Няма спор. Между двамата няма нищо общо. Но и не съвсем.
Петър Горянски (1911–1990) е поет, публицист и журналист, едно от младите имена през 30-те години на ХХ век. През ноември 1944 г. го изключват от Съюза на писателите заради „фашистка дейност“. Става литературен редактор във вестника на опозиционните социалдемократи „Свободен народ“ (1945/1947), където публикува басни и статии. През 1948 г. е изселен от София, после – частично реабилитиран през 60-те години. На 5 януари се навършиха 110 години от рождението му.
Иван Радев
Иван Радев (1943–2020) е от друго време и пространство – литературен историк, университетски професор, академик, автор на близо 70 авторски (!) книги в областта на литературната и културната история, на критиката и методиката по литература, а за съставителско-редакторските му трудове, за студиите и статиите – да не говорим. Отиде си на 18 декември миналата година. Сега, на 23 февруари, щеше да навърши 78 години.
Вярно е, че близостта между двамата на страниците на „Литературен вестник“ е плод на календарно съвпадение в зимните месеци. Но пък това е повод да означим това съвпадение. И ще предположа, че ако беше възрожденско име или поне литератор от Разградския или Търновския край, Горянски вероятно би станал един от възможните „обекти за изследване“ на академика. И това би бил съвсем резонен изследователски избор.
Защото Иван Радев ни учеше, че си заслужава да се изследват и възвръщат от недрата на векове и десетилетия както безспорни автори и творби, така и уж „второстепенни“ фигури и текстове; сам даваше пример с реконструкциите си в цели книги за Хаджи Викентий Зографски, за Никола Икономов, за Иван Панов Семерджиев, със заглавията в цялата поредица Библиотека „Орис“, с историята на родното си село Гороцвет, с всичко, което мнозина снизходително преценяват като „краеведско“, „неканонично“, „маргинално“. Иван Радев вярваше в целостта на българска литература и работеше за постигането й – с всички имена и произведения, с всички възможни текстове, дори и ненаписаните. Сега си мисля, че това произтичаше и от професионално-етическата му амбиция да въздаде литературноисторическа справедливост: никой и нищо да не бъде забравено. Затова работеше с размах и строгост, отдаден на първичните извори, верен на автентичните гласове от архивите – майстор, който си знае и цени инструментите, дори някому да се струват поизхабени от употреба или демоде, но вършещи безценна работа именно защото са в ръцете на почтен и можещ майстор.
Урокът на Иван Радев е пред очите ни. Петър Горянски и толкова други незнайни автори и творби лежат под пластове прах в библиотеки и архиви, в непроветрявани от десетилетия стаи… Понеже не става дума просто да имаме памет, която – нека признаем – често мълчи изстинала и пасивна, невидима и неработеща. Нуждаем се от незабрава – от будно състояние на незабравяне, от активно завръщане към миналото и населяващите го хора, за да сме истински заедно с тях. Защото никой не си е отишъл.
