Иван Драгоев
Музиката на Ануар Брахем ме връща към Ница. Не знам защо свързвам тази музика точно с Ница. Албумът „Les pas du chat noir“ ми напомня „Гимнопедиите“ на Сати. Може би той е единственият музикант, успял да постигне същата музикална тоналност на споделяне, на симбиоза на две културни традиции: български народни песни, послужили му за отправна точка, които той вписва в чисто френските елегантни музикални фрази, присъщи на „Clаir de Lune“. По същия начин Ануар Брахем вписва парижката музикална традиция на акордеона и пианото в източната класическа традиция на лауда. Така не само продължава направеното от Сати, но довежда до нашия забързан и шизофренен XXI век мигове на духовен мир и дълбочина.
Ница е град, в който може да се открие странна смесица от рационалния картезиански Лион, от волтеровския либертински дух на Париж и от космополитизма на Марсилия, в която се преплитат източното, средиземноморското и френското. В този слънчев град могат да се срещнат богаташки квартали с вили на мултимилионери, стари булеварди със сгради в стил Осман, криви улички и предградия, в които живеят по-скромните граждани, както и пъстра емигрантска диаспора. Слънцето, средиземноморският бриз и почти тропичната растителност, пъплеща към улиците от добре поддържаните дворове и обществени градини, служат за спойка на тази многотонална амалгама.
На 29 октомври 2020 г. Ница става още веднъж място за пореден терористичен акт. Като че ли не бяха достатъчни осемдесетте и шест жертви паднали под камиона, каран от поредния “ислямист”, самоубил се с вика “Аллах Акбар” (Аллах е Велик) по време на националния празник 14 юли 2016 г. “Незаконният имигрант”, на двайсет и една години, от тунизийски произход, Брахим А., изчаква отварянето на катедралата Notre-Dame-de-l’Assomption, убива две молещи се жени и дякона на църквата.
Поводът за новата вълна на атентати във Франция е защитата на свободата на израз от страна на френския президент Емануел Макрон, който не само, че не се извинява за новата публикация, преиздаваща карикатурите на Мохамед от вестника “Charlie Hebdo” от 2015 г., но оправдава и утвърждава тяхната нова публикация като израз на републикански ценности.
Манифестации в Бангладеш, Пакистан, Ливан и Йерусалим срещу това, което е духът на френската култура – лаицизма, търпимостта и свободата на съвест и изказ.
Двете непримирими позиции могат да бъдат резюмирани в изказванията на френския президент и в това, което дагестанският шампион по лека борба Кхибиб Нулмогомедов изразява по възможно най-краткия и радикален начин: „Нека Всевишният обезобрази този боклук (Макрон) и всички негови последователи, които в името на свободата на словото обиждат вярата на повече от милиард и половина мюсюлмани!“. От френска страна изказванията са не по-малко радикални и крайни: „Ако ни атакуват още веднъж, това е заради нашите стойности, заради нашия вкус към свободата, заради възможността в нашата земя да се израства свободно и да не се отстъпва пред никакъв дух на терор. Казвам го ясно – няма да отстъпим в нищо!“. Прокурорът по антитероризъм Кастекс добавя: „С убийството на Пати мишената бе свободата да се преподава. Днес, с жертвите в Ница, са свободата на вероизповедание и на съвест, които са атакувани“.
Възниква въпрос: може ли свободата за бласфемия (разбирана от мюсюлманите като кощунство) да бъде разглеждана като свобода на съвест и на свобода на израз?
От гледна точка на исляма свободата на израз и на съвест, които допускат бласфемията, е гавра с “най-святото”. В този смисъл са нещо напълно недопустимо. Ако самата френска държава със своето законодателство защитава правото на „свобода на израз“, ако не могат да се предприемат легални мерки срещу „гаврата с религиозното“, то тогава съществува един-единствен отговор и той се ситуира на екзистенциално и онтологично ново – цената на „греха“ по отношение на „Бога“ може да бъде единствено „смърт“.
Ако в случая на Самуел Пати екзистенциалната санкция в известна степен е разбираема (той се е поругал над „Бога“, показвайки в час карикатурите на Мохамед), то в случая с убийството в Ница екзистенциалната санкция е почти неразбираема: в какво са се провинили двете молещи се жени и дяконът освен в това, че се молят на Исус, а не на Аллах?
