Разговор с писателя Горан Войнович
Читателите в България вече Ви познават от „Югославия, моя страна“. Можем ли да четем „Смокинята“, който току-що излезе у нас, като втора част от една романова семейна история?
„Югославия, моя страна“, както и първият ми роман „Чефури вън!“, просто някак се изляха от мен. Въпрос на нужда беше да пиша за това, което най-много ме беляза като човек, а именно разпадането на Югославия и последвалата го война. След този роман обаче се освободих от този вид необходимост и въпреки че и в „Смокинята“ продължавам да разсъждавам върху идентичността, войната, Югославия и семейството, това е съвсем различен роман.
„Чефури вън!“ и „Югославия“ бяха писъци, докато „Смокинята“ е дълга, тиха въздишка.
Алеш Дебеляк припомни преди години една шега на Йосиф Бродски, че четенето на поезия ни спестява ходенето по психиатри. Вие самият описвате травматичен житейски опит, с който същевременно намирате начин да се пошегувате. Мислите ли, че литературата би могла да се възползва от психоанализата така, както тя черпи от нейните антични образци?
Живеем във време, в което почти се обстрелваме със собствените си убеждения, мисли и остроумия. В социалните медии цари бурна война за внимание и литературата става все по-радикална, само защото не се изменя, защото упорства в своята обмