Разговор с Дария Карапеткова по повод превода на „Да кажеш почти същото“ от Умберто Еко
Мария Калинова: „Какво означава да превеждаш?“ е въпросът, който поставя в началото на своята книга Умберто Еко. Това е централен въпрос не само за полето на преводаческия опит, но и въпрос, който засяга изобщо спецификата на човешкото разбиране. Затова наново и наново е необходимо да подновяваме питането. Не бих пропуснала възможността да задам този въпрос именно на доц. д-р Дария Карапеткова, преводача на „Да кажеш почти същото“ от Умберто Еко. И така: какво означава да превеждаш и какво означава да превеждаш Умберто Еко?
Дария Карапеткова: Много се радвам, че ще мога да се освободя от нелекия отговор на първия въпрос, като препоръчам далеч по-изгодната за читателите алтернатива, която Умберто Еко разгръща на 408 страници в този току-що излязъл български превод. Колкото до второто, лично за мен това означаваше непрекъснато догонване на едно олимпийско и задължаващо темпо – с много обогатяване и ползи за тичащата подир.
Мария Калинова: Освен преводач Вие сте и теоретик на превода, преди няколко години излезе Вашата монография „За превода“, която получи специалната награда на Съюза на преводачите в България за изключително високо постижение в областта на теорията, историята и критиката на превода. Доколко споделяте теоретичните възгледи на Умберто Еко за превода? Има ли места, където се оказвате на противоположни позиции?
Дария Карапеткова: „Да кажеш почти същото” е един от трудовете, които са ме формирали професионално. След излизането си той бързо се превърна в задължителен за всяка библиография, която има претенциите да се занимава с въпросите на превеждането. Отвъд огромния културен багаж, който стои зад написването му, причината е в изобилието от конкретни, автентични примери из практиката на Еко като превеждан автор и наблюдател на езика. Това качество на книгата е в подкрепа на споделяното от всички преводачи мнение, че няма смисъл да се говори за тази материя в абстрактно-философски ключ. Фактологията, разгледана тук, е от най-висока проба, но е поднесена достъпно и дори забавно, което не отменя изключителната класа на текста. От собствената си скромна позиция бих изказала известно несъгласие с убеждението на Еко, че бележките под линия са бялото знаме на преводача. Вярно е, че понякога те са „пътят на най-малкото съпротивление”. Често обаче употребата им произтича от различността на нашите общества, част от която са и различните езици и реалности. Ако това не беше така, на първо място нямаше да има нужда от превод.
Мария Калинова: Еко е автор-лаборатория. Той създава нови понятия, прескача с реторическа лекота между италианския и латинския, сравнява езици, може да приведе примери от различни полета на знанието, прецизно оперирайки със собствената им терминология. „Да кажеш почти същото“ очевидно не е лесна за превод книга. Кои бяха най-големите предизвикателства в работата Ви? И кои според Вас са най-интересните „изобретения“, които трябваше да въведете, за да предадете мисълта на прочутия семиотик и писател на български език?
Дария Карапеткова: Самият Еко предупреждава, че примерите на множество езици имат за цел не да изолират читателя, а да му дадат възможност да избира според собствената си подготовка как най-пълноценно да осмисли посланията на текста. Както и в художествените си произведения, и тук авторът е задал нива на достъп, но според него всяко от тях може да бъде работещо. Така че Еко е демократичен учен, но пък ще е грехота, ако преводачът окастри нивата на достъп поради езикова недостатъчност. Една добавена стойност на българското издание са нашите версии на използваните в текста откъси от образци на световната литература, поместени наред с подбраните от самия Еко. Съпоставката е повод да отдадем дължимото на редица български преводачи, издържащи достойно на педантичния му филологически и културологически критерий за успешно справяне. В отделни случаи е повод и да констатираме в превода отсъствието именно на онова изречение, което Еко е избрал да открои за анализ. Но справочната работа по издирването на наличните български преводи, колкото и съществена по обем да беше, влиза в графата, която наричам „физически труд”. Далеч по-ангажиращо е в подобен текст да бъдат преведени пълноценно игрите на думи, словесните експерименти и нюансите, чрез които Еко довежда преводачите си до изтощение. И без това бавният ход на работата ми се забави още, тъй като се разсейвах и забавлявах да надничам в преводите на тази книга на други езици. Имам поглед върху испанския, немския, френския, хърватския, руския вариант, както и англоезичната първоначална версия, и съм впечатлена от разнообразието от самобитни решения за някои любопитни моменти от оригинала. Но още повече си дадох сметка доколко улеснени са обмените между родствени или сходни култури, разчитащи на обща памет, етимологичен генезис или дори просто на общия код на латинската азбука, за разлика от един храбър, но малък език като българския, принуден да воюва с двойна сила, за да не се поддаде на префасониращия натиск на монополните външни езикови модели. Изобретения съм се старала да не въвеждам, но съзнателно опитах да предам по същностно разтълкуван начин моменти от текста, които може би към други езици са преминали с минимални морфологични адаптации доста буквално, на ръба на интерференцията. Също така само в руския и в българския превод са предложени версии на Ековия дивертисмент върху цитирани стихотворения от Монтале.