Дори в случая с младежа чеченец Абдулах Анзаров онтологичната санкция не е толкова ясна, защото разследването показа, че след своята радикализация той е търсил три пъти случайни жертви, които са се провинили според неговите критерии пред Аллах, а кампанията, организирана от джамията в Пантен, просто е посочила в уебстраницата си името на преподавателя и училището, в което работи.
От друга страна, в една държава, която се е отличила с геноцида на катарите в Южна Франция, с Вартоломеевата нощ, и която е преодоляла религиозната нетърпимост посредством лаицизма и търпимостта, отказът от свободата на израз и на съвест е също толкова недопустим, понеже в този случай Франция би отрекла самата основа, самите ценности, самата същност на френския граждански и републикански дух като такива.
Духът на търпимост, на лаицизъм (често погрешно припокриван със секуларизъм) има за цел да създаде условия за съвместно и мирно съжителство на католицизъм, протестантство, ислям, еврейски монотеизъм, атеизъм и агностицизъм.
Републиката, разбирана като утвърждаване на Res Publica (общо, публично дело), на общи пространства, свободни от всякакви религиозни знаци и идеологии като – Училище, Болница, Съд, разделя “potestas” (мирската власт) и “auctoritas” (трансцендентният авторитет, присъщ на всяка религия на откровението).
Френският републикански и лаичен дух утвърждава, че всяка религия има право на съществуване в рамките на Републиката, дотогава докогато вярата остава в частното, в личното пространство и не се ангажира в политика с цел да наложи своята гледна точка над тази на другите посредством насилие.
В този смисъл всяко едно от гореизброените вероизповедания (за удобство ще приемем, че агностицизмът и атеизмът са “вери”) имат еднаква свобода на израз и на съвест, дотогава докогато не се опита да наложи мнението си по насилствен начин над останалите. Гарант за „auctoritas” на всяко едно вероизповедание е държавната “potestas”. Границата между духовното и мирското е ясно поставена, но за жалост, не винаги спазвана – религиозната власт не се опитва да влияе върху политическата, а мирската власт не се меси в религиозните дела, дотогава докогато те остават в частната сфера (дома, църквата, религиозни асоциации, частни училища и университети).
Това ясно и логично картезианско разделение на социални роли и позиции не може да бъде спазвано по стриктен начин. Частната и публичната сфера се докосват всекидневно една с друга, но гъвкавостта на френския дух позволява все пак съжителството на тези два аспекта на властта – “potestas” и “auctoritas”, благодарение на „търпимостта“.
Гореописаните атентати са израз на стремежа от страна на определено крило на исляма да наложи своята „auctoritas“ върху френската лаична държава, заявявайки, че има онтологично-религиозни принципи, които са по-висши от свободата на съвест и на израз – основи на толерантността и на лаицизма. Ако френската република приеме критериите на тази “auctoritas”, ще отрече същността на своята “potestas”.
Непримиримостта и несъвместимостта на тези две онтологично-екзистенциални позиции се отразява в статията на Марк Бесет, преведена и публикувана в „El Pais” от 30 октомври 2020 г. Като добър журналист той събира впечатления от улицата и можем да прочетем думи на “случайни хора” освен изказванията на Макрон и на Кастекс, които вече цитирахме. Така например “случайнатра мюсюлманка” Хауфран Заки и свещеникът на катедралата „Saint Étienne de Rouvaux“ Франк Парментиер изразяват изключително интересни гледни точки: “Ислямът е религия на мира… Този тип (Брахим А. – важно е да кажем имената на убийците, а да не ги заклеймяваме като “чеченеца” или “тунизиеца”, за да избегнем създаването на расистки клишета – текст, който не е в статията) не е мюсюлманин, а един безсрамник… Стоп, този, който иска да убива, да си отиде от тази страна и да го прави”.
Важно е да се подчертае, че пожеланието да се екстрадират ислямистите идва от страна на „случайна мюсюлманка“, а не само от крайната десница на Марин льо Пен, която не се свени да предложи масова екстрадиция на екстремистите (по какви критерии точно ще се определя?) и затварянето на границите за ислямисти като бързо и просто „решение на въпроса“. А бързите и прости решения всъщност са само политически пози, които не решават нищо. Пътят към ада е постлан с благи намерения и бързи и прости решения.
Нажежаването на емоциите само обтяга вече докрай напрегнатите до скъсване струни на търпимостта. От наша гледна точка единственият изход от създалата се ситуация е търпимост в рамките на закона, която остава крехката, но достатъчно еластична и силна граница срещу крайностите.
