Дан Коман
гинга*
Вътре в мен е тялото ми, а вътре в него
като дребна черна опитомена муха е силата ми
ето как напредвам. влизам-излизам в някакво помещение без предели.
влизам-излизам. аз съм единственият, който успява. размножих се съвършено бързо и изпозлвах единствено и само себе си.
нито зайците, нито скакалците, нито пък майката на всички гръбначни не ще могат да ме догонят. достатъчно е само да дишам: и извирам от тялото си и изпълвам всички краища на света.
вече не мога да бъда видян, макар великолепието ми да е съзидаващо.
сега никой не може да ме види, защото никой не може да погледне извън мен.
всичко, което се движи, се движи, благодарение на мен
дори и собственото ми тяло, което вътре в мен се е свило от страх, понеже аз самият се превивам от уплаха. а вътре в мен е силата ми с незначителните си препятствия.
изпълних вече безпределното помещение и сега се разливам навън. не мога сам себе си да владея.
не мога вече да проследявам съвършеното си множене.
но съм единственият, доближил толкова много собствените си предели.
аз единствен съм така близо до себе си. още малко и ще мога да се пипна.
* Гинга е рядко срещано в съвремието женско име.
Избраният
от избраните съм. стаята е подготвена,
а облеклото ми е за пример.
лежа неподвижно и без да дишам се възхищавам
на всяка непреборима болка.
и макар да не е нужно, избирам своята болест измежду всички останали.
никой не знае за това, но тази сутрин сред сенките
част от слънцето се надигна и озари ръцете ми.
сега повечето части на тялото ми са непотребни.
и тази тишина не ми дава нито миг покой.
когато си правя знаци, не ги виждам, а пък щом осъзная нещо, веднага забравям
всичко.
само късно нощем наблизо пада шепа
дъжд
и разхлажда лицето ми.
аз съм от избраните. лежа си тук и не виждам нищо.
бездиханен. тъпча на едно място.
от самото начало всичко се разпада и ако все пак
нещо успее да устои, то около него
веднага се появява някой.
никой не знае за това, но тази сутрин сред сенките
част от слънцето се надигна
и без да пръсне светлина премина над мен.
любовна поема
през деня е невероятно хубаво, понеже целия ден
сме плюшени човечета
и мара* идва при нас и ни облича и реши
потупва ни леко с длан по дупетата
идва мара и язди гумени патета
и ни пуска да плуваме в кафето
през деня е невероятно хубаво, понеже целия ден
ние сме снежанка и седемте джуджета
и мара идва при нас и
ни развинтва ръцете,
измъква краката, разкъсва коремите
и вади наяве памукът и кълчищата от нас
през деня е невероятно хубаво
само нощем се сдобиваме с плът
само нощем, когато мара най-сетне е заспала
тогава се мушваме под завивката
и в тишината се сблъскваме един в друг
като две пилешки бутчета
* Мара – румънско женско име.
неустоим
след дълъг период на безчувственост отново се усещам неустоим
прониквам в ума си със скоростта на млад гепард
и с удвоените сили на млад гепард тичам из стаята.
подарявам си изключително удоволствие. чисто и просто отпивам въздух:
радостен съм.
едва си насмогвам (разпознавам се даже и като танцувам).
и с една безподобна хитринка успявам да достигна до сърцето си.
говоря си, но трябва да съм внимателен: само ако се хваля безмерно
успявам да премина от единия ден в другия.
наистина съм изумително същество.
вече се чудя какво да направя: намирам се неустоим.
отварям прозореца и пръстта залива стаята като бистра вода.
ела да видиш:
главата ми е чекмедженце с лекарства
асептично и прохладно място
правоъгълно, облицовано с фурнир, за да е безопасно
промуши ръката си и си вземи няколко пресни хапчета
ще ти помогнат мигом да забравиш
ела да видиш:
главата ми е плюшено мече
мекичко и хипоалергично
можеш да спиш с него в прегръдките си,
можеш да го подариш на семейство с бебе,
изтупай прахта от него, удари го в стената, хвърли го през прозореца
ще те чака неподвижно насред изсъхналата трева
ела да видиш:
главата ми е препарирана птица
стъклената риба върху телевизора
порцелановата принцеса, заключена във витрината,
възхвалявана от седналите недалче гости,
пушчицата, която лежи под леглото в очакване
да бъде изпочупена на хиляди парченца
ела да видиш:
главата ми е северен град
самота и тишина, които връхлитат по-силно от болест,
претъпкана с видиотени бедни учители канцеария,
опустяла улица, геврекчийница,
сухият въздух, който влиза като вълна в очите ти
ела да видиш:
главата ми е великолепна градина от кафеени дървета,
забравена в щайга на балкона, посред зима
когато светлината вече няма сили, а земята е замръзнала
кафеена градина, над която снегът
трепери като сляпо коте, захвърлено на здрачаване
до нечия ограда.
Елена Владаряну
***
Дете.
Не съществува нищо друго освен.
Завист.
Жестокост.
Егоизъм.
Искаш единствено.
Да имаш.
Всичко да е твое.
Никой да няма същото като теб.
Войната на момичетата срещу момчетата никога няма да приключи.
И никога не бива да приключва.
Моя е!
Моя е!
Моя е!
Моя е!
Не искам!
Дай ми я!
Не я искам!
Дай ми я!
Не я искам вече пък!
Бяхте напълно еднакви. Бяхте съвършени. Искахте едно и също нещо. Получавахте еднакви вещи. Червени гумени ботуши. Сини гумени ботуши. Сами си купихте първите дънки. В зимната утрин. В къщурката край реката. Там ги премерихте, насред кутиите с дрехи и покъщнина. Имаха маншети от червено кадифе. И кадифени маншети в морскосиньо. Деветдесетте! Запад. Демокрация.
Шоколадовата паста Амандина. Амандина за двамина. Кой би искал проста
пандишпанена Саварина?
Как да ги поделиш?
Как да не хитруваш?
Как да не опиташ?
Как да вземеш половината от сладкиша на другата и да ѝ дадеш в замяна
само лъжичка от твоя?
Две пуловерчета.
Две рошави глави.
Два чифта крака на футболисти.
Къде е умът ми сега да подреди всичко това?
Къде е подходящата дума?
Какво стана със съвършеното момиче?
Превод от румънски: ЛОРА НЕНКОВСКА
