Завърналата се поезия на Ибрахим Камбероглу
На моя приятел Вихрен Чернокожев,
който пръв споделя идеята,
че поезията на Ибрахим Камбероглу
трябва да се завърне в родината си
Чрез стихосбирката на Ибрахим Камбероглу „Преди да си тръгна“ България се запознава с един от пропъдените си поети. В предговора към книгата проф. Зейнеп Зафер (която е и преводач) предлага неговата биография на български турчин, понесъл страданията на политиката върху гърба си. Но когато стане въпрос за изкуство, аз съм убедена, че биографията не бива нито да помага, нито да пречи на сътвореното. Точно такъв е случаят с Камбероглу, чиито кратки творби сами ограждат и налагат чувствителността на Изтока, цветната дъга на съзерцанието, краткото опиянение от мига, чиято мъдрост ражда светлината и радостта от това, че си се родил. Зейнеп Зафер подчертава, че тази лирика е автобиографична, с което дава приоритет на преживяната драма. Разбира се, такива разказани лични творби има и те са горестни в своето бленуване на изгубената родина. Това е и биографичното, и българското, и конкретното, дало е повод за отделни стихотворения. Прокуденият не обвинява, не мрази. Болката само подхранва въпрос без отговор: защо общите стратегии на обществата не зачитат човешкото у всеки от нас; защо големият разказ на историята е така безразличен към малките драми на отделните хора; защо човекът е склонен да вижда обществените сюжети, а да остане глух за трагедия, в която „прекършват криле“, „отнемат саза ти“, „прекъсват словото ти“, „крадат усмивката ти“? Раздялата на човека с родината му е вечна тема, несвърщваща емоционално болка, незакрита възможност в битието на всяко ежедневие. Рана от спомена за извършена несправедливост:
да в онази земя съм роден
и че я смятах за родина да отричам не е добре
но тя за свой син никога не ме прие
(„Разговор с децата“)
Ибрахим Камбероглу е поет, чиято главна тема не е в конкретността на отделните случаи. Той е в истинския смисъл поет на Изтока, на онази стилизирана чувствителност, която превръща мига в безпределност, живота в сън, човека в съзерцание, кратката случайност в поука и мъдрост. „Краткост“ е ключова дума, която засяга не само формата, но и визиите, заложени в отделните стихотворения. В повечето случаи образите са метафори и метонимии, които изваждат от предмета светлата сласт на радостна емоция. Камбероглу е автор, който работи със светли гами, превръща мечтата в алтернатива на живота. Изтокът за разлика от Запада вижда всяка мисъл във въображение, в поезия, в потъване в сънните дебри на вечността. Животът е съсредоточен в самотна вечер, в която безкраят е доказан с „чиния пълна с дъга“, с „две чаши облаци / но единият дъждоносен…“ („Предсмъртният час на съмнението“). Съмнението става равносилно на въображението. Всяка възхита има женски образ, точно доказателство за чувствителност, която прави от съзерцанието философия на красотата:
само глътка вода желая
превзетостта не ме вълнува
готова съм винаги да умра
върху яка на красива жена
(„Мечтата на розата“)
Кратки метафори като „ума ми взе / жена / носи го със здраве“ („Без заглавие“), „ума ми остана у тебе / грижи се добре за него…“ („На нея“) пренасят красотата в нежната чувствителност на женската гама, в потъването в безкрайното възхищение от любовта, в унеса от удоволствието на душата, открила вечността чрез светлината. „Аллах да ме убие“, рефрен от стихотворението „Аллах да ме убие“ е звездният удар от срещата със съвършената духовност. Животът е пълен с красота, и „Аллах да ме убие“, трябва да я видим, да ѝ се подчиним и възхитим.
Истинското страдание идва тогава, когато се наруши хармонията. Тогава човекът изживява престъпление, извършено чрез насилие. То може да бъде раздяла и загуба, може да е цинично посягане върху невинността и любовта. В стихотворението „Сватба“ се случва точно това – търговецът жених се жени за прекрасната девойка, жертва на неговата посредственост и примитивизъм. Любовта престава да е възхита и радост, превърнала се е в притежавана собственост, в „примка на бесило“. Тогава животът сякаш спира, задъхан от възмущение, потресен от жестокостта, с която се присвоява красотата. Когато изживееш нараненото битие, нямаш сили да закърпиш травмата, да забравиш и излекуваш раната: „ако дяволът беше отмъкнал / младостта ми / щеше да я върне неуспял да я продаде“ („Моята младост“). При всеки опит да се посегне на хармонията дори луната „се срамува“. „Разхълцан от срам“ е човекът от своята наглост.
