Интервю на Антонио Ньоли
Кое е това, което ме очарова в обширната историко-есеистична продукция на Франко Морети? Един негласен и неизказан въпрос, поне не и директно. За да сме точни, става дума за акт на съпротива, който не е чист бунт, а премислена позиция срещу неизречимото. Срещу начина да се чете литературата като останка от теологичния свят, в който на мястото на шедьовъра е един гневен или благославящ Бог. Очарова ме, защото забелязвам струпването и разстановката на мощности за дефиниране на убегливата материя на романа. И ме отблъсква като „наивен” читател, който обожава да забива нос в страниците на хубав (или лош) роман. Близо или далеч трябва да бъдем от онзи обект, който наричаме литературна история? Ето един въпрос, който Морети си е задавал дълго време, без обаче да достигне до категорично заключение. Както на някои е известно, Франко е брат на Нани Морети, по-голям с няколко години, преподавал е в редица университети, като в американските присъствието му се откроява. Последен в този списък е престижният Станфорд. За навършването на своите 70 години той си подари една изстрадана и бляскава книга: „От известна дистанция” (изд. „Карочи”).
Тази книга е изпълнена с елементи на самокритика. От какво са породени?
От усещането, че събраните в нея ретроспективни есета не винаги са на висотата на обещаното. Нека е ясно – все нещо съм свършил, и нещо е много повече от нищо; малките открития, които изникват тук-таме, са плод на сериозен, усилен труд, който понякога е изисквал две-три години разсъждения върху данните, за да напиша десет страници. Истинско изследване. Може би най-важното изкристализира в една от най-недодяланите думи, измисляни някога в човешкия език, а именно „операционализация”.
За количествен анализ на един или няколко литературни текста ли става въпрос?
Да, най-вече анализ, който ме принуди да направя идейно-критически преглед и ми позволи да усъвършенствам понятия като стил, мащаб, форма и т.н.
Как достигнахте до тази изчислителна критика – май я наричате и така?
Първия стимул получих от най-важната в живота ми интелектуална среща – с Ема Кастелнуово, учителка по математика в прогимназията. Тя ми разкри очарованието на фантазията, но и точността в мисленето. И както в социалните и природните науки, дръзновението на една теория понякога се съчетава с елегантна формулировка.
Знам, че се дипломирате в Рим в началото на 70-те години. Още оттогава ли свързвахте фантазията с точността?
Завърших през 1972 г. с дипломна работа за английската поезия от 30-те години. Бях започнал да следвам през 1968-ма, не съм бил особено редовен: разбира се, курсове по английски; естествено, Шекспир, Йейтс, Елиът; Алберто Азор Роза за европейския авангард, Емилио Гарони за Кант, Паоло Киарини за Брехт и Лукач. Както виждате, все много класическо. Няколко години след завършването изслушах курса на Лучо Колети за „Капиталът”. Аз съм от едно поколение, което се е оформило под въздействието на Вебер, младия Лукач, Бенямин, Адорно, Бродел, руските формалисти, структурната лингвистика, Леви Строс.
Много под знака на ХХ век.
От този век не можем да се отърсим.
Баща Ви е бил специалист по епиграфика, майка Ви учителка в добър римски лицей. Щяха ли да са по-доволни, ако други бяха резултатите от Вашето образование?
Те в интерес на истината щяха да са доволни, ако работех в областта на природните науки, вероятно леко се разочароваха, когато записах филология.
Интересно ми е родителите Ви участвали ли са в някой филм на брат Ви Нани, Вас някога включвали ли са Ви?
В няколко филма. Но бях лош актьор, веднага щом Нани почна да може да плаща на прилични професионалисти, ме уволни. Единственият наистина добър беше баща ми, на него му беше и забавно.
Почти всичките Ви търсения се разгръщат около романа, а не го споменавате във Вашето образование. Любопитно.
Защо? В крайна сметка, относително късно започнах да работя с романи. Четях ги, без да ги анализирам. Който в университета имаше интерес към теорията, обикновено изучаваше поезията или най-много театъра, не романа. Помня един разговор в Бъркли през 1977 г. с един приятел, учил в Йейл заедно с Де Ман, Блум и други. Питах го: извинявай, защо някой като теб, който обича теорията и абстрактното разсъждаване, изследва романа, а не поезията? А той каза: ами много просто, далеч повече обичам да чета романи.
И после?
Изглежда абсурдно, но никога не ми беше хрумвало. Тази идея дойде в точния момент, обмислях да изследвам образователния роман и това изречение ми даде решаващия тласък.
За какъв тип читател се смятате?
Най-напред съм читател като всички останали, забавлявам се, отегчавам се, трогвам се, зарязвам книгата по средата, пак я подхващам и т.н. Но чета с молив в ръка, не си водя истински записки, а подчертавам и слагам удивителни. Накрая оглеждам всичко като критик и се концентрирам върху отбелязаното. Изобщо наполовина съм съвсем нормален читател, който чете за удоволствие, и наполовина го правя по служба; в хода на този процес първият читател става обект на изследване за втория.
Тежало ли Ви е това превъплъщение?
В дългосрочен план ми отне удоволствието от четенето. Чета малко, по-малко, отколкото бих искал. Единственото, което все още обичам, е трудната поезия: Хьолдерлин, Ахматова, Целан, Пастернак, Манделщам, Бен, Блок, за да назова конкретни имена, което обаче е доста различно от по-юношеското удоволствие от повествованието.
От това удоволствие нищо ли не е останало?
