучи пресилено, но офисът на ул. „Гогол“ 28 работеше денонощно, 7 дни в седмицата.
От казаното дотук вече донякъде стана ясно, но все пак – кои са основните акценти в издателската ви политика – поредици, теми, автори… Как бихте обобщили профила на издателство „Парадокс“ и променял ли се е той през годините?
Да, първите ни поредици и издания вече ги споменах. Те бяха замислени, първо, за да представят на български език забранени в продължение на десетилетия автори, второ – за да са в противовес на вече оформящия се силно комерсиализиран книжен пазар. Пазар, който също разбиваше статуквото, но с „книжни забави“ – любовни и еротични романи, приключенски, криминалета – масова литература от всякакъв характер. Дори не англицизиран, а направо американизиран пазар. На този фон „Парадокс“ започна да представя автори, които очертават една друга Америка и нейния „интелектуален бунт“. Той беше много сходен със състоянието на бунт, в което се намирахме ние тогава – деца на социализма, току-що вкусили от демокрацията и вече леко резигнирани от нейните първоначални деформации.
Като неизменна част от политиката на „Парадокс“ бих споменала, че качеството на издателската работа, на превода и дизайна, винаги са били много важни за нас. Ние успяхме за много кратко време да преведем и издадем ключови, даже определяни като архетипни, произведения на световната литература. Дори и най-големите ни доброжелатели, колеги преводачи и редактори от по-старото поколение, ни увещаваха, че се захващаме с непосилни текстове. Но тях буквално ги „изнесе“ на плещите си едно младо поколение, което искаше да заяви себе си, интелекта и културния си профил, морала си ако щете, по един категоричен начин. Те получиха своето признание, „Парадокс“ също. Това е нещо феноменално, което може да се случи само веднъж, в точно определено време и пространство. Не мога да спомена всички, но само си представете, че едни момчета изпонапреведоха с някакво страшно темпо, с някаква неистовост, автори като Милър, Бъроуз, Буковски, Боулс, Капоти… Говоря за Иван Киров – Тоби, Димитър Коцев – Шошо. (Това ми напомня нещо смешно. След като въведохме тази практика, да подписваме официално преводачите си с техните прозвища, имаше бурни реакции от „сериозните“ професионалисти в стил „к’ви са тия шошовци“.) Такива неща, сами разбирате, не се правят за пари. И оставят неизменен отпечатък.
Публикувате много преводни заглавия – какви са ориентирите ви сред многообразието, присъщо на съвременните литератури, как избирате книгите, които решавате да издадете?
Съвременният свят променя традиционната фикционална литература, която след Капоти и Керуак вече не е същата. От над десет години издателските интереси на „Парадокс“ са фокусирани основно върху литературата на Стария континент, съответно се стремим да следим актуалните тенденции в нея, които по много категоричен начин потвърждават тъкмо това – наблюдава се тенденциозното размиване на границите между факта и фикцията – фикционализация на историческия факт и обратно – фактологизация на фикцията, както и засилено присъствие на автофикцията. Наративът от третоличен все по-често преминава в първоличен – съвременният писател не е ментор, той е собственият си трагичен персонаж. Това скъсяване на дистанцията с аудиторията поражда нов тип литературна комуникация.
Именно тази ситуация дава основание на Д. Угрешич да сравни писателите с политиците и да изкаже твърдението, че „литературата е отговорност. Все повече са въпросите, чиито отговори хората очакват да научат от писателите. Хората се нуждаят от приказки, тоест от разкази, и писателят е отговорен пред тях със своето разказване.”
Всички тези характеристики можете да откриете в нашите книги. В този смисъл бих искала да подчертая, че ние не сме просто издателство за висококачествена художествена литература. За щастие, у нас вече има доста такива. „Парадокс“ затова е парадокс, защото е литературно издателство с ясно дефинирана идейна и естетическа платформа, на която е подчинен подборът ни на автори и заглавия. От Керуак до Сташук, той практически не се е променил вече 30 години, макар, естествено, да се е осъвременил и значително разширил. А днес е рационализиран до степен понякога от двайсет реда анотация да си кажем „този автор е от нашите“ или „този явно е много добър, ама не е от нашите“.
Настоящата година беше сложна за културата изобщо и конкретно за книгоиздаването. Как се справя „Парадокс“ със ситуацията? Ето, наближава времето за ежегодния Коледния панаир на книгата, но сега той няма да се състои, поне не в традиционния си вид. Предвиждате ли нещо, с което да заместите тази форма на контакт между издателя и читателите?
„Парадокс“ е издателство, на което така или иначе никога не му е лесно, вероятно затова поредната криза не ни впечатли особено. Шегувам се, разбира се. Но е любопитно да се направи едно сравнение с хиперинфлацията от времето на Жан Виденов. Тогава имахме книжарница и сменяхме етикети с цени в долари и левове сутрин и вечер. Мисля, че хаосът и безтегловността тогава бяха по-страшни. Тази година през март нещата бяха къде-къде по-ясни: търговците спряха да плащат абсолютно регламентирано и юридически обосновано. Поне така ни известиха.
