Моделиране на двойници чрез теорията на Мелани Клайн за шизоидните обектни отношения
Десислава Узунова
0.1. Въведение
Моделирането на образа на двойника в настоящия текст ще бъде интерпретирано през концепцията за обектните отношения на Мелани Клайн. Тук двойникът ще бъде формиран чрез извършването на процеса проекция, чрез който субектът цели премахване на нежеланите характеристики и вграждането им в друг (външен) обект. Самият процес на проекция води до двойно разцепване –
на субекта, извършител на действието, и на обекта, приемащ негативните качества върху себе си. Така съвсем огледално се появяват „добър“ и „лош“ обект, отговарящи на добрите (припознати като свои) и негативните (припознати като чужди) части на личността. Отношенията между тези фантазно изградени четири части са свързани отново с една метафорична борба за надмощие и съответно налагане на конкретна позиция над цялото. За съхраняването и опазването на добрия обект наложителен е процесът на интроекция, при който той се запазва и идеализира. В резултат на това действие следват опити за нахлуване и на преследвачески действия от страна на лошия обект. Ключова е позицията на Аза, който също се разцепва между идеализирания обект и атаките, които отправят срещу него преследвачите.
Оформят се два случая на модела на образа, който е представен през шизоидните обектни отношения. Първият има за цел да представи изграждането на двойника като част от процеса на проекция и разделяне на цялото на субекта. Двойникът тук логично се формира именно през опита да бъдат изразени навън всички неприемливи качествени характеристики. Вторият подход обаче много по-прецизно се вглежда в отношенията, които се изграждат между интроецирания обект и Аз. Тук двойникът е представен посредством идеализирания обект, който поглъща Аза и го поставя като в черупка, отнемайки всички негови функции.
0.2. Моделиране
При процеса на проекция, насочен към даден обект, субектът проектира (преписва) свои характеристики (в повечето случаи към конкретния момент те са припознати като негативни) върху обекта. С извършването на проективния акт субектът вече се разцепва на две, изваждайки от своята цялост конкретни характеристики, които препраща към друг. Разцепването обаче не остава еднопосочно, защото е съпроводено от второ фантазно разцепване и на обекта, чрез което той е разделен на две. Едната му половина се характеризира като лоша, носеща предписаните му качества, а другата запазва първоначалната си значимост на добър обект.
На фиг. 1 е представено извършването на този процес, като са обозначени отношенията, които имат помежду си всяка една от образуваните части от субекта и обекта. Частите на обекта са изобразени като Os1 и Оs2, тъй като двете разновидности на обекта са изградени изцяло от страна на субекта и огледално отговарят на двете оформени нови пропорции.
Отношенията между частите на обекта и субекта отговарят на заложените им характеристики. Добрата страна на субекта има за цел да запази и поддържа добрия обект и паралелно с това тя е заплашена от преследваческите набези на лошия обект. Частта от субекта, която е определена като лоша, се консолидира с лошия обект и заедно провокират орално-садистични импулси, целящи унищожаването на добрия обект. Двойникът се формира чрез извършването на процеса проекция, който води до двойно разцепване – на субекта, извършител на действието, и обекта, приемащ негативните характеристики. В случая на посочената схема това е Оs2 – отговарящ на лошия обект след процеса на разцепване. Тази фантазно изградена част от субекта е насочена изцяло срещу функционирането на добрия обект. За целта тя се комбинира със S2 – несъзнавано запазените отрицателни характеристики, които субектът е опитал да премахне, приписвайки на някой друг, но всъщност те остават в него и продължават да функционират.
За съхраняването и опазването на добрия обект е наложителен процесът на интроекция, при който се извършва съхранение и идеализация на добрия обект, който се усеща така необходим (особено срещу ситуациите на страх). В случая е изключително важна позицията на Аза, който се разделя на две – една част от него иска да се „скрие“ при идеализирания обект, а другата дава отпор срещу преследвачите, чиито набези и нападения количествено се увеличават и застрашават обекта.
Ако вътрешно интроецираният обект не бъде асимилиран, Азът става негов подчинен и зависим. Той започва да избледнява, губейки своите функции и е изцяло под негово влияние, като същевременно зачестяват вътрешните му опити към сдвояване и защита на обекта. Това води до пълната фрагментарност на Аза и особеното му чувство, че няма собствен живот и е лишен от всякаква функционалност, поставен като в черупка (фиг. 3).
