Носителят на „Букър“ Дъглас Стюарт:„Дължа всичко на Шотландия“

бр. 3/2021

Авторът на „Шъги Бейн“ разказва какво е да растеш в Глазгоу през осемдесетте, за опасностите от това, което нарича „сафари в бедността“ и какво ще прави в бъдеще като носител на престижна литературна награда.

Един от начините, по които Дъглас Стюарт, момче от работническата класа на Глазгоу, се научава да се справя с промените в настроенията на алкохолизираната си майка, е да си представя, че пише мемоарите ѝ. Това начинание никога не стига далеч, но винаги започва с посвещението: „На Елизабет Тейлър, която не знае нищо за любовта“. Така се посяват семената за дебютния му роман „Шъги Бейн“, който бе удостоен с наградата „Букър“ по-рано тази седмица. [19.11.2020 г.]

„Преди четиридесет години, когато изпробвах този трик, изобщо не подозирах, че ще бъда тук и ще си говорим за книгата ми“, казва авторът в Зуум разговор от Ню Йорк, където живее през последните двайсет години. Вместо обичайната официална вечеря в „Гилдхол“, Лондон, Стюарт похапва шунка и кашкавал, които съпругът му е приготвил. Може би ще отпразнува с чаша шампанско по-късно. „Продължават да се случват толкова прекрасни неща, а аз въобще не напускам дивана си“, казва той за живота по време на извънредното положение.

Стюарт се чувства „отвян“ от победата си над признати автори като Мааза Менгисте с епичния ѝ роман „Кралят на сенките“ и Цици Дангаремба с „Това тяло, пригодно за печал“. Много беше изговорено около разнообразието в тазгодишния списък с номинирани. Както отбелязва Стюарт, „Шъги Бейн“ е „разнообразен роман“, а победата му „страхотна новина за шотландските гласове, за гласовете на хомосексуалните хора и работническата класа“. Той е едва вторият шотландец с награда „Букър“ след  Джеймс Келман, който я получава за романа „Колко късно беше, колко късно“ през 1994 г. – книга, стояща в библиотеката зад него в елегантния му апартамент в Ийст Вилидж, на цял един свят разстояние от жилищните комплекси, в които е израснал.

Написването на романа му отнема десет години. Трийсет и две издателства отказват да го публикуват. Американският издател, на когото първоначално изпраща ръкописа, се притеснява, че няма да намери читателска публика на книга за Шотландия през осемдесетте. „Никой тук няма идея какво направи Тачър“, казва писателят. „Сега гледаме сериала „Короната“ и Маргарет Тачър и правителството изглеждат като много прями и властни хора, които правят нещата да се случват.“

Подобно на Шъги, майката на Стюарт умира от алкохолизъм, когато той е на шестнайсет години, но за него е много важно да подчертае, че романът е художествено произведение: „Той омаловажава и прикрива  изпитанията, които могат да застанат на пътя на всяко седемгодишно момче“. Бедността, женомразството, хомофобията, зависимостите и сектантството са теми, които са засегнати, но романът представлява преди всичко история за любовта между майка и син. „Става дума за изпитанието на безусловната любов, за този вид всекидневно подновяване на надеждата, на което са способни единствено децата на проблемни родители“.

И Шъги, и майка му Агнес са аутсайдери. „Агнес, защото на жените не им е позволено да бъдат нещо различно от това, което обществото им отрежда да бъдат. А Шъги, защото е малко момче, което не е хетеросексуално, женствено е и мъжете не знаят какво да правят с него“, обяснява Стюарт. „Двамата са сякаш съзнателно отритнати и се вкопчват един в друг, изправени срещу един град, който минава през много тежки времена.“

Това е времето на аудиокасетите и безбройните цигари, затворените мини и „мъже, гниещи по диваните“, жени, търгуващи с валиум, водка и всекидневни жестокости. „Не можеш да напишеш книга, в която действието да се развива през осемдесетте в Шотландия, и да избегнеш политиката“, казва Стюарт. „Тя е толкова преплетена с това как хората се чувстват незабележими и изгубват всякаква надежда.“ Но той отказва да превърне романа в книга „за миньорските стачки или учебник по корабостроене, който работниците да носят в калаените си кутии за обяд“.

От прозата на Агнес Оуенс през Джеймс Келман до Ървин Уелш – няма недостиг от мъже наркомани и “любими мошеници“ в шотландската литература. Но Стюарт иска да пише за ефектите, които бедността има върху жените и децата, фокусирайки се върху трагедията на една самотна майка и нейния син. “Когато жените правят грешки, а разбира се майките са способни на такива, обществото се отнася много лошо с тях“, казва той.

Животът в Ню Йорк му дава дистанцията и яснотата, от които има нужда, за да започне да пише. Пише романа си в метрото, през уикендите и по празници, докато в същото време заема „много изискващ пост в огромна американска модна компания“. Единственият му читател в началото е съпругът му Майкъл Кери, специалист по Пикасо и куратор в галерия „Гагосян“, на когото е предоставен ръкопис от деветстотин страници. И за когото Стюарт се омъжва след връзка, траеща повече от две десетилетия. Подписват в кметството на Ню Йорк в деня, в който Стюарт подписва и договор с американското издателство „Гроув Атлантик“.

