Разговор с Яна Пункина
Яна Пункина работи в програма „Христо Ботев“ на БНР, за предаванията „Артефир“ и „Аларма“. Заедно с Ана Благова и Радослав Чичев е един от създателите на документалния подкаст „Градски детектив“. Подкастът покрива теми от всякакво естество – култура, архитектура, градски легенди, а от епизодите човек може да научи както за графитите, уличните музиканти и тайните подземия на София, така и историята на Джулай Морнинг и Столипиново.
Как се роди идеята за „Градски детектив“?
Всички ние сме стари приятели и запалени слушатели на един куп англоезични подкасти. В един момент с Ана Благова си говорехме колко би било хубаво да съществува такова нещо и на български. Двете с нея започнахме първи сезон, тя е главният двигател зад подкаста. Същата година разбрахме, че фонд „Култура“ към Министерството на културата предлага финансиране за проекти, които могат да бъдат обвързани с европредседателството. По тази причина първи сезон излезе и на български, и на английски. Идеята беше епизодите да са достъпни и за хората, дошли да работят в София по време на европредседателството. Това беше външният мотиватор, за да получим финансиране, защото има доста работа по един такъв подкаст. За да подготвим 20-минутен епизод, трябва да направим и прослушаме десетина часа записи, по тях да измислим сценарии, огромното количество материал да се сведе до нещо смислено. Документалистика като всяка друга. Трябва хем да е слушаемо, хем да е вълнуващо, да има някаква драматична нотка, защото иначе стават само сухи факти. А сухи факти навсякъде можеш да намериш.
В България трудно ли се прави подкаст? Какви пречки съществуват?
Трудността да правиш подкаст в България не се различава от това да правиш подкаст където и да е другаде. Когато става въпрос за документалистика, затрудненията са еднакви навсякъде по света. Проблемът идва по-скоро от това да се достигне до по-голяма публика, защото в България подкастите са нещо ново, а и българският е малък език. Нещо, което е пречка както тук, така и в чужбина, е, че не сме част от обществената радиомрежа. Ние сме малък проект, имаме сътрудничество с БНР, правим някои записи в студиата им, но не сме под шапката им. Това затруднява малко процеса от гледна точка на достъпа до технически средства, особено сега покрай пандемията. От друга страна, това, че сме независими, ни дава повече свобода и самостоятелност.
Има ли разлика между радио и подкаст?
Радиото го слушаш, когато го излъчват, подкаста – когато ти решиш. Но реално разликата не е толкова голяма. Доста радиа вече също качват съдържанието си под формата на подкаст, за да могат хората да го слушат когато искат. Има известни разлики във формата, в радиото трябва да се съобразяваш с дължината на всичко останало в програмата. И начинът на слушане се различава – слушателите на подкаст са активни слушатели, т.е. не си пускат подкаста просто да звучи зад тях като фон. Докато радиото понякога може да е пълнеж, естествено не когато става въпрос за някакво документално предаване. По-скоро разликата идва от жанра, отколкото от това дали е радио или подкаст. Документалистиката все пак обикновено се занимава с по-тежки проблеми и теми.
Има ли някакъв елемент на разказвачество, на литературност?
Връщаме се към това, че подкаст не е жанр, а формат на разпространение. В документалистиката има огромна литературност, защото от информацията и факта трябва да създадеш разказ. Без литературност няма да е увлекателно. Когато човек се опитва да създаде съдържание, което няма за цел само да съобщи фактите, той при всички положения борави със структурите на литературата – дали на разказа, дали на пиесата. Трябва да има завръзка, връх на напрежението, развръзка, епилог. Тези елементи работят винаги, когато човек разказва история, независимо дали става дума за театър, кино, книга или документален епизод. Правилата са същите, правилата на литературата.
Какъв е процесът на работа по създаването на един епизод?
Първо намираме подходящи разказвачи, информатори, експерти. С тези хора се правят дълги интервюта, обикновено с повече от един човек, защото от различните хора ни трябват различни неща. Издирва се и информация по книги, архиви, стари броеве на вестници. После всички записи се изслушват и дешифрират, защото все пак е по-лесно да се работи с текст. Радослав Чичев понякога не дешифрира, но неговият подход е малко по-различен. Аз изобщо не мога да правя сценарии, без да съм нахвърляла записа като текст, по-късно така могат да се добавят други текстове и да се разместват моменти. След това цялата информация се превръща в сценарий, добавят се дикторските текстове, които служат за свръзка или дообясняване. По време на писането на сценария започваме да си представяме каква звукова среда къде може да се сложи. Ако един епизод се състоеше само от интервюта без музика и звукови ефекти, щяхме да имаме това, на което в телевизията му викат „говорещи глави“. Щеше да е скучно, дори ако информацията е интересна. Целта не е просто да се съобщи факт. Музиката ни пише Ангел Додов, споделяме му какво си представяме, а той много бързо ни връща малки музикални произведения според нашите концепции. После идва монтажът. Пращаме записите отново на Ангел, за да ги поизчисти, защото все пак не записваме в студио. Колкото и да се стараеш звукът да е чист, може в някой изненадващ момент съседът да пусне флекса. Човек развива изкривяването страшно внимателно да слуша за фонови шумове, докато прави запис.
А как намирате събеседници за интервютата? Например в епизода за уличните музиканти – просто излязохте на улицата да говорите с някого, или…?
Зависи. Има значение достъпът до събеседници и доколко човек може да проведе с тях смислен разговор на запис. С някои събеседници, особено ако ги познаваш предварително, е много лесно. Точно с уличните музиканти Радо стъпваше на нещо познато, той също свири на китара и познаваше един от интервюираните. Други дълго и трудно трябва да ухажваш и те пак може да са страшно затворени впоследствие. На мен лично ми беше трудно да си намеря източници за епизода със Столипиново, хора, които биха ме въвели в общността. Ромските квартали доста са си патили от медийно отразяване и хората там са страшно подозрителни към всеки, който влезе там със записващо устройство или камера. Човек предварително трябва да докаже, че намеренията му са добри. Покрай мои приятели, които работят в НПО-та, успях да намеря хора, които говориха с мен. А в епизода с графитите имаше хора, които не искаха да им се чуват истинските гласове, защото все пак са графити-артисти, не искат взимане-даване с властите, и трябваше да ги направим неразпознаваеми. Много искаме да направим и епизод за живота на хомосексуалните хора по време на социализма, но е трудно да се доберем до събеседници. Търсим човек на 60-70 години, който да опише какво е било, но темата е травматична. Никой не иска да разкаже даже в текст, който после да се прочете от актьор. Имаме научен източник, който знае много по темата, но не е жив свидетел, не е в тези обувки. Може да е добър информатор, но не и герой. Когато търсим събеседници, често търсим такива, които да могат да станат герои в епизодите, тоест образ, човек, личност. Слушателят трябва да се заинтересува кои са те, какво са преживели, трябва да станат нещо като литературни герои. Това не винаги са експертите.
Има ли епизод, който особено много харесвате?
Различно за всеки от нас. Аз много харесвам епизода „Зоната“ от първи сезон – за зоните в София. Както и епизода за подземията, в който не сме слагали никакви звукови ефекти, така се чуват пространството и формата на коридорите. Не винаги харесвам толкова епизодите, по които съм била по-ангажирана, малко ми е трудно да харесам нещо, което аз съм правила. Ако някой друг го е правил, повече ми харесва. Моите ги слушам до безкрай и не мога да ги приема за завършени, винаги искам още нещо да коригирам, а в един момент човек все пак трябва да спре.
Разговора води: Ценка Гарова