Така посредством отношенията между Аза и интроецирания обект можем да видим втори случай на моделиране на двойник, а именно посредством добрия интроециран обект, който цялостно повлиява върху функционирането на Аза и го подчинява на себе си. Припомням, че той се е образувал като своеобразна консолидация между фантазмените действия на субекта и отново неговата функция е насочена цялостно към поглъщане на Аза и заемане на неговата ръководна позиция.
За да се покаже как работят представените модели, ще бъдат разгледани два разказа, в които ще бъде моделиран образът на двойника.
- Случаят „Ерих Райтерер“: травматични предпоставки за процеса раздвояване. Формиране на двойници
Наличието на травматична ситуация е от особено важно значение, за да могат да се активират обектните отношения, които да се извършат изцяло във фантазията на субекта и да способстват за неговото разцепване на две.
Травмата представлява преживяване, което е раздразнило със своята поява душевния апарат и трансформацията му, неговото преработване се оказва невъзможно, от своя страна това води до трайни увреждания в самото движение на наличната енергия. Налице е увеличен приток на възбуда, която обаче не може да бъде превъзмогната, задоволена или разтоварена от психичния апарат. Тя остава потисната и всеки асоциативен детайл или спомен би могъл да я отключи отново.
В „Отвъд принципа на удоволствието“ Фройд илюстрира възникването на травмата чрез примера за живото мехурче, което се предпазва от дразнения чрез защитен слой, притежаващ избирателна пропускливост за допускане на поносими количества възбуда. В случай че пробивът бъде задълбочен, се нарушава изграденият баланс на вътрешната среда и се стига до формирането на травмата. Психичният апарат в този момент трябва да задържи прииждащата възбуда и по този начин да се възстановят условията за функциониране на принципа на удоволствието[1].
Така преживяването не може да бъде забравено, а остава в психиката и функционира като чуждо тяло, напомнящо след активация за себе си. Два фактора спомагат за отключване на травмата, като на първо място се поставя психологическата кондиция, в която се намира субектът по време на случването на събитието. След това е моментът на ретенция, изразяващ се в социалните обстоятелства, обуславящи спъването за развитието на адекватна ситуация.
Началото на разказа на Полянов „Ерих Райтерер“ (1922) започва с особено важна информация, която ще бъде предпоставка за формирането на двойника и неговите бъдещи раздвоявания. Разказвачът описва живота си като студент във Виена непосредствено след войната като изпълнен с лишения, ограничения и грижи: „Животът ми като студент във Виена, през годините непосредствено на голямата война, не беше много лек. (…) Аз имах достатъчно грижи при нищожните средства, които получавах за издръжка(…)“.[2]
Несъмнено ключовата дума, характеризираща травмата, е война. Войната показва човешките катаклизми, които не трябва да бъдат интерпретирани само на физическо ниво, нещо повече, психическите измерения на войната върху нейните наблюдатели, непреки участници в събитията, са също толкова тежки и пагубни, опустошавайки и разбърквайки нестабилните човешки пластове. Човекът, който преживява това, губи всички свои морални начала и устои, размества значенията на понятията за добро и зло и поставя себе си пред една нецялостност на света, изграждаща хаоса от човешки останки.
Така като защитен механизъм срещу вероятно повторното възникване на травмата и преповтаряне на вече преминал тежък психологически момент се активират процесите на проекция, интроекция, изразяващи се в осъществяването на проективна идентификация.
Аз-повествователят проектира върху чужда личност, тази на непознатия и вече напуснал квартирата наемател, своите страхове. Впрочем тук ми се вижда особено важен изборът на обекта, който ще поеме негативните характеристики на личността. По думите на хазайката госпожа Лоти може да се разбере, че въпросният мъж Ерих Райтерер е имал проблематично минало и дори е бил отведен от полицията по обвинение за извършено престъпление, което е явен знак за припознаването му като отрицателна личност. Важна е и социалната му прилика със субекта – той също като него е студент, изпаднал в трудно финансово и социално положение. Неговият образ е изключително подходящ за извършване на проективна идентификация чрез проектиране на страховете и негативните мисли и характеристики от страна на разказвача.
Така Ерих Райтерер може да бъде интерпретиран като обекта, върху който субектът проектира своите страхове. Вследствие на този конкретен психологически акт обектът и субектът се разцепват на две половини. Едната половина от обекта има функция, изразяваща сходствата (предимно в социален аспект), между разказвача на историята и бившия квартирант. Втората част от обекта служи като изразител на негативните характеристики на Райтерер и съответства на частта от субекта, която изразява любопитството си, искайки да научи повече за въпросната личност. Това индиректно припознаване и остатъчните елементи от страховете и негативните характеристики, които въпреки че са проектирани, все още имат власт над субекта.