Ако християните се опитват да се спасят чрез прошката, то Камбероглу преодолява раните чрез мъдрост: „никого / не гледам отвисоко / просто живея на последния етаж“ („Принудително обяснение“). Обобщителната позиция е във всичкия спектър на живота – екзистенциален, политически, исторически. Има творби, в които политическото е видимо, но поетът е успял да намери и универсален еквивалент за него. Ако турската рецепция ще разпознае конкретни факти от своя ден, то чуждата асоциативност ще се насочи към общовалидността на насилието. В стихотворението „Есен“ природният и градският пейзаж с „мръзнеща светлина“ осветяват позора на човека – „че по улиците бесилки сковали / и индивидуалността ни / смирено чака смъртното си наказание“ . Точно в това ситуиране се проявява идеята за протичащото време, за краткия живот, който, за да стигне до финала си, трябва да изгради моралните си норми и чрез тях да намери решение. В тези норми няма присъда, има скромност:
най-напред изгубих детството си
подир него младостта
сега пък живота си някъде запилях
какъв лош стопанин съм
аллах
(„Изгубено стихотворение“)
Или:
виж я ти
дойде и седна на най-видното място
като четирийсетгодишна моя дружка
(„Грижата“)
Какъвто и да е животът, той неизменно е свързан със смъртта. Сплетени във възел, те взаимно се допълват, създават логиката на живеенето. Ликвидират неважните неща, за да откроят природните закони на живеенето. Начало и финал са спирки, а помежду им са поместени безброй срещи и раздели, огорчения и радости. При Камбероглу битието е монолитно, затова и решенията спрямо живота са закони, които са проверени чрез хилядолетна мъдрост. Човекът е временен, това казва поезията му и в тази банална истина важни са миговете. Лириката на този поет е изтъкана от мигове, които имат претенцията да се превърнат в житейски идеи, в есенции на битието:
спомняй си за заминалите
за новодошлите се грижи добре
като обезумяло надбягване е
борбата на живот и смърт
(„Живот“)
Миговете са част от ежедневието, затова животът и смъртта получават предимно делничната си обобщеност. В тях са заложени обречеността на вселенската логика, убеждението, че човекът избира дотолкова, че да не се бунтува и да противоречи на отреденото. В най-топлите гами на Изтока, в неговите най-цялостни форми се разполага отдадеността на изконните закони. В „Бележка под линия“ животът и смъртта до такава степен се дегероизират и депатетизират, че се превръщат в делник, който приземява великото до безболезненото приемане на тленната обреченост и скромно следва хванатите ръка за ръка живот и смърт:
знаят някои че съм много разпилян
чух как веднъж жена ми
разказваше на съседката ни
че паметта ми изневерявала
през последните години
и ако сред толкова грижи
да умра забравя
подсетете ме приятели
(„Бележка под линия“)
Животът и смъртта са „бележка под линия“, бегло напомняне, че посягането върху извечната хармония е престъпление. Затова да се живее просто, да се умира също просто, без съжаление, но с равносметка.
Ибрахим Камбероглу безспорно е свързан с България и част от неговите творби асоциативно я назовават Родина, а лирическият субект се възприема като неин син. Но поезията на този автор не е в традиционната българска гама на поезията ни. Тя е по-скоро източен мотив, близка чувствителност от региона, но не и чужда за българската култура. Камбероглу е точно автор от Балканите, един от техните разнопосочни културни лъчове, които се обединяват в пъстрото балканско общество. Този поет обаче не противопоставя нищо и никого на каквото и да е било. Въпреки травматичната си собствена съдба. Той примирява, обединява, допълва многобройния пъзел от балкански чувствителности, етноси, религии. Без да е българска и християнска, поезията на Камбероглу е част от нас, защото споделя познати ни сюжети, насложени върху нас културни пластове, за които е несправедливо да говорим, че не съдържаме в себе си. В този смисъл уточнението, че тази лирика „се завръща“ в Родината , е точно. Тя още веднъж доказва, че по тези земи идентичността не е едноизмерна, а е хибридна величина.
Отличният превод е дело на проф. Зейнеп Зафер, човек, който отлично познава и усеща и българската, и турската култура. Това ѝ дава възможност да улови тънкостите на метафори, да пресъздаде с лека и естествена чувствителност цялата менталност на лириката на Камбероглу. Подобен превод не е лесна задача, защото той трябва да внуши на българския читател специфични за турците ритуали, асоциации, които отпращат към техните традиции, образи, а те в своята традиционалност са по-далечни спрямо нашето светоусещане. Преводът на Зейнеп Зафер наистина постига спояване между две различни култури и с това Камбероглу става близък и разбираем за българите.
АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА
Ибрахим Камбероглу. „Преди да си тръгна“. Прев. Зейнеп Зафер. Изд. „Кралица Маб“, С., 2020, 84 с., 8 лв.
