Новата книга на писателя разказва история, която се случва в Париж през 19. век, но носителят на наградата „Букър“ вижда ясни паралели с нашето мрачно време
England, England – сатирата на Джулиан Барнс от 1998 г., която разглежда въпросите за историческото наследство и националната принадлежност завършва с излизането на Великобритания от Европейския съюз; тя е толкова объркана и води преговорите с „такава упорита ирационалност“, че в крайна сметка й плащат, за да напусне. „Става ясно, че дългосрочните цели на нацията – икономически растеж, политическо влияние, военна мощ и морално превъзходство – са изоставени“. Барнс пише този текст преди повече от 20 години.
„Кратък момент на прозрение“, казва сдържано носителят на наградата „Букър“, когато се срещаме, за да разговаряме за новата му книга „Мъжът с червеното палто“. Въпреки че e допуснал само една директна препратка към „воденото от заблуди, мазохистичното напускане на Европейския съюз“ в бележка на автора в края на книгата, тази творба се появява точно навреме. Изящно съчетание на биография, историческо изследване и художествен текст, тя проследява житейската история на слабо известен парижки лекар, който живее през 19. век. Като един „своеобразен лоцман“ книгата изследва тъмните води под блестящата повърхност на периода „Бел епок“ – „време на невротично, дори истерично национално безпокойство, изпълнено с политическа нестабилност, кризи и скандали“.
Всъщност идеята за книгата се заражда през 2015 г., преди провеждането на референдума, когато любопитството на автора е събудено от изложба на Джон Сингър Сарджънт в Националната портретна галерия в Лондон. Повечето портрети там са на известни хора, а мъжът в червеното палто е гинекологът Самюел Поци. Надписът до картината ни информира, че е бил голям Дон Жуан. „Когато за първи път видях портрета „Д-р Поци у дома“, реших, че този мъж няма нищо общо с мен и моите съвременници“, казва Барнс. Но с напредването на проучванията на този период паралелите стават все по-неизбежни. „Краен национализъм, нативизъм, антисемитизъм, ксенофобия: една тъмна епоха, също като нашето време.“
Защо тогава не е написал сатира от рода на England, England или на комичната притча на Макюън „Хлебарката“? „Аз съм писател, на когото е нужно време, за да осъзнае за какво иска да пише“, отговаря Барнс. „Много се радвам, че моят стар добър приятел Иън се е насочил директно към тази тема. Аз не правя така. Предвиждам определени събития и процеси… и те се случват.“
Защо тогава не е разказал историята на Поци и неговия кръг – с дуелите, предателствата и моментите на „ефектна смърт“ – в роман като „Шумът на времето“, фикционализираната биография на руския композитор Дмитрий Шостакович от 2016 г.? Или като сходната книга „Артър и Джордж“ (2005), или дори като „Папагалът на Флобер“ от 1984 г.? „Запознаваме се с Поци от един истински портрет“, казва Барнс. „Почувствах, че ако превърна историята му във фикционален разказ, тя ще изглежда по-обикновена – читателят може да реши, че наситените с мелодрама моменти са съчинени от мен. Добре е понякога да се връщаме към суровостта на документалната литература.“
Бил заинтригуван от представата за едно „интелектуално и естетическо пътуване“ до Лондон, предприето от Поци през лятото на 1885 г. Той е придружен от принц Едмон дьо Полиняк и граф Робер дьо Монтескьо – получава се „странно трио“: „хетеросексуален обикновен гражданин и двама аристократи, които изпитват слабост към елинската култура“.
Хибридната форма на книгата напомня повече на „Няма нищо страшно“ от 2008 г. – мемоари, в които размишлява върху въпроса за тленността, „който витае около нас, така както мислите ни блуждаят, когато се сблъскаме със смъртта, проблемите в семейството и други важни въпроси“. В разговора Барнс винаги разполага с готови цитати и отговаря на въпросите с анекдоти; шеговитата уклончивост в текстовете му се отразява в неговия леко разконцентриращ навик да се обръща към невидим трети участник в диалога преди финалното ключово изречение. Често е описван с определенията „любезен и изискан“; той е общителен, но и леко подигравателен, безупречен в облеклото и леко резервиран – би бил идеален персонаж в адаптация по Джон льо Каре.
През март догодина ще се навършат
40 години от публикуването на първата му книга: написал е 13 романа, като не броим четирите криминални книги, създадени през 80-те под псевдонима Дан Кавана, и е включван в късия списък на наградата „Букър“ четири пъти. Печели наградата през 2011 г. за книгата „Усещане за край“. През 1987 г. нарича състезанието за наградата „първокласно бинго“: да гледаш на него така е единственият начин да оцелееш, след като си включен в късия списък, казва той сега. „Докато дойде моментът, в който спечелиш наградата…“
Изминаха 11 години от смъртта на съпругата му, забележителния литературен агент Пат Кавана. „Бях на 32, когато се срещнахме, и на 62, когато тя напусна този свят“, пише той в книгата „Нива на живот“, негова съкрушителна изповед за болката от загубата. В продължение на три десетилетия те имат внушително присъствие на лондонската литературна сцена, която включва Макюън, Мартин Еймис, Казуо Ишигуро и Салман Рушди: британската „голяма петорка“, която властва на тази сцена в края на 20. век и дава своя „принос“ за редица препирни и скандали. 80-те години на миналия век, също както и предпоследното десетилетие на 19. век, белязани от „пикантната галиматия на славата“, по думите на Барнс, са доминирани от писатели мъже. Днес, макар и да има добри приятели мъже, той предпочита компанията на жени – „с тях не изпитваш чувство на съперничество“.