Вече самата мюсюлманска общност във Франция настоява за признаването и утвърждаването на „републикански ислям“ и за санкционирането на така наречените „моли-посланици“ (повече от триста), финансирани от държави като Турция, Саудитска Арабия, Тунис, Индонезия. Най-интересното е, че в рамките на точно тези държави се извършват най-масовите манифестации срещу Макрон и Френската република.
Изказването на католическия свещеник Франк Паремнтиер е не по-малко интересно: „Не можем да разберем случилото се, защото само ако го разберем, би означавало, че самите ние бихме могли да го извършим. Ако вие го разбирате, бих бил много обезпокоен“.
Отказът от „разбиране“ е доста опасна тенденция на радикално отхвърляне.
От наша страна, с риск да бъдем заклеймени като екстремисти и ислямисти, ще се опитаме да разберем и да предложим философска интерпретация на случващото се.
Струва ни се, че ако философията се откаже от единствената си “привилегия” „да-разбира-да-интерпретира-и-да-пита-върху-случващото-се-тук-и-сега“, и се задоволи само с единствената ѝ отредена от съвременното общество роля: да интерпретира в рамките на Университетите и Училищата предимно и само въпроси от типа „Въпросът за… в творчеството на…“ (питания и изследвания, които са необходими, но крайно недостатъчни, за да дадат отговор на екзистенциалните и онтологичните въпроси, пред които е изправено съвременното общество), ще предаде самата си същност като „дисциплина-и-екзистенциално-етична-и-онтологична-позиция-в-света“.
Иначе казано, в рамките на този кратък размисъл ще се опитаме да отговорим на въпроса: “Защо ислямът, изповядван от повече от милиард и половина жители на света, се чувства унизен и поруган от съвременното общество?”.
Ислямът е монотеистична религия, която възниква през средата на VII в. и до XIII в. става доминиращата култура в света. Както повечето религии на откровението и на книгата, смята своите вярващи за избрани, за хора, които имат привилегирована екзистенциална и онтологична позиция в света. Културната и онтологичната революция на исляма има най-малко три аспекта, от които обикновено мислим само за един – религиозния, и забравяме другите два – лингвистичния и икономическия.
Религията на едно номадско племе – арабите, обединява така наречения “Плодороден полумесец – Близкия изток”. Със силата на победоносните си армии, водени от словото и откровенията на Мохамед, арабите завладяват Персийската империя, поставят почти на колене Византийската империя, отнемайки ѝ провинции като Сирия, Палестина, Египет, Тунис, Мароко. Завладяват почти цяла Испания.
Арабската експанзия е спряна в началото на VIII в. от Карл Мартел в битката при Поатие, на запад, и от хан Тервел пред Константинопол, на изток.
Но тази религиозна революция би била крайно недостаъчна без лингвистическата революция – арабският се налага като световен език, който позволява да се мобилизират отново знанията на Близкия изток.
Благодарение на усърдната преводаческа (и банкерска) дейност на евреите, неуморно работещи в рамките на Халифата, успяват да се съхранят и направят достъпни дори за самата Европа знанията на Античността, така както и тези на Китай и на Индия (арабските цифри и нулата идват оттам). Тези преводи са синкретични и практични – не търсят вярност към традицията, а единствено приложнонаучния аспект. По този начин се изковават основите на водещата по време на този период култура и наука – арабската. Астрономия, наука за напояването и земеделието, медицина – никой не може да се сравнява с арабските учени.
Но лингвистичната и религиозната революция са немислими без икономическата, наложена от арабските търговци, които отварят не само Пътя на коприната, но и свързват Судан със степите на Русия. През VII в. Европа е обедняла територия на диваци, чието злато и сребро е отдавна изчерпано и трезоризирано в пищни църковни олтари и иконостаси. Единствената златна монета е византийската нумизма, която по онова време е нещо като съвременния долар. Търговията с Изтока е безкрайно трудна, понеже Китай, Индия и Персия са със сребърни монети, всяка една от които е с различно тегло. Византийските търговци са единствените, които могат да се оправят в това море от медни монети (от Западна Европа) и различни по качество и тегло сребърни монети от Изтока.
Загубата на Малоазийските провинции и Египет има невъобразими икономически последствия: потича море от злато и сребро от иконостасите на църквите, на манастирите и на египетските гробници, което се превръща в кънтящи монети.
Издава се закон, че този, който намери “съкровище” може да запази за себе си 60% от намереното, останалото отива за държавната хазна.
Всеки град има право да сече собствени монети: от едната страна градът може да постави каквото си поиска, а от друга неизменно намираме надписа „Аллах е един и Мохамед е неговият пророк“.
Златните диреми са с един грам по-тежки от византийските нумизми. Сребърните дирхами са със същото тегло като златния дирем. Един златен дирем отговаря на дванадесет сребърни монети, а една сребърна монета струва дванадесет бронзови.
Днешното евро е просто бегло повторение на арабската монетарна революция, която отваря пазарите от Китай до Испания, от Судан до руските степи. Арабските търговски кервани наводняват с първични материи Близкия изток (където те са изчерпани от векове, но е останало умението за тяхната обработка), който започва да произвежда високотехнологични продукти като килими, керамика, саби дамаскини.
Търговският баланс на Европа с арабския свят е изцяло негативен – единственото, което старият континент може да предложи е дърво и желязо, необходими за военната машина на джихада.
Византия налага вето на износа на тези продукти, но сръчните италиански търговци от Генуа, Милано и Венеция минават между капките на византийското ембарго (в тази перспектива е напълно разбираемо защо Четвъртият кръстоносен поход, вместо да достигне Йерусалим, дотолкова до колкото е финансиран от италианските градове, завършва в Константинопол).
Изобретателните византийци измислят митата и митниците, но това е капка в морето и не обяснява как една бедна Европа може да си позволява лукса да купува дори един сандък подправки, който струва поне кораб с дърво или желязо…
Отговорът е много прост – европейците започват да предлагат своеобразния „петрол по него време“ на Халифата под формата на роби. Желателно е да са под формата на руси и синеоки наложници за харемите (обучавани на покорство и сексуални техники в женски манастири) и мъже, претърпели от страна на вещи лекари-монаси в малоазийските и перпинянските манастири една особена операция, превръщайки ги в евнуси.
Основното море от роби са славянските племена, криво-ляво организиращи се в държави, неспособни да издържат натиска на европейските военно-религиозни ордени и на византийската военна машина, които периодично правят набези с цел доставка на все нови и нови роби за арабите (това обяснява отчасти и масовото покръстване на славянските народи през средата на XI в. – едно е да продаваш роби езичници и съвсем друго е да продаваш роби християни – това е отразено в много симпатични и малко познати теологични дебати относно това покръстеният славянин истински пълноправен християнин ли е, или пък второкласен продукт, можещ да бъде продаван като живо месо).
Началото на края на арабските златни векове на културата и науката започва с налагането на религиозните догми и на фанатизма над духа на търпимостта и над познанието – пример за това са преследванията на ерудити като Омар Хаям.
Когато търговските кервани престават да могат да осигуряват морето от първична материя, необходима за икономическото развитие на Близкия изток, когато Халифатът се разпада в тайфи, започва бавният упадък на арабската култура и наука.
Тогава тя отстъпва водещата си роля пред западноевропейския Ренесанс и по-късно пред Просвещението (без да забравяме доминиращата военна роля на Османската империя, достигнала до стените на Виена, съюза на Великата Порта с Франция в борбата им с Хабсбургската династия в Испания и Австрия, превръщането на Средиземноморието почти в „Mare Nostrum“ от турските леки кораби и от алжирските пирати… и това продължава поне до битката при Лепанто и Мохча).
Падането на Константинопол е равнозначно на затваряне на Пътя на коприната за Европа, началото на Великите географски открития на Магелан, на Христофор Колумб и на Америго Веспучи, търсещи нов път към Индиите и Изтока, защото познатите са блокирани от Великата Порта.
Тук е моментът, в който вече можем и да прозрем части от отговора на въпроса: “Защо ислямът, изповядван от повече от милиард и половина жители на света се чувства унизен и поруган в съвременното общество?”.
Как избраният народ, как тези, които се мислят за най-добрите, за солта на земята, се оказват в подчинено икономическо положение по отношение на Запада? Как могат да съвместяват това си екзистенциално и религиозно убеждение с икономическите и политическите реалии на XVIII, XIX, XX и XXI век?
Отговорите са сложни и нееднозначни: налагането на салафистки интерпретации на исляма, които го свеждат до спазване на шариата: на едно средновековно по своя дух законодателство, което е самото отрицание на икономическата, лингвистичната и религиозната революция през златните векове на арабската култура. Доминирането на крайно религиозното (доведено до фанатизъм) над научното и технологичното, над светското и търпимото води до създаването на непреодолими онтологично-етични противоречия.
