През 2020 г. визуалните изкуства пострадаха, но и просперираха. Затварянето на галерии и музеи, отлагането на големи международни събития, липсата на пряк контакт с публиката нанесоха сериозни щети на относително структурираното съществуване на арт сцената. От друга страна обаче, фокусът на обществото се обърна отново върху изкуството – хем да го спасява от „гладна смърт“, хем защото работещите в сферата се оказаха бойци и за разлика от мнозина други не спряха да произвеждат и да отстояват позициите си. Лозунгът „Изкуството не може да мълчи“ стана изключително популярен и успя да пропагандира уютната във времена на изолация представа, че някой мисли трезво и активно.
У нас мобилизацията на силите започна почти веднага с предчувствието за продължителността на извънредната ситуация и последствията от нея. Създадена във Фейсбук група се превърна в сериозен провокатор на заетото с всякакви задачи Министерство на културата и успя да насочи вниманието му към належащите проблеми на общността. Това вероятно катализира доста негови дейности и отвори програми за кандидатстване и финансова помощ. Столична община също реагира бързо с нови проекти според обстоятелствата и опростени документи. Надеждата е, че тези практики ще останат постоянни, защото изкуството има нужда от подкрепа не само по време на пандемия. Осъзнаването на този факт може би най-накрая ще доведе до изграждане на връзка между действителните участници на сцената и общинските и държавните институции.
Мотивирани от тази подкрепа и преди всичко от собственото си желание за действие, през изминалата година редица организации не само не намалиха, но дори и увеличиха дейността си. Изпробваха се различни форми за реализация на онлайн проекти и дигитално общуване с публиката. Доста от темите засягаха конкретната ситуация, но се движеха и отвъд нея, разсъждавайки за отговорността на индивидите в обществото, отпора срещу манипулациите и защитата на свободното слово. Усилената работа възвърна и позагубеното усещане за общност, която има силите да променя обстоятелствата. Помогнаха и разговорите, за които най-после се освободи достатъчно време, а и се почувства силна необходимост от тях. Разбира се, стана и ясно, че онлайн проектите не могат да заменят живия контакт, но дават още една възможност за работа и реализиране на идеи. Надявам се тези практики да се запазят и развият и в бъдеще.
Съвсем естествено се появиха и редица компромисни проекти, които разиграваха сценария за тежкото страдание на творците и тяхното невъзможно оцеляване. Те извадиха на преден план кохорти от незнайни автори, продаващи на безценица, което в дългосрочен план неизбежно ще има нежелателни последици и за самите автори, и за пазара на изкуството. От друга страна, стана ясно, че производството на художници в страната е обратнопропорционално на малките й размери, а качеството на образованието е силно занижено. Тези проблеми изискват друг и много по-сериозен анализ, който освен всичко друго засяга професионалното ориентиране, липсата на критическо мислене и спекулацията с неоснователните надежди.
Да не пропуснем да отбележим, че в месеците, през които бяха отворени, и музеи, и галерии демонстрираха бойна готовност да покажат изложбите, които са подготвяли. Реализираха се някои малки фестивали и намеси в публичното пространство. Дори със закъснение от няколко месеца се осъществи и Нощта на музеите и галериите – преди всичко като знак, че сме тук и ни има.
2020 година ясно показа, че на сцената на визуалните изкуства в България има много енергия и желание. Очакваме с нетърпение финансираните проекти през тази година, защото потенциалът може да се реализира по-добре, когато има бюджет. Това ще направи продукцията ни и по-конкурентоспособна на световния пазар. Но също така сме сигурни, че каквото и да става, изкуството ще продължи да съществува. Дали оптимистичните прогнози, че то ще бъде новата свръхваксина за човечеството, ще се сбъднат, не е много сигурно. Важно е опитите да продължат.
МАРИЯ ВАСИЛЕВА