В университетските години мислех, че славата на един роман вече не се определя от стотици хиляди безименни читатели, а от шепа експерти. Както е станало с „Одисей” на Джойс. Романите трябваше да бъдат като на Бекет и Роб-Грийе, най-много Гада, другото беше полукултура, не ставаше за четене. Когато преведоха „Сто години самота” и всички с основание се превъзнасяха, минаха години, докато го прочета. Бях убеден, че грешат, увлекателна и същевременно умна книга вече не можеше да бъде написана. Проявих се като глупак.
Поправихте ли се?
Само отчасти. Защото все още съм привързан към схващането, че литературата трябва и да бъде трудна. Не за да се ограничи до кръга от специалисти, а за да подскаже, че ако е нужно, литературата може и да противоречи на удоволствието. Удоволствието винаги обвързва със съществуващото, Бекет и Джойс не.
Новата Ви книга носи заглавието „От известна дистанция”. И „дистанция” е ключова дума във Вашия труд. Какво означава да се анализира литературата „отдалеч”?
Вижте, ако ходя на кино сам, сядам на последния ред. Обичам да съм далеч от това, което гледам, защото ми се струва, че по-добре разбирам. Отдалеч лицата и изражението се виждат по-лошо, но общата структура по-добре. Разбираш други неща. А мен повече ме интересува да разбера логиката на системата, отколкото отделните й прояви. Това са два различни подхода към познанието, не че единият е верен, а другият грешен, просто търсят различни неща. И не мисля, че може да се сумират, това са две несъизмерими перспективи.
Един аспект от Вашите разсъждения, който ми прави впечатление, е твърдението, че изграждането на „литературен канон” не е дело на критиците, а на пазара и следователно на читателите. Но безименните читатели не гледат литературата отдалеч.
Да, така е. При културните продукти за масово потребление – романа, киното, телевизията, видеоигрите – канонът се гради от хилядите и след това милиони хора, които използват тези продукти. Сякаш незабавно изпитаното удоволствие ги свързва с нещо от дълбинната структура на произведението, което на критиката биха й трябвали десетилетия да осмисли истински.
В крайна сметка удоволствието от текста – каквото и да значи това – надделява над „фригидността” на текста.
Тази роля, която незабавното, неопосредствано удоволствие играе в културния подбор, е един все още недобре проучен аспект на романа. Нека сме наясно – не всичко, което е постигнало успех, остава в историята: тъкмо през тези месеци работя по очерк върху „изгубените бестселъри” на 19. век: романи, получили огромна популярност, които сега никой не помни. Но ако не всичко, постигнало успех, оцелява, почти всичко оцеляло е имало и голям успех сред публиката.
В крайна сметка Вие прилагате нещо като „литературен дарвинизъм”. На какво ни учат всички книги, чиято гласност е била отнета или никога не им е била дадена?
Хубав въпрос! Мисля, че е трудно да се разсъждава върху маршрути, прекъснали рано, без да са пуснали корени. Имаш усещане, че даден текст се опитва да направи нещо, но какво точно, не виждаш. Като голям пейзаж, пълен с щрихи, в който многото култури, които са били напът да добият форма, не са успели да се осъществят. Странно усещане, трудно за описване.
Има ли начин да се докоснем до множеството забравени книги?
Нужно е да го направим включително за да разгледаме недъзите на въображението: как става така, че се пишат толкова несполучливи книги? Един недъг често открива изглед към физиологията: разбираме ползата от един орган, щом открием причините, поради които е спрял да функционира. Аз например разбрах по-добре потока на съзнанието у Джойс и техниката на Конан Дойл, докато четях подобни текстове, които обаче не се бяха получили.
Най-общо казано, огромната панорама от литературни провали може да ни помогне да разберем по-добре романите, които са били успешни. Вие имате книга и за буржоазния роман.
Да: „Буржоазното между история и литература”. Излезе първо в Америка и преди три години в изд. „Ейнауди”.
Не за книгата искам да Ви питам, а дали бихте се определили като „ляв буржоа”.
Произхождам от културна буржоазия, която освен това е условно казано буржоазия – отношението ѝ към парите например е обратното на това, което предполага предприемаческият дух.
Какво мислите за твърдението, че италианската левица днес е харесвана най-вече от онова, което е останало от буржоазията?
Левицата, какво да Ви кажа, за нея знам ни повече, ни по-малко от всеки друг. Помоему двата водещи принципа трябва да бъдат равенството и познанието. Съвместяването им не се подразбира автоматично, но би било хубаво да успеем да ги съчетаем. Естествено, това са два универсалистки принципа и съответно са обратното на идентичностната култура, утвърдила се в американската политическа и академична сфера.
Преподавали сте дълго в САЩ, а приключихте университетските си ангажименти миналата година в Политехниката в Лозана. Днес живеете в Женева. Как изглежда Италия отстрани?
Често идвам в Италия и ми е приятно. Отвъд всичко друго, беше откритие да се запозная с няколко поколения по-млади от мен критици. Съществува свобода на мислите и възгледите, за каквато в Америка могат да си мечтаят. За жалост, италианската университетска система прави всичко възможно да съсипе интелектуалния труд и тъй като системите са по-силни от отделните личности, се боя, че ще успее.
Всичките тези години на занимания с романа не Ви ли подтикнаха да минете от другата страна и да започнете да пишете?
Не, не го мога. Единствено изключение направих заради сина ми. През детските му години си измисляхме истории заедно. По един час на ден: в колата, във фотьойла, на разходка, на разсъмване, посред нощ. Явно ме обича, общо взето му харесваха.
В. „Република”, 21.11.2020
Превод от италиански: Дария Карапеткова
