Савина Петкова
Винаги съм си мислела, че някой друг ще направи филм за Сребреница преди мен“, споделя Ясмила Жбанич, когато я питат за последния ѝ проект. Новият ѝ филм е посветен на военните престъпления в Босна и Херцеговина, които през 2004 г. трибуналът на ООН осъжда като геноцид, убийството на над 8000 мюсюлмани. „Quo vadis, Айда?“ е петият филм на родената в Сараево режисьорка, а предишните ѝ проекти са добре познати на фестивалната (и по-широката) публика, като най-известен е „Гърбавица“ (2006) – носител на голямата награда на Берлинале. Заедно с „Гърбавица“ следващият ѝ филм „По пътя“ (2010) и полу-документалният „За тези, които не могат да разказват истории“ (2013), четири от петте представляват равносметка на съвремието, което успешно или не, трябва да се справя с травмите на историческото минало. До този момент Жбанич е използвала гласа си, за да задава въпроси и да се обръща назад. Вместо анализ на миналото, нейните филми предоставят възможността на зрителя да съпреживее лични истории, здраво вкоренени в географския си и културен контекст.
Премиерата на „Quo vadis, Айда?“ беше част от официалната селекция на тазгодишното венецианско Биенале и веднага след това филмът беше програмиран като част от селекцията „Световно кино“ на кинофестивала в Торонто. Успехът на филма е впечатляващ и дори донякъде неочакван, защото босненското кино все още не е запазило свое солидно място на световната кино-карта (както например румънското или гръцкото). Всъщност, Босна продуцира по един филм на година и това не е без значение за това какви истории биват финансирани, разказвани и популяризирани – такива с тежък и важен политически залог. За последния си филм Жбанич събира пари от девет държавни кинофонда (Босна и Херцеговина, Австрия, Румъния, Нидерландия, Германия, Полша, Франция, Норвегия, Турция), затова и „Quo vadis, Айда?“ представлява сплотяваща, общностна и обществена кауза с цел разказване и неутрализиране на забравата.
За разлика от по-ранните проекти на босненската режисьорка, този филм ретроспективно разказва историята си от първо лице. Категорично обозначено, действието се развива през юли 1995 г., когато сръбските въоръжени сили, ръководени от генерал Ратко Младич (въплътен безупречно от актьора Борис Исакович), извършват най-масовото избиване на хора след Втората световна война. Филмът успява да предаде историческия контекст подробно и изчерпателно – в разгара на войната армията на Република Сръбска (АРС) обсажда Сребреница вече две години, а фактът, че местността е обявена за защитена от ООН зона, е без значение. Нидерландските войници (около 600 леко въоръжени мъже) трябва да се справят с хилядна войска и агресивната неотстъпчивост на Младич.
„Quo vadis, Айда?“ започва точно в момента на най-голямо напрежение, когато жителите на града са изселени и над 30 000 човека остават без подслон, храна и закрила. Движещият елемент на сюжета е Айда (Ясна Джуричич, известна кино, телевизионна и театрална актриса), преводачка към ООН, която, заедно със семейството си, успява да се укрие в зоната за сигурност. Айда е майка и съпруга, но се проявява като дипломат и стратег – в гранични ситуации като тази, подобни фигури представляват подходящ вход за зрителя в извънредността на войната. Действието се развива в рамките на няколко дни и макар някои събития да са сгъстени с цел икономия на време, все пак всички случки са били добре документирани, което пък позволява подробна историческа и – най-вече драматургична – реконструкция. В ненатрапчивото си време от 104 минути, филмът успява да кондензира всички важни дипломатични ходове и военни действия, които кулминират в това, което остава в историята като „клането в Сребреница“. Заснет изцяло в конвенциите на историческия/военен трилър, „Quo vadis, Айда“ е визуално ненатрапчив – с кратки епизоди, ловък монтаж на множество гледни точки, сенки, напрежение и съспенс – и стилът помага на зрителя да затаи дъх и да се потопи в историята почти по холивудски. Съвместната работа на операторката Кристине Майер (с която Жбанич работи за пореден път) с монтажиста Ярослав Камински (известен с тандема си с Павел Павликовски за неговите „Ида“ и „Студена война“) дава изпипан реалистичен резултат, който грабва вниманието, без да посочва естетическата си рамка – целта е филмът да забрави, че е филм.
