Последният автограф, последното писмо

Димитър Михайлов

бр. 06/2021 През септември 2016 г. Иван Радев ми подари книгата си „Низвергнатият Владимир Василев”, само няколко дни след излизането й. На титулната страница е написал: „На Румяна и Димитър Михайлови – с пожелание да продължат своя път все така до литературата, на страната на литературата! Септ. 016, В. Т. Ив. Радев”. Оказа се, че това е последният негов автограф върху подарена ми от него книга. Веднага я прочетох, канех се да напиша рецензия за нея, но други неотложни задачи тогава ме възпрепятстваха. Сега дойде този момент, макар и късно. Закъсняла рецензия с късна дата и с траурен отпечатък.

„Низвергнатият Владимир Василев. Страници от него и за него” (2016) е една от най-съкровените книги на Иван Радев. В нея авторът изстрадва нерадостната съдба на редактора на сп. „Златорог” след 9 септември 1944 г., съпреживява неговите горчиви последни 20 години, следва стъпка по стъпка на базата на документи жестовете му и неистовото му желание да се включи в литературния процес. Книгата се състои от три части. Първата съдържа освен преценка за делото на критика и статията „Начало на литературнокритическата му дейност”, писана през 1982 г. и видяла бял свят едва през 1986 г. в бургаския алманах „Море”, след като е отхвърляна на няколко пъти от централни издания. Спомням си с какво вълнение я четох тогава, бидейки млад асистент. Всъщност за първи път пред мен се открои личността и делото на Владимир Василев в неговото начало на литературен критик. Дотогава познавах бележките към издадения през 1977 г. първи том на Яворовите съчинения, където Михаил Неделчев си беше позволил да цитира на части почти целия предговор на Владимир Василев от 1934 г. А Иван Радев за първи път след толкова години мълчание отваряше дума за критика. До 1989 г. тази статия си остана единствената. Другите текстове в първата част на книгата са писани в началото на 90-те години на ХХ век и по-късно. Следващите две части се базират предимно на архива на Симеон Султанов, подарен на Иван Радев от сина на критика. Неслучайно авторът е поставил епиграф в началото: „В памет на Симеон Султанов – критика, не успял да осъществи по-добрия вариант на тази книга”. В тях авторът скрупульозно цитира документи от този архив. Коментира мълчанието на българската интелигенция относно незавидната съдба на Владимир Василев – неговото изолиране от литературния живот след 1944 г. до неговата смърт през 1963 г., а и до 1989 г. Правят впечатление главите „Сюжетът Владимир Василев – тайно занимаващ един критик” и „По повод на Яворовите събрани съчинения”. В първата Иван Радев подробно разказва за архива на Симеон Султанов, в който се намират почти всички документи, цитирани в книгата. Очевидно критикът се е подготвял за издание на Владимир-Василевите съчинения и за книга за него. Не е успял да осъществи тези начинания, но е съхранил ценни документи. Център на втората е писмо на Владимир Василев до Ганка Найденова от 24 юни 1958 г. С това писмо Иван Радев особено се гордееше, показа ми го, когато ми подари книгата си. То има дълга предистория. През 1934 – 1936 г. Владимир Василев осъществява първото петтомно академично издание на Яворовите съчинения, през 1939 – 1940 г. излиза и второ издание. Издадени са от издателство „Хемус”. Те и до днес са в основата на Яворовите многотомни издания. Пак в същото издателство през първата половина на 40-те години на ХХ век излиза ново петтомно издание на Яворов под редакцията на… д-р Ганка Найденова. То буквално повтаря изданията на Владимир Василев, но без предговора му в първия том и без бележките му към всеки от томовете. Той е ограбен, но премълчава, а вероятно тогава не е имал и възможност да реагира. А за въпросното писмо от 1958 г. е провокиран от писмо на Ганка Найденова, в което тя го укорява в какви ли не грехове към Яворов. Владимир Василев отговаря пунктуално и с известен сарказъм на победителката