Препоръките на редакторите

бр.44/2020

АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА:

Кони Палмен, „Ти го каза“, прев. от нидерландски Иглика Василева-ван дер Хайден, ИК „Колибри“, С., 2020.
Когато една голяма писателка реконструира живота и любовта на други големи писатели, тогава и резултатът е силен, магнетичен роман, който играе с документалното и фикционалното, прави сюжети от поезията на двамата автори, разбива стереотипи и със сигурност ражда нови почитатели на Хюз и Плат.

Джузепе Менарини, „България и бъдещето на славяните“, прев. от италиански Дария Карапеткова, ИК „Колибри“, С., 2020.
Книгата на Менарини от 1892 г. е пример за завръщане към автентичните свидетелства, към погледа на другия, който оценява младата тогава българска държава и є предсказва достойно, европейско бъдеще. И не на последно място, с остър език и директно описва завоeвателната и лицемерна политика на Русия, така далеч от представата за добрия дядо Иван, онагледена и чрез карикатурата на корицата, дело на Алберто дела Вале.

София Бранц, „Преди да се затворят времената“, съст. Силвия Чолева, Издателство за поезия „ДА“, С., 2020.
Ако си позволя да перифразирам едно от стихотворенията, в което лирическата героиня заявява, че гледа себе си и не иска нищо, ще кажа, че точно такава е поезията на София Бранц – тиха, ненатраплива, но с огромен заряд да вижда и забелязва, да се отваря към другите, да обича, да утешава, да оглежда и попива света. Сетивна, но и интелектуална, пестелива, но и неочаквано разточителна, шуплива, но и някак твърда. С глас, който си струва да помним.

АНИ БУРОВА:

Милан Кундера, „Една среща“, превод от френски Росица Ташева, ИК „Колибри“, С., 2020.
Последната – поне засега – книга с есета на Милан Кундера ни напомня, че освен на съвременния роман, той е класик и на есеистичния жанр. Вариации на постоянните му теми – романа, паметта и забравата, музиката… – есетата в тази книга изграждат онзи неподражаем, безпогрешно разпознаваем свят на разсъжденията на Кундера, с дълбочината и обратите на интелектуалната игра, с кристалната є логика – възхитителни, дори когато не си съгласен с тезата.
Макар да няма мащаба на предходните му книги с есета, на „Завети и предателства“ например, „Една среща“ без съмнение носи печата на един от големите майстори на литературата на XX век.

Валери Валериев, „Засечка“, изд. „ВС Пъблишинг“, С., 2020.
„Засечка“ на Валери Валериев излезе в края на настоящата, без съмнение много силна за българската поезия година. Валери Валериев може би не е сред най-популярните имена на съвременната лирика, но със сигурност има силно и разпознаваемо присъствие в нея. Поезия на трагическата ирония – това е едно възможно определение за неговия почерк, задълбочен, кристализирал и усъвършенстван в третата му стихосбирка.

Магда Сабо, „Пилат“, превод от унгарски Нели Димова, ИК „Колибри“, С., 2020.
Със сигурност има много преводни заглавия, които трябва да бъдат споменати тази година, но не мога да не отбележа „Пилат“ на Марта Сабо, в чийто верен читател ме превърна романът є „Вратата“. Книгите є със сигурност са част от модерната класика от втората половина на XX в. Книга за неизбежната самота, за миналото, едновременно изплъзващо се и вездесъщо, за вината. „Пилат“ разказва с равен тон за обичайни, случващи се в почти всеки живот събития, но въпреки това – или по-скоро точно заради това – има дълбочината и строгото въздействие на фреска.

МАРИЯ КАЛИНОВА:

Марьорит Дюрас, „Материалният живот. Маргьорит Дюрас разказва на Жером Божур“, прев. Тодорка Минева, изд. „Сонм“, С., 2020 – заради самотното писане там някъде в мрака, заради всекидневието между знанието и незнанието, заради опиянението – от алкохола, от любовта, от всичко наведнъж, но също: автобиографията в романа и романа в автобиографията, заради преливането между отделните є книги, повторенията между тях, заради скандалната откровеност и изгарянето на ръкописи, дръзкия стил и отвращението от човешкото унижение, заради това, че прави трудно, както четенето на литература, така и гледането на филми, че е далеч от наивното възприемане в изкуството.

Ясен Василев, „Катедралата на тялото, тялото на сянката“, електронно издание на „Литературен клуб“, 2020 – заради въвеждането на поетическото на територията на политическото, заради „превзетия“ език, с който се отстоява литературната автономия, заради ускоряващия се стихотворен ритъм и екстаза на изговарянето, заради тялото, което пише, заради сянката, която не съвпада с него, заради разминаванията, разтроеното светоусещане, творческите аномалии на поетическата реч, заради възвишените катедрали и нематериалността на текста, заради режисирането в поезията, заради думите, които са действия.

Яница Радева, „Поздрави от Хадес“, изд. „Жанет 45“, Пл., 2020 – заради множествеността, придадена на повествователния глас, излизането на древногръцкия хор на сцената, заради пулсиращата фокализация, заради Исмена за сметка на Антигона, заради смелото преплитане на теория и литература, заради иносказателното, заради съвременното значение на онова, което уж е казано за миналото, заради осезателността и „фактурата“ на всяко отделно изречение, заради прозренията и необходимото примирие със себе си.

КАМЕЛИЯ СПАСОВА:

Ивайло Знеполски, „Измамната лекота на демокрацията. Една друга история на преходното време“, изд. „Изток-Запад“, С., 2020, 396 с., 29 лв.
Знаем ли историята на българския преход; кои са кризите и какви са разочарованите ни утопии; стигнахме ли я Европа; какво се случва с хуманитарните езици след 1989 г., търсещи се да изработят ново социално говорене сред светлината на медийните речетативи; как високата теория се сблъсква с прагматиката на всекидневния ни политически опит? Книгата на Ивайло Знеполски е не са умна и философски промислена, но притежава детайлна памет към икономическите, политическите и медиините събития от близкото минало. Книга, за която трябва повече да се говори.

Мария Калинова, „Екзотопия: за външния контекст на дискурса“, изд. „Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Климент Охридски“, С., 2020, 133 с.
Какво е общото между Лакан и Бахтин? Двамата автори въвличат различни традиции – кръгът Бахтин и психоанализата на Лакан – които се развиват успоредно на две различни интелектуални сцени. Книгата разгръща сюжетите на тази неочаквана мисловна среща, като пита за ролята на диалогизма, за мястото на другия и най-общо за ролята външния контекст и вътрешната реч в една топология на отношенията вътре – вън, социално-природно, реално-фикционално. Изключително иновативното изследване на Калинова открива местата, които пресичат концепциите на двамата учени по отношение на езика, субекта и другостта. То задава остраностена перспектива, която изважда един непознат Бахтин и един приближен Лакан.

Ренета Бакалова, „И други езици“, изд. „Арс“, 2020, С., 2020, 60 с., 12.80 лв.
Харесвам поезията на Бакалова, така че ми е хубаво да отварям напосоки „И други езици“ и да препрочитам по нещо. После се опитвам да отгатна към коя част на стихосбирката принадлежи –
дали към „Езици“, „Мъртви“, „Живи“ или „Проговаряне“. Книгата е внимателно изработена, а отделните стихотворения са зрели, живи и непресторени. Те учат как да проговаряме на мъртви езици, но и как да излизаме от ризата на мъртвите, познават неопитните ритуали на ръцете и ловко разкъсващите зъби. Такава е естетиката є – не лепне, не боли, но знае да как чертае нови траектории и как да развръзва посоките със свой почерк.