Но все пак, Жбанич подхожда с твърде голямо уважение и безупречна етика както спрямо обекта си, така и спрямо и всички действащи лица, за да превърне войната в спектакъл. Близостта между Айда и зрителя се утвърждава в малкото моменти на усамотение, откраднати от опасното настояще, за да приютят спомен за мимолетно щастие. Една от сцените е спомен/халюцинация, в която Айда вижда абитуриентски бал, себе си като учителка, колегите си, учениците си, потопени в алкохолно упоение, а светлината на прожектори се провира през димната завеса, за да отрази сатенени рокли, пайети, подплънки, блестящи елечета. В тези няколко минути цветовата палитра на филма се превръща от стерилно синьо-зелено в не по-малко изстудени червени и жълти тонове. Бъдещето на войната влияе дори на спомена, изстисквайки от него всякаква топлина и ефирност. Сцената прекъсва рязко, когато Айде се събужда в препълнения с хора хангар на военната база от вика на мъж, който получава епилептичен пристъп.
Героинята на Айда може да е фикционален, събирателен образ на много жени, чиито бащи, съпрузи и синове са станали жертва на геноцида в Сребреница, но разказването на историята „отвътре“ се дължи на книгата на бившия преводач Хасан Нуханович „Под знамето на ООН“. Босненецът е известен с критическото си отношение към институцията и през 2008 г. завежда съдебен процес срещу Нидерландия. Обвиненията му касаят бюрократичното и политическото безсилие, което е отразено и в „Quo vadis, Aida“. Филмът е безспорно критичен към „помощниците“ от нидерландската армия и представя в неблагоприятна светлина героите на действителни личности като полк. Томас Кареманс и зам. майор Роб Франкен. Ако припомним факта, че една от държавите копродуценти на филма е тъкмо Нидерландия, подобно решение изглежда като своеобразна mea culpa и смирено признание. „Quo vadis, Айда“ е филм, с който всеки поема отговорност за миналото – за действието или за бездействието си.
Жбанич разказва интересната история за това как по време на масовките, мнозина от статистите споделили, че са били затворници или избягали от местата на екзекуции. По време на снимките един мъж посмял да сподели личния си опит и спомените си за това, как са били раздавани заповедите, как са били изпълнявани. Този опит може би е бил терапевтичен за конкретния оцелял, още повече като вписан в средата на възпоменание, реконструкция и внимание към миналото. От друга страна, подобни сведения от първо лице преобразяват процеса на работа и разпластяват мимезиса от възстановката към съпреживяване. Ролята на исторически достоверните военни филми може да бъде оспорвана с оглед на своята значимост за съвременността и начина, по който възприемаме историческите наративи. Също така, остава опасността подобна „невидима“ естетика да бъде апроприирана за идеологически и пропагандни цели. Трябва да има филм за Сребреница и той трябва да е безкомпромисен, критичен и изобличителен – срещу сърбите, срещу нидерландските военни, срещу политическите ходове на ООН, срещу бездействащите и егоистични решения на босненци – нищо не бива да бъде спестено. Войната е бюрократично и патриархално структурирана, обяснява Жбанич, и сравнява опосредената отговорност на институциите с лабиринт, из който жената трябва да навигира в един идеологизиран „мъжки“ свят, какъвто е бойното поле (или дипломацията?). Избягвайки обичайните мотиви за свобода и справедливост на всяка цена и свързаните с тях клиширано героични прояви, „Quo vadis, Айда“ посочва баналността на безсилието, без да се възползва от декоративни елементи или ордени на храброст. За събития като Сребреница, 1995 г. никой няма да получи медал, а съществуването на разкази и филми е минималното условие, към което трябва да имаме все повече въпроси и отговори с други разкази и други филми.