в новата идеологическа ситуация. И за всеки случай раздава екземпляри на няколко души и в крайна сметка един от екземплярите се е оказал в архива на Симеон Султанов. Така то стига до нас. В книгата на Иван Радев следват проектите на Владимир Василев за негови книги, както и с публикуване на вътрешни рецензии за ръкописи, постъпили в издателство „Български писател” и с ръкопис на неговата статия „Композиция на лирическото стихотворение”, фрагменти от която са публикувани само няколко месеца преди смъртта му в сп. „Пламък” през 1963 г. Книгата завършва със смъртта на редактора на „Златорог”, некрологът, отпечатан от Съюза на българските писатели, но не e разрешен за разлепване, и с неговото погребение. Книгата на Иван Радев „Низвергнатият Владимир Василев. Страници от него и за него” е първият опит да се възкреси личността на критика най-вече след 9 септември 1944 г. Една тъжна реконструкция по документи, писма и спомени, която чака своя по-нататъшен изследовател. Нещо, което и самият автор заявява. * Обадих се на Иван Радев в началото на март 2020 г. Ставаше въпрос за неговата статия за сборника за Петко Ю. Тодоров, който в момента подготвях. Оказа се, че е в болница в София. Обеща, като се върне във Велико Търново, да ми изпрати текста си. Вместо това на 21 март 2020 г. получих следното писмо: Драги Михайлов, Вече на търновска земя – първо да Ви поздравя за статията по повод на шумотевицата около Яворов. Да – това са аргументите. Не е нужно някои да се възползват от липсата на негови свидетелства и автентични документи, за да се уплътнява този кратък, но напрегнат и отдаден на основното отрязък от живота му. Няма как да се митологизира неговата роля  през тия, само няколко дни прекарани в Неврокоп – кмет, та кмет,  избрал го въодушевен народ около него, предприети мерки и пр. То е било делови акт – заради популярността и авторитета му – нещо като  временен „комендант” (дали я имало тогава думата?!). И тези т.нар. стихотворения… И тези печати на т.нар. Цензурна комисия… която начело с майор Люлински почва да действа през 1916 година… Вирусът „ментета” отдавна се е настанил повсеместно в живота ни. На наша професионална територия вече го срещаме под формата на пандемия – особено запълващ страниците на вестниците, а и на уж научните издания  в грубо политизиран план. Сега – за моя „опус” в сборника с темата: „ИВАН МЕШЕКОВ. На  повратки при ранните му изяви (П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров)”… Ако сборникът е готов – без допълнителни уговорки, проблемът е решен. Ако има още възможност, си позволявам следния въпрос. Иска ми се след 15-ата стр. мой текст по темата да включа като своеобразно „приложение” двете му кратки, но важни вестникарски статийки от  в. „Пряпорец” (1916), с които всъщност дебютира Ив. Мешеков. Той се одумва пред Б. Делчев и Сим. Султанов за тях, но те така и не виждат бял свят. Категорично напомням – ако е възможно. Ако не – без грам докачение от моя страна. Писмото стана дълго – поздрави и крепък дух в семейството.                                                                               Ваш Иван Радев На следващия ден му писах, че сборникът не е готов и все още може да допълни каквото си пожелае, стига да ми изпрати статията си. За съжаление, не получих отговор, както и  статията му. Сборникът „Петко Ю. Тодоров. 140 години от рождението на писателя. Нови изследвания” излиза след броени дни. Без неговата статия. * Иван Радев ни избра и ни събра в средата на 80-те години на ХХ век: Елена Налбантова, Димитър Михайлов, Виолета Русева, Иван Станков, Петър Стефанов, Сава Василев, малко по-късно – Николай Димитров и Тодор Моллов, а след това и Антония Велкова-Гайдаржиева – професори в катедра „Българска литература” на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Вечна памет на акад. Иван Радев – човекът, осъществил идеята за идеалната катедра и мечтата си за „цялата” българска литература!