А и електронната търговия е някаква алтернатива. Общуването с читателите и презентациите в социалните мрежи се развиват от години и вече са неизменна част от книгоиздаването. Но нищо не може да замени живия контакт между хората, иначе нямаше да съществуват повече книжарници. Защото и Панаирът, тази „Голяма коледна книжарница“, има не просто търговски смисъл, а идея за споделеност. Ако коледните отстъпки в интернет могат да го заменят – да, предвидили сме ги за читателите, но мисля, че и за тях празникът не е само в отстъпките. Предвидили сме и включвания на живо през социалните мрежи, но и те няма как да компенсират задоволително липсата на общуването лице в лице.
Смятате ли, че ситуацията от 2020 година ще промени трайно сферата на книгоиздаването?
Не, не смятам и вероятно нито един трезвомислещ човек не го вярва. Е, ако сега някой футуролог каже, че всичко се затваря не за три-четири седмици, а за три години, то това ще промени не само книгоиздаването. Но въпреки всичко, и след три години, много неща ще си останат същите, защото има стереотипи с многовековни наслоения, които не могат да изчезнат току-тъй и според тях Гутенберг още е жив. Но ситуацията „Ковид-19“ все пак съществува и оказва сериозно влияние. Да кажем, че е по-скоро вид катализатор. Знаем, че катализаторите не могат да предизвикват химична реакция, която по принцип не може да протече, но променят скоростта й. Подчертавам това заради неприсъщите качества, които мнозина се опитаха да припишат на вируса. Но определени тенденции, които вече споменах, наистина се развиха ускорено. Става дума пак за социалните мрежи. Например първите стрийминги на наши събития от преди повече от 5 години имаха експериментален характер, а в условия на пандемия се оказаха безценни. Този опит несъмнено ще ни бъде от полза занапред, но няма да замести трайно всички познати досега форми на общуване.
След дългогодишни дебати тъкмо по време на тази криза бе намален ДДС за книгите. Какъв според вас е ефектът от тази стъпка върху издателите, книжния пазар и читателите?
Чудесно е, че правите това разграничение, защото ефектът наистина не е еднакъв за издателите и за читателите. Споровете за това дали трябва да поевтинеят книгите след намаляване на данъчната ставка ми се струват, меко казано, несъстоятелни. Можем да спорим за качеството на една книга и нейната художествена стойност, но не и за данъчен закон с конкретни финансови измерения. Това не е естетика, а чиста математика. ДДС е косвен данък, данък върху потреблението, който следва определена икономическа логика. Теоретично, ако приходите на една фирма са равни на разходите ѝ, тя може и въобще да не внася ДДС. Книгоиздаването обаче е специфичен бизнес, при който по-голямата част от преките разходи за една книга са хонорари на физически лица – превод, редактиране, коригиране, в повечето случаи и за дизайн и предпечат. Те не могат да се прихващат, защото са без ДДС. Основен разход с ДДС е полиграфията, но ние продължаваме да си плащаме на печатниците 20%. Къде виждате възможност за намаляване на цената? От друга страна, финансово облекчение за издателя, разбира се, има. При намалената ставка му остават повече оборотни средства, може да работи по-спокойно и да направи повече издания, което е добре за пазара като цяло. Принципно не одобрявам действията на някои издатели, които веднага обявиха, че свалят с 11% цените на всичките си книги. Извинете ме, но го намирам за спекулативно, за откровен пиар и скрита форма на разпродажба, с уж благородна загриженост към читателите. Този тип акции са много вредни в дългосрочен план, защото създават предпоставки за ненужно напрежение между издатели и читатели.
Кои според вас са основните трудности пред българското книгоиздаване, основните предизвикателства на българския книжен пазар? Съизмерими ли са с тези в другите европейски страни, ако имате такива наблюдения?
Българският книжен пазар е малък и това е факт, който не може да бъде променен, валиден за всички малки и големи, незивисими или „зависими“ издателства.
Конкретно разпространението на „високата“ литература е пряко обвързано със съществуването на независими книготърговци. След 2005 г. последните поетапно загубиха пазарния си дял вследствие на разширяващата се дейност на корпоративните вериги за книгоразпространение. Мотивирани от чисто пазарни интереси, те по естествен път маргинализират немасовите издания, като им предоставят – в най-добрия случай – недостатъчна търговска площ и съответно ограничават тяхната достъпност.
Допълнително през годините на опростачването загубихме доста от традиционната четяща публика – образовани хора с различни професии, които престанаха да четат по-сериозна литература като част от общата социална апатия – факт, който се борим да променим. Това обаче не е лесно дело в социокултурна среда, в която демонстративната простащина се пропагандира като основен модел за подражание.
Тук няма да предъвквам липсата на държавна стратегия за книгата в национален и наднационален план и неглижирането на необходимостта от реформиране на библиотечния сектор, вярвам, че тези проблеми са добре известни на читателите на ЛВ.
С оглед на дългогодишния Ви издателски опит, кое определя успешния път на една книга до нейните читатели?
Както казва колегата Йордан Антов: „Няма непродаваеми книги, само непродаваеми тиражи.“ Всяка книга има собствен път и стратегиите за успешно разпространение варират от заглавие до заглавие. Издателят трябва да си дава сметка за това и да има възможно най-ясна представа как да поднесе една книга на „собствената“ ѝ публика, на новговор – да я „таргетира“. Имам предвид, че дори ако рекламираме в „Панорама“ изданието си на класика на чешката литература Карел Хинек Маха, все пак ще си даваме сметка, че едва ли ще е необходимо да подготвим двумилионен тираж, колкото е аудиторията на предаването.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