Тук особено важна е функцията на портрета на бившия квартирант, който е означител на лошия обект. Ето какви чувства поражда той още първоначално у него: „Това беше всъщност млад и негрозен младеж, неговият поглед, изпълнен с присмех и груба надменност ме смущаваше, а портретът, незначителен по големина, доминираше над всичко в стаята.“[3] Интерес представлява неговата доминираща функция на „лошия“ обект (в частност портретът), която може да бъде мислена като податка за въздействието, което оказва върху субекта. (фиг. 4)
Следващият етап от процеса на раздвояване е свързан с акта на интроекция. Това се случва, след като разказвачът открива скрития дневник и започва да чете за преживяванията на бедния студент по медицина Ерих Райтерер. Разказвачът от този момент се губи и сякаш потъва в образа на бившия наемател, който води повествованието, описвайки премеждията си с тайнствения непознат. В тази връзка можем да интерпретираме, че при извършването на идентификацията се осъществява и интроециране на добрия обект (Ерих Райтерер в ролята на жертва на тайнствения непознат), който е необходим на Аза, за да се справи с постоянните набези на неговия двойник. Важно е да се отбележи, че преди намирането на дневника нападателните действия се извършват изцяло от портрета, който сякаш напълно ръководи живота на разказвача. С откриването на дневника атаките на двойника ще бъдат много по-ясни от гледна точка на своята крайна цел – получаване на цялостно влияние над личността.
С извършването на интроактивния акт се реализира и друг двойник на субекта, а именно първият Ерих Райтерер, който става жертва на своя съименник. Той се изгражда на базата на идентификационния принцип. Разказвачът сякаш влиза в неговия образ, за да проведе битка с всички свои негативни характеристики, които намират своето материално изображение в образа на непознатия, станал причина за тежката съдба на бившия наемател. (На фиг. 5 той е означен като Ерих Р. 2.)
Оттук насетне в разказа започва конфликтът между двамата двойници, който може да бъде четен като фантазен опит за изразяването на шизофренно състояние на субекта. Интересно ще бъде да проследим отношенията им и тяхното повлияване върху крайната позиция на повествователя в края на разказа. За целта е нужно да бъде направено следното уточнение, тъй като в повествованието субектът сякаш изцяло се слива (сдвоява) с образа на Ерих Райтерер. За яснотата на текста, който ще бъде представен в следващото изложение, добрият обект, или положителен двойник, който е интроециран, ще бъде наричан Ерих Райтерер 1, а отрицателният двойник – Ерих Райтерер 2.
Разказът завършва с една особено важна констатация на разказвача: „Точно през лицето на нарисувания човек в златожълтата рамка, през това лице, което ме гледаше така дръзко и присмехулно, видях един прорез, направен с широк нож…“[4]
Тези последни финални думи на субекта, който разказва историята, могат да бъдат интерпретирани като лесен знак, който заявява неговата обвързаност с двамата двойници и по-специално с образа на Ерих Райтерер 1, който влиза в ролята на жертва. Процесът на оразличаване е повторен и с това си повторение виждаме как субектът всъщност се идентифицира изцяло с бедния и скромен студент, който е описал историята си в дневника и същевременно бележи различието си от Ерих Райтерер 2. Ако се върнем в началото на разказа, ще видим, че никъде не е споменато, че портретът има направен прорез. Има още нещо издайническо в направената констатация, а именно ножът – предметът, с който е извършено действието. Сякаш разказвачът, в опита си да победи (окончателно да изтрие от себе си), заличава негативните характеристики от себе си, оразличавайки се от своя двойник чрез белега, който ножът ще остави.
2. Двойникът на По – преобръщане на модела
Произведението „Уилям Уилсън“ (1939) от Едгар Алан По представлява изповед на разказвача, нарекъл себе си Уилям Уилсън, който малко преди смъртта си признава за зловещия сблъсък със своя двойник. Разказът се води от първо лице единствено число, като разказвачът казва, че ще нарече себе си Уилям Уилсън и ще прикрие от читателя истинското си име.
Той сякаш проектира личността си в името Уилям Уилсън, като посредством него ще може да отдели сегашното си състояние от предходното; ще може да разкрие историята и извършените злодеяния сякаш отстрани – надраснал и надмогнал предишния си лик. „Бих искал да повярват, че донякъде бях роб на обстоятелства, над които човек няма власт. Бих искал в подробностите, които ще разкажа да потърсят в пустинята от грехове макар и малък оазис на предопределеност…“[5]
На фиг. 6 е изобразена проекцията на разказвача в „Уилям Уилсън“ и разцепването на обекта, като едната част от него ще отразява припознатите като негативни характеристики от субекта, а именно съвестта, която трябва да бъде премахната, за да може цялостно да доминира стремежът към задоволяване на нагоните. Огледално на това се осъществява и разцепването в субекта, като едната негова част ще отговаря на изискванията на нагоните, а втората – на принципа на реалността, съответно – ще отразява проектираната съвест.