„Момчето, което бях, докато растях, и мъжът, който съм в Ню Йорк, са много различни хора. И така, въпреки че тази психология е като извадка от гърба на кутия за корнфлейкс, това е начин  за мен да осмисля себе си в цялост и да се позакърпя“, казва той. „А мемоарите произлизат от убедеността за наличието на изключение, което си заслужава да се сподели.“

Той определя писането си като „сафари в бедността“, доколкото читателската му аудитория е съставена предимно от представители на средната класа. „На хората им харесва да направят по някоя и друга обиколка, a след това се връщат към притесненията си за овесеното мляко“, казва Стюарт. „Помислих си, че щом ще правим това, ще го правим както трябва. Ще видим жена, която пие. Ще бъдете в стаята с тези хора толкова дълго, че ще напуснете книгата с поне малко разбиране към тях.“

В дома от детството му най-близкото до книги били лавици с наредени по тях макети от винил на класически литературни произведения, които всъщност съдържали видеокасети – „отваряш го и намираш вътре Бетамакс“, смее се той. Книгите могат да бъдат „доста опасно нещо“ за някои малки момчета, защото трябва да се перчиш, да показваш колко си корав. А те могат и да нараняват, защото никога не виждаш себе си между страниците.“ Той е благодарен на двама свои учители по английски, „които просто видяха това момче, което страдаше, и му казаха „Ето. Прочети това!“. Първият роман, който помни да е чел, е „Тес от рода д’Ърбървил“ на Томас Харди, когато е на седемнайсет. „Смешно е, че в някакъв смисъл написах роман ала Харди, чието действие се развива в Глазгоу. Роман за начините, по които жените биват използвани от обществото.“

Но Стюарт все пак признава, че системата го е спасила. „Имаше социална тъкан, социална мрежа“, която успява да го хване всеки път, щом започне да пропада. За разлика от предишните поколения мъже в семейството му, които са „отхвърляни от поминъка, в който влагат всичките си надежди“, той  получава достъп до образование. [Тук Стюарт препраща към миньорските стачки, които разтрисат Великобритания през 1984 г. и оставят трайна следа в британското съзнание. Стачките са породени от неолибералната политика на Маргарет Тачър, целяща приватизация и отказваща държавно субсидиране на мини, работещи на загуба. След повече от година конфликти синдикатите слагат край на стачката. Хиляди миньори остават без работа до края на живота си.]

 „Дължа всичко на Шотландия“, казва той. Страхът и решителността му помагат да завърши гимназия, докато живее сам в хостел след смъртта на майка си. Благодарение на тях успява да завърши текстилен дизайн в университет, след това да стане дизайнер на плетива и впоследствие вицепрезидент на американската марка за облекло „Банана Репъблик“; изключителна одисея за едно бедно момче от Полък. „Нямах задна предавка“, казва той. „Нямах къде да се върна.“ И ето че сега е удостоен с една от най-престижните литературни награди за първия си роман.

Стюарт смята, че е написал исторически роман, но тазгодишните събития придават на книгата нова значимост. „Имам цяла глава за безплатните обеди в училище, а 2020 г. изобилства от заглавия за това как се налага спортист да каже на правителството да нахрани децата по средата на пандемия“, казва той по отношение на кампанията на Маркъс Рашфорд [млад британски футболист, който в началото на 2020 г. започва кампания, която успява да откаже правителството на Великобритания от спиране на безплатните ваучери за храна на ученици в нужда през лятото. Инициативата оказва помощ на повече от милион деца.]

Стюарт вече е завършил и втория си роман, любовна история за две момчета, която отново се развива в Глазгоу, но по време на сектантските разделения, десетина години след „Шъги Бейн“. В момента работи по трети, идеята за който се ражда от пътуване до Западните острови миналата година. „Винаги пиша за самотата, чувството за принадлежност и любовта. Това са нещата, които ме връщат към празната страница.“

Надява се да напусне работата си и да се занимава единствено с писане – нещо, което със сигурност вече ще му бъде по-лесно. Майка му го е научила да плете, за да кротува, и на Стюарт не му убягва обстоятелството, че тя е породила интереса му както към текстила, така и към писането, „двете неща, които заемат огромна част от живота ми“.

Той казва, че най-добрият аспект от успеха на романа е начинът, по който успява да се свърже с читателите. „Няма значение дали някой е от Детройт или от Инерлеитхен, когато казва „О, аз минах през нещо подобно“. Травмата е нещо, „за което въобще не се говори в обществото, а това спира хората да потърсят помощ и да се почувстват нормално. Доволен съм, че Шъги може да направи това“.

                                                                                            Разговора води: ЛИСА АЛАРДИС

                                                                    Превод от английски: СЕВЕРИНА СТАНКЕВА

Източник: The Guardian, Nov. 21, 2020