Юлия Николова
Първите книги на авторите, особено с научноизследователски профил, са не само старт в съответната област, но и емоционален еквивалент на сбъдваното. Резултат на сериозни занимания и старателни проучвания, те са симптоматичен белег и за бъдещи търсения, внушени чрез интересни творчески прозрения. В този контекст трябва да се чете и „Антични реминисценции във възрожденската книжнина“ на Андриана Спасова-Топурова.
На пръв поглед изследването е насочено към проблем, обект на много проучвания, които – дори в своята задълбоченост, никога не са представяли пълна картина на рецепцията на античната литература у нас през ХІХ век. Причините за това са различни, но обикновено са продукт на рецепционната специфика, резултат от паралелното и почти контрастно присъствие на спорадично възприеманата в българското културно пространство преводна, побългарена, адаптирана и т.н. антична литература и на по-цялостното й хронологично познаване от възпитаници на гръцките училища, които в голямата си част представят българската възрожденска интелигенция от разглеждания период. Трудността е породена и от използването от първите й разпространители на различни, понякога анонимни първоизвори, често чрез език-посредник.
За да преодолее тия трудности, Андриана Спасова е направила обзор на изключително голямо количество издания от ХІХ в., както и на множество ръкописи, върху някои от които тя работи за пръв път. Налага й се да се пребори и с още едно голямо препятствие – многобройните научни „реминисценции“ на „античните реминисценции през Възраждането“. Библиографската й справка наброява над 520 публикации на наши и чужди специалисти. Към тях тя се е отнесла с изключително внимание и с уважение към извършеното досега в българскта наука като деликатно, ненатрапчиво, но ясно и запомнящо се е изразила своите лични наблюдения и изводи.
Но нейните цели не са свързани с пълнотата на античната рецепция като обем и поименно изброяване, а като път към други интересни явления. Проучванията є са съсредоточени върху най-разпространената книжнина от ХІХ век – учебникарската (дефинирана като „учебно пособие, съдържащо светско-просветителско и религиозно значение и морал“), защото, както заявява авторката, „в нейния енциклопедичен облик присъстват едни от най-емблематичните“ прояви на разнородни по вид рецепции на античната литература.
Понятието „реминисценция“ е задълбочено обмислено в духа на съвременните научни теории. Посочено е, че в диахронен и синхронен план, в своето буквално значение, както и в асоциативен план, то има множество наслагвания. Авторката го възприема в съвкупността от многообразия, сбор от различни конотации – алюзия, имплицитен цитат, загатване, отражение, пример, споменаване на конкретно име, събитие, произведение, образ и др., т.е. като своеобразна „видрица“. Направеният задълбочен научен и фактологичен анализ я довежда до въвеждане на термините „реминисцентна мрежа“ и „реминисцентна рецептивност“, които много точно и плътно покриват избраната насока на работата.
Три са основните парадигми на вглеждане в античните податки, съхранени в българската литература от ХІХ век – а) рецепция на античните жанрове; б) факти, алюзии и реконструкции, породени от античните първоизточници и техните рефлексии във възрожденските книги по българска и всеобща история и в) антични реминисценции във възрожденската словесност.
Първата от тях акцентира върху кратките повествователни жанрове с притчово-алегоричен характер (басня, парабола, анекдот), животописанието на Езоп и поемата „Илиада“ на Омир. Езоповите басни са разгледани в потребността си на „литературни и педагогически образци“, очертани са рецептивните промени на образи и етични норми при срещата с християнската догматика, при социализацията на баснята, при формирането на новата българска литература. Отделено е място на басните и другите кратки жанрове в Бероновия буквар, в издадените, както и в ръкописните сборници с Езопови басни. Непубликуваните преводи на Езоповото житие, направени от Неофит Рилски (и на преписа му от Кирил Рилски) и от Райно Попович допълват основните изводи. Преписът на Кирил Рилски е откритие на Андриана Спасова, даващо възможност за разговор върху широката платформа на рецепциите. Сравнението им с печатното издание на Димитър Попов – и то в тясна връзка с Лафонтеновата редакция, разширява проблема за авторството, адаптациите и влиянията не само в конкретния случай, където „българската рецепция отразява до голяма степен духа на древногръцката класика, [а] … свързващо звено между тях е литературата и културата на Френския класицизъм“, но и като стратегия в новосформиращата се българска литература. Направените анализи на преводите на „Илиада“ на Омир и на различните преводачески практики са напълно в духа на зададената тема за реминисценциите и за мрежата от реминисценции. А съпоставката между „Митология Синтипа Философа“ (1802) на Софроний Врачански и „Баснословие Синтипа Философа“ (1844) на Христаки Павлович визира несъответствията при превода като плод на различните културно-исторически – времеви, мирогледни, утилитарни и др. – функции на текстовете.