Първата среща с двойника се осъществява в ученическите години на Уилям, който допреди неговата поява успява да наложи буйния си нрав над своите съученици, като дори усеща, че ги превъзхожда. Той нарича себе си господар на действията си, доколкото не се съобразява с останалите и успява да наложи изискванията и волята си към външния свят. Прекалената сигурност и увереност на субекта вероятно отключва и един несъзнаван страх за собствените му позиции в общността, в която доминира – страх, който не е фиксиран към определен конструиран обект от външния свят, а по-скоро към възможността от блокиране на продукта на желанието. Промяната на статута на Уилям би могла да се възприеме като кастрация, прекъсване на задоволяването на нагона, процес, който до този момент според текста не е изживяван от субекта. Именно уязвимостта и страхът от кастрация са предпоставки за активиране на защитен психичен механизъм, отразяващ и фиксиращ противниковия обект. Така субектът фантазно изобразява свой втори образ, идентичен на неговия, съдържащ всичко онова, което не желае да приеме в себе си. Функцията му ще бъде идентична с тази на съвестта, която държи сметка за своеволията и нравоугодните действия на субекта. „Вече неведнъж споменах за отвратителното му покровителствено отношение и за честите му досадни намеси в желанията ми. Тези намеси нерядко приемаха неучтивата форма на съвет, даден не направо, а подсказан или намекнат.“[6]
Как би изглеждал процесът на интроекция в текста? В конкретния случай след разцепването на субекта и обекта доминиращата част от личността запазва в себе си онази част от обекта, която отговаря на нейната функция, а това е именно цялостното задоволяване на нагоните. Останалите две части, отразяващи принципа на реалността и съвестта ще изпълняват функцията на преследвачи, които ще имат функцията да уязвят интроецирания обект. На фиг. 7 е изобразен процесът, като действията на съвестта спрямо интроецирания обект ще бъдат разбирани като двойника на субекта дотолкова, доколкото те са част от цялостната личност, но са отцепени (изхвърлени) и се противопоставят на нейното функциониране, подчинено на волята и на желанията си.
Друг интересен момент в разказа е, когато Уилям решава да изиграе лоша шега на своя противник. Той се вмъква тайно в стаята му с желанието да го изплаши, но вместо това жертва на страха става самият той. Уилям с ужас забелязва, че двойникът е самият той.
Следващите си години Уилям прекарва в университета в Итън, където все повече попада под властта на алкохола и картоиграчеството. Той самият описва състоянието си като „безразсъдна лудост“, която цялостно заличава предишното му съществуване. Поведението му представлява следствие от предишния процес на проекция и изразява страха от насилственото нахлуване на външното във вътрешното, страх от изместване на доминантната част, която изцяло задоволява нагона. Чрез акта на отричане и потискане на травматичното преживяване субектът е изцяло отдаден на нагонното задоволяване, като губи преценка за реалността. Така започва процесът на реинтроекция на добрия обект, който е толкова необходим, за да се изолира намесата на преследваческите атаки на двойника. „Виното се лееше на воля, не липсваха и други, може би по-опасни съблазни; на изток вече са зазоряваше, когато впиянчената ни разпуснатост достигна апогея си.“[7]
Не бива да пропускаме и факта, че все пак в този етап имаме поява на двойника. По време на една от пиянските вечери в дома на Уилям ненадейно се появява младеж, който изглежда идентичен на него, и единственото, което прави, е да се приближи до героя и да му прошепне тихо името – „Уилям Уилсън“. Вероятно появяването му точно в този момент може да се тълкува като „сигнал“, който предупреждава за достигането на някакъв краен предел на задоволяване; знак за опасност, която се отнася до цялостния субект. Изричането на цялото име като сбор от две личности сякаш допълнително напомня за обвързаността му с цялото и силното му желание да доминира.