Отчасти салафисткото убеждение, че ислямът продължава да бъде “религията на избраните” се “потвърждава” от намирането на петролните и газовите залежи в Близкия изток – „избраният народ“ живее върху океани от петрол и газ, които биха му позволили отново да открие доминиращата си и водеща роля в света. Възникват олигархични и авторитарни режими като тези на Саудитска Арабия, Арабските Емирства, Катар, Иран, толерирани и подкрепяни от САЩ и Европа единствено заради енергийната им зависимост от тях (като вече съществуват алтернативи).
Но събития като Седемдневната война с Израел и тази на „Йом Ки Пур“ са почувствани отново от мюсюлманите като унижение.
Самите петролни райове, доминирани от авторитарни, почти средновековни режими с лустро на модерност, водят много мюсюлмани до това да търсят убежище в унижаващия ги иначе Запад.
А унижението е свързано с факта, че мюсюлманската култура не успя да отговори на съвременните културни, икономически и военни предизвикателства.
Единственото, което остава от трите елемента, които бяха основополагащи за арабските златни векове, е религията и традицията.
За вярващите, тези, които като французите могат да си позволят да поставят под съмнение по един или друг начин абсолютната стойност на религиозното, подобни изказвания или публикации се превръщат в израз на кощунство и светотатство.
Какъв екзистенциален избор остава за младежи като Абдулах Анзаров и Брахим А. (даже фамилното му име остава неизвестно), които търсят убежище в Западна Европа, но са в недвусмислено аутсайдерска позиция?
Какво друго им остава освен „религията“ като екзистенциален и онтологичен отговор, при положение че западните общества, които утвърждават свободата като абсолютна и основополагаща ценност поддържат по гласен или негласен начин авторитарните политически режими в Близкия изток, разбирани като отрицания на гореупоменатата ценност?
Дотолкова доколкото от страна на западните общества сериозен социален, икономически и политически отговор е явно нежелан (поне в този момент), единственото, което остава за тези младежи, чувстващи се като аутсайдери, е една ирационална (от европейска гледна точка) онтологична позиция: за “Греха” единственият “смислено-онтологичен-отговор“ е „Смъртта” .
Дотолкова доколкото моят живот е доведен до абсурд, дотолкова доколкото „той-не-си-заслужава-труда-да-бъде-живян“, дотолкова доколкото в съвременното ни шизофренно общество най-скъпото ми – „животът-във-и-чрез-Бога-няма-никакъв-смисъл“, аз му придавам значимост и смисъл посредством жертвата, посредством това да се превърна в инструмент за наказание на тези, които отричат абсолютната трансцендентна стойност на единственото, което има стойност за мен – Бог. Не е важно кой и защо убивам, „Аз-Съм-Аз-Съществувам-Посредством-Саможертвата-Наказание-За-Неверниците-Които-Ме-Унижават“.
Обидата не е лична, а онтологична – кой може да спре този, който чувства, че животът му не си заслужава труда да бъде изживян (ако перифразираме Камю)?
Никакво затваряне на граници, никакъв план „Вижипират” не могат да спрат хора, загубили смисъла на живота си.
Частични отговори едва ли могат да разрешат такива проблеми, които в контекста на кризата от епидемията КОВИД-19 вече няма да са присъщи само на така наречените „ислямисти”, но и на всички нас. Живот без смисъл може ли да бъде наричан все още живот?
Така наречените „философи”, затрупани от вече почти ненужната си ерудиция, оставят въпроса за смисъла в ръцете на неделни проповедници, на псевдоимами, на гурута на рекламни агенции, които, за разлика от тях, поне се опитват безнаказано да мислят и да изразяват света в неговата цялост.
Без глобална и онтологична перспектива, в която да бъдат артикулирани от векове познати ни питания върху Свободата и Сигурността, ще останем в не особено радостната позиция, описана от Ла Боеси в “Трактата за доброволното подчинение”: ако някой ни предложи сигурност и удобство, то тогава сами ще му поднесем свободата си на тепсия.
Единствената надежда за по-различен отговор от този на Ла Боеси бихме могли може би да търсим единствено в музиката на Ануар Брахем, чиито пулсации преплитат най-доброто от Запада и Изтока в една универсална модулация, която ни дава надеждата за духовна висота и чистота, различни от усредненото ни, кастрирано и посредствено всекидневно живуркане, в което като щрауси си заравяме главата в пясъка на належащите грижи, за да не мислим, за да не чувстваме промените и екзистенциалните избори, свързани с тях:
https://www.youtube.com/watch?v=fKSbhaScNWE
31 октомври 2020, Тавернес