Втората част представя визията на възрожденския историограф към античното наследство. В обширния обзор на възрожденски истории (български и всеобщи), както и на малко известния ръкопис на Найден Геров, по-обстойно са разгледани два учебника – „История българска под име унова. Т. І “( 1874) на Г. Кръстевич и „История на българския народ“ (1873) на Т. Шишков. Именно чрез тях се открояват истинските изследователски възможности на Андриана Спасова в един по-цялостен, задълбочен, целенасочен и авторски ангажиран текст. Интересни открития са образите на философа и владетеля във възрожденските учебници по всеобща история като образи-реминисценции. Направен е и изводът, че за разлика от разгледаните в предходната част антични преводи и адаптации, то в историографските трудове „постепенно античното познание започва да функционира не само като образец за етично поведение, но и като литературноисторически образец на античната културна словесност“.
Следващият раздел на книгата разширява модела, заложен в основната тема, като прибавя и други жанрови модели и форми към типа учебникарско познание. Тя съдържа три основни акцента. Първият от тях се концентрира върху някои от предговорите на възрожденските учебници като паратекстови явления, които предхождат текстовете на преведените или адаптирани от гръцки език учебници. Но се акцентира не толкова върху връзката с преводния текст (макар че се посочват такива примери), колкото върху близостта на размислите в тези предговори с европейските просвещенски идеи и рецепцията им у нас. Разделът „Античният жанр „каталог на жените“ у Станка Николица Спасо-Еленина“ е посветен на превода на „Две приказки за славните жени“. А чрез творчеството на възрожденския учител Йордан Хаджиконстантинов Джинот е изяснено присъствието на античните образи и тяхната своеобразна приспособеност към българската действителност с патриотично-идеологемна насоченост.
Книгата е богато онагледена чрез поредица от факсимилета и от таблици: а) двеста ръкописни и печатни издания на учебникарска книжнина от периода 1802 – 1877 г.; б) съпоставка между ръкописа на Неофит Рилски и на йеродякон Кирил Рилски върху Езоповото житие; г) издания на Езоповите басни и Езоповото жизнеописание, съхранявани в библиотеката на Рилския манастир; д) възрожденските преводи на „Илиада“; е) обзор на учебниците по история; ж) античните имена в „История на българския народ“ на Тодор Шишков и др.
Последната част от книгата („Античният пример в реториката на Найден Геров“), макар и да изглежда по-скоро поглед върху цялостното творчество на възрожденския книжовник, е пример за утвърждаването на концепцията за новобългарската литература и на обществено-социалната култура като самостоятелно изграждаща се, но вгледана в знаците на всеобщата човешка памет, преминала през античните образци. Неслучайно, доближавайки се до словоизказа на възрожденските книжовници, авторката завършва с думите, че „тази книга се спира именно на „слова за напомнювание“, защото „паметта никога не е случаен и невинен архив, тя е плод на съзнателно усилие и отстоявани избори, на критически преценки и мисъл за бъдещето“.
Приносна с научните си търсения, книгата на Андриана Спасова-Топурова „разколебава някои утвърдени стереотипи за мястото на Античността във възрожденските процеси“ и „утвърждава една по-широка мрежа от смисли и съотнасяния между антично и съвременно, между наследствени представи и изработени асоциации в културната практика през Българското възраждане“.
Да є пожелаем добър читателски прием!
Андриана Спасова-Топурова. „Антични реминисценции във възрожденската книжнина“, изд. „Боян Пенев“, 2020, 455 с.