Барнс е фен на футбола (през целия си живот е подкрепял „Лестър Сити“), на Роджър Федерер (при когото отсъства „цялато това глупаво мъжко перчене“), храната (списва колона със заглавие „Педантът в кухнята“) – и „голямото Ф“, Флобер, на когото остава неизменно предан. От книгата Metroland насам творбите на писателя могат да бъдат обобщени със заглавието на неговия сборник с разкази от 1996 г. Cross Channel („Да прекосиш канала“): хвърлил е котва, както казва, някъде в морето. „Мъжът с червеното палто“ не прави изключение. Неговата проза е известна със своята безстрастна дисекция на английската национална идентичност, комбинирана с европейски интелектуален хумор, и както отбелязва майка му, немалко „мръсотии“. „Писал съм за секса в свои предишни книги“, отбелязва той. Но във Франция, където се радва на верни почитатели и получава Ордена на Почетния легион през 2017, е считан за типичен англичанин. Френски журналист, който преди много години взима интервю от него, пише, че Барнс сутрин разхожда кучето си, а следобед коси моравата пред къщата. Писателят няма куче и коси ливадата си „с крайна неохота“. Французите винаги „са били любезни към мен“, казва той. „Често взимат „Папагалът на Флобер“, когато се качват на борда. Бързо обявиха излезлия миналата година роман „Единствена история“, в която е разказана любовната история между 19-годишен младеж и доста по-възрастна от него жена, за тяхна книга. “Aha, c’est comme Madame Macron!“ („Аха, все едно е мадам Макрон!“).
Барнс смята, че президентът Макрон e „възпиран от Меркел“ в преговорите с британското правителство относно Брекзит. „Смятам, че в противен случай щяха да бъдат много по-твърди. Какво друго може да се очаква, след като в записан разговор нашият министър-председател грубо обижда французите? Нашият бивш външен министър [Джеръми Хънт] каза, че Европейският съюз е като Съветския съюз. А този преди него, Джонсън, заяви, че плановете на ЕС за Европа са като плановете на Хитлер. Дали очаквате от тях да ни предложат добра сделка? Това би било детинско. И глупаво“, казва той. „Навлизаме в процес на преговори за търговска сделка, които могат да продължат 10 години. Те ще си получат парите по един или друг начин.“
Писателят е отчаян от тесногръдието на английския политически елит и подкрепя „почти всички важни политики на Джеръми Корбин“, заложени в програмата на лейбъристите: за ядрено разоръжаване, национализация на железопътния транспорт, отказ от събиране на доброволни дарения в държавните училища, по-високи данъци за богатите.
Писателят живее на едно и също място в Северен Лондон от 1983 г., работи в един и същи кабинет и пише на една и съща електрическа пишеща машина IBM 196c. Използва компютър за журналистическата си работа и за никаква друга „по-творческа дейност“. „Макюън обича възможносите, които дава текстовият редактор на компютъра и определя командите за изрязване и пействане като „отражение на процеси в човешия мозък“, но те не са отражение на случващото се в моя мозък. Той е притихнал и бездеен до момента, в който електрическата пишеща машина издаде един чудесен глух шум и след това започне да трака, трака и трака. Сякаш ти казва: „Ти си спокоен и отпуснат, но аз все още съм тук. Готова съм да диктуваш“.
Има категорична позиция относно слушането на музика по време на писане – то е сигурен знак, че „няма да чуеш своята собствена музика. Как ще усетиш ритъма на изречението?“, пита той с непреклонност в гласа. Обича писането твърде много, макар и не толкова, колкото преди, и става „кисел“, ако не работи над някой текст в продължение на няколко дни. „Харесвам самотата на писането. Винаги е било така.“ Именно то го спасява след смъртта на съпругата му: „Като писател имаш привилегията да изразиш ясно онова, което се случва с теб“.
Барнс мисли за собствената си смърт всеки ден, откакто е станал тийнейджър. Творбите му могат да бъдат прочетени като продължаваща цял живот беседа върху въпросите за стареенето, паметта и неизбежността на смъртта. На 73 години обаче той е в добра форма – времето, прекарано с Поци, му е вдъхнало вяра. Романът „Мъжът с червеното палто“ не е написан в меланхоличния ключ на много от книгите му. „Може би ще започна да пиша за времето, когато бях млад и жизнерадостен“, казва той.
Прадпазливо оптимистичен е за развитието на настоящата безизходна ситуация: „Мисля, че трябва да бъдем твърде изобретатаелни. Да сме склонни към постигане на споразумение, да разпознаваме нашите сходства с другите европейци, както и нашите слабости“, казва той. „Но не мисля, че сме добри в това.“
Преведе от английски Ружа МускуроваИзточник: „Гардиън“, 26 октомври 2019 г.
