Джулиан Барнс демонстрира интереса си към фикционалните биографии на реални личности. Тенденция, която набира скорост в съвременното писане и привлича все повече големи писатели. Колъм Тойбин, Нанси Хюстън, Кони Палмен са само няколко от имената, които експериментират в жанра. С „Мъжът с червеното палто“ Джулиан Барнс обаче отива още по-надалеч. В тази книга отново има реален персонаж, има доза фикция, но фактологията, документите, следите от писма, дневници, биографии, а и художествени произведения – романи и картини, са като че ли по-важни от писателското въображение. Защото – убеден е Барнс – много неща и за миналото, и за хората от него, просто няма как да ги знаем. Субективни са дори оценките на съвременниците. Затова е излишно в романите авторите да се развихрят и да доизмислят. По-коректно е да се остава във фрагментарността, която отговаря на степента на знание.
Всичко в този роман тръгва от една картина – платното на художника Джон Сингър Сарджънт „Д-р Поци у дома“, която обръща вниманието на Барнс към неговия главен герой. Сюжетът се върти около д-р Поци, неговите вкусове, призванието му на лекар, случаите, които е имал, семейството, жените, които е обичал и пътя му, пресякъл се с този на Сара Бернар, Марсел Пруст, Хенри Джеймс, граф Робер дьо Монтескьо, Едмон дьо Полиняк…
Но защо казваме, че Барнс отива по-надалеч в жанра? Защото в този роман той се въздържа не просто от игри на въображението, въздържа се от самата възможност да измисля, и оставя усещането за много стриктно възпроизвеждане на фактите – реконструират се години, появяват се вестникарски свидетелства, спомени, изказвания. Възстановява се контекстът. Но във всичко това няма да видите припламваща фантазия и опити на Барнс да оживява персонажа си, да го оправдава или обвинява, да го разкрасява и доизмисля. Тук го няма онзи писателски вкус, през който героят набъбва откъм възможни свои решения и действия. Не, тук д-р Поци е максимално близко до онова, което се е съхранило от него – портрети, фактология на живота и смъртта му, дела, написани книги, лекарски техники, името, което е дал на една болница и на една улица в Париж. И разбира се – градовете, в които е пътувал, имената на жените, с които е имал връзка, хората, с които е бил приятел. Няма нужда да измисляме, рефренно настоява Барнс. Миналото е такова – низ от неясноти, бели полета, следи. Останалото е памет, а когато и тя изчезне, просто стриктно криволичене по фактологията, колкото и каквато се е запазила.
За да напише своята различна книга, Барнс може би се е вдъхновил и от В. Г. Зебалд. Но и да не е, връзките няма как да не се направят. Зебалд вклинява в художественото слово снимките, документалистиката (както е и тук). Той не конкретизира истории, а само бегло загатва местата, свързани с тях. Негова тема са последствията, за които по-лесно можем да съдим, включително от разстояние. И разбира се – вписването на малките човешки истории в голямата (както тази на Поци е част от френската от 19. в.) и вкарването на писателя като персонаж (при Зебалд полубиографичният повествовател, при Барнс – съвсем реалният писател), който страда от факта за безвъзвратно отишлото си минало и напряга не толкова своята памет, колкото съхранената културна памет, за да го възстанови. А и за да се превърне най-вече в разказвач на чужди истории, с което съхранява чуждите животи.
Джулиан Барнс винаги е бил и ангажиран писател в най-добрия смисъл на думата – една от честите му каузи е проникването в механизмите на тоталитарните режими. В „Мъжът с червеното палто“ също имаме каузи – индиректният протест срещу Брекзит, но оттам – противопоставянето на всички национализми и шовинизми, както и отстояването на правото на различие. В случая тези каузи са представени през възстановката на Бел епок. Едно време, което провокира различията, но и нетолерантността, в което обидите лесно минават в дуели, а отмъщенията са много и всякакви, включително убийства. Време, в което се водят процеси срещу писатели и журналисти, но и лесно се оправдават убийства с мотива за афект. Тук са и делото Драйфус, разделението на обществото, антисемитските настроения, Великобритания, която изглежда по-консервативна, но и стимулираща свободата. А и самата фигура на д-р Поци, който е склонен да пътува, за да опознае, за да възприеме и внедри най-добрите практики, включително в медицината. Изобщо изследва се една епоха на тревожност, политическа нестабилност, кризи и скандали, на предразсъдъци и параноя, в която имаме триумф на изкуството и в която Франция гледа към Англия най-вече по линия на изобразителното, но и на декоративното и приложните изкуства. Или, изправени сме пред разказ за връзките – човешки, културни, който индиректно възроптава срещу днешната английска политика на изкуствено изтръгване от Европа, а и от собственото й минало, в което Великобритания е задавала модели, била е за пример на прогресивните французи. И не на последно място, този литературен детектив заостря вниманието към всичко онова, което не знаем, за да накара четящите да са внимателни към съденето, стереотипизирането, лесните изводи, самодоволното пребиваване в настоящето като спирка от несъществуващ прогресистки ход.
Джулиан Барнс, „Мъжът с червеното палто“, прев. от английски Надежда Розова, изд. „Обсидиан“, С., 2021.
P.S. Още за книгата и Джулиан Барнс четете на стр. 4-5