Мария Калинова: Можеше ли да стъпите на предишни преводачески занимания с Еко или напротив, наложи се да се дистанцирате от определени практики? Можем ли да говорим вече за някаква очертана традиция в рецепцията на италианския автор?
Дария Карапеткова: Умберто Еко е сред най-превежданите италиански автори у нас изобщо – той има дисциплинирана и отлично информирана публика, така че традицията в рецепцията му е безспорна. Сметнах за преводачески дълг да се съобразя с вече въведени на български език понятия там, където „Да кажеш почти същото” препраща към предходни произведения. Понякога обаче те самите съдържат разногласия в преводния си облик и това затрудняваше опитите ми за приемственост, но за щастие в съвсем редки случаи.
Мария Калинова: Изключително похвално е, че издателство „Колибри“ са застанали зад превода на една теоретична книга на български език. Разбира се, Еко е важен автор, но това не означава, че няма трудности и съпротиви от най-различен характер пред публикуването на теоретична книга. От скъпите авторски права до не високите продажби в сравнение с художествена литература трябва да се полагат не малко усилия. Как се справихте и как се справя вашият екип с трудностите?
Дария Карапеткова: Издателство „Колибри” поддържа сериозна линия в хуманитаристиката, и то не от сега. Интересът им към теоретични книги в областта на преводознанието също е традиционен, затова заглавие като „Да кажеш почти същото” ми се струва напълно вписано в издателската им политика. С „Колибри” работя отлично още от първите години на преводаческата ми практика, с тяхното клеймо излезе втората ми авторска монография като теоретик на превода и съм благодарна и много удовлетворена от това сътрудничество – особено със Силвия Вагенщайн, която беше мой редактор и в двата случая. Що се отнася до този нов труд от Умберто Еко, читателският интерес поне до момента е окуражителен.
Мария Калинова: Книгата е едно от малкото културни явления, реализирано по време на пандемията. Как глобалната ситуация влияе върху превода? Питам и в по-метафоричен план. Не само как се работи по време на изолация, но и как в наши дни да стигнеш до другия в езика, къде може да го срещнеш, какви са начините да се разберем един друг?
Дария Карапеткова: В разгара на миналогодишната изолация в интернет се завъртя една карикатура с две напълно еднакви изображения на приведен над клавиатурата мъченик, вторачен в екрана. Над всяко пишеше съответно: преводач преди изолацията и преводач по време на изолацията… Мисля, че тази карикатура съдържа голяма доза истина. Отделно от това през изминалата година литературната продукция, включително преводната, не отстъпи чувствително по количество на предходния период. Най-сериозно пострадаха конферентните преводачи поради отпадането на събитията с тяхно участие. Но на въпроса Ви в по-общ план: днес нашата среща в езика изглежда по-осъществима от всякога. От една страна, това се дължи на повишената чувствителност към въпросите на езика и превода, както и на усъвършенстването на професионалистите в сферата. От друга страна, глобализацията неусетно прави света по-преводим. Иска ми се да вярвам, че от това ще спечелим всички.
Разговора води Мария Калинова