Значително по-различна се оказва следващата конфликтна ситуация в разказа, когато доминантата е част на личността – Уилям се опитва да измами на карти млад, но много богат студент. Новакът проиграва всичките си пари, героят се замайва от постигнатия успех; въобразява си, че е на върха на славата и точно в този момент на наслада от удоволствието се появява Уилсън, за да разобличи измамника пред всички присъстващи. Тук, както във вече описаната по-горе ситуация, имаме сблъсък между двете психични нагласи, като особеното е, че частта, в която властва нагонният импулс не успява да се наложи и функционалността є започва да отслабва, тъй като от този момент двойникът (съвестта) преследва Уилям, като прекъсва и разобличава користните му цели и планове. „Бягах напразно. (…) Виждаше се обаче, че във всеки от многобройните случаи, в които бе пресичал пътя ми напоследък, той бе го правил само за да осуети онези кроежи, да попречи на онези деяния, които щяха да завършат с престъпления.“[8]
В края на разказа се осъществява финален сблъсък между субекта и неговия двойник, който се изразява в желанието на Уилям да прелъсти съпругата на неаполитански херцог, но изведнъж отново на пътя му застава Уилсън. Разгневен от поредната му натрапчива и властна проява, героят пронизва няколко пъти в сърцето своя противник. След това се поглежда в огледалото и вижда отново него, мъртвия Уилсън. Сцената е емблематична и изключително важна, защото чрез нея се изяснява властта на нагона, който отново взима превес, но този път задоволяването му се оказва разрушително. Убивайки двойника, съвестта си, героят всъщност причинява собствената си смърт. От психоаналитична гледна точка този последен акт на субекта може да се тълкува като репроектиране, второ пренасочване на вътрешните негативни компоненти към външния свят. Субектът не желае да се откаже от удоволствието на задоволяването и чувството на страх преминава в силна омраза и готовност да направи всичко, което е по-силите му, за да отстрани натрапника, който го спира. Така Уилям „отделя“ изцяло от себе си Уилсън като противник, враг, чиято функция трябва да бъде изцяло премахната. Крайната победа обаче остава за Двойника в качеството му на съвест, която все пак в някакъв смисъл надделява, защото Уилям не успява да извърши поставената си цел и с умъртвяването на съвестта си самият той изчезва от света. „Ти съществуваше в мен – виж в това отражение твоето отражение; как убивайки мен, уби себе си.“[9]
В обобщение могат да се изведат три основни аспекта, засягащи механизма на процеса на раздвояване и формирането и функционалността на двойника. На първо място, раздвояването в разказа се осъществява на базата на три основни процеса, които са последователни и свързани помежду си. Първо се случва разцепването на субекта, което се осъществява на базата на извършена проекция – отстраняване на части от личността, които са определяни като „лоши“, в случая това е съвестта. Така се реализира първичният конфликт между претенциите на нагоните и кастрационната функция на съвестта. Доминантна дейност приема частта, която се отдава изцяло към задоволяване на желанията и именно тя е интроецирана и припозната като добрия обект. Тя е проектирана на базата на екскременти, които са изхвърлени от субекта и са локализирани във втора фантазна личност, която отразява критиките на съвестта и невъзможността на това нагонните изисквания да бъдат изпълнявани докрай.
Втората оформена половина, която държи сметка за реалността, остава потисната и несъзнавана, но разбира се, това не я прави неактивна, а точно обратно, тя ще има за цел да отстрани интроецирания обект и да поеме доминираща роля. Тази част от цялото на субекта припознахме и като неговия двойник. Първата є поява и активизация е отключена от страха към запазване на придобития статут. С първата поява той въдворява страха и ужаса от надмощие и възможността за евентуална кастрация се засилва, което води до едно все по-силно вкопчване в задоволяването на нагона (реинтроекция) и „затваряне“ на субекта, който тотално отрича и отказва да приема реалността. Настъпилият процес на свръхидеализация на нагонните обекти, доколкото те явяват защита, според доминиращата част, от външни преследвачи. Последният четвърти процес е повтаряне на проекцията, репроециране, което е вследствие нарасналата доминантност на двойника и кастрационната функция, която извършва той. Чувството на страх и бягството са подменени с омраза и силно желание Другият да бъде премахнат не само като влияние, което към момента упражнява върху Аза, но и цялостно да бъде заличен като съществуване.
[1]Фройд, Зигмунд, Психология на несъзнаваното, София, 2014, с.153.
устните му, присвити тъй, като че сега ще ти заговори със злоба и съсък, просто ме дразнеха.(…)
[2]Полянов, Владимир. Диаболични повести и разкази, Варна, Георги Бакалов, 1990, с. 13.
[3] Пак там с. 15.
[4] Пак там с. 16.
[5] По, Едгар Алан. „Уилям Уилсън“. Историята на Артър Гордан Пим от Нантъкет. Прев. Милена Попова, София, 2014, с. 273.
[6]Цит. произв., с. 280.
[7] Пак там.
[8] Пак там.
[9]Пак там., с. 283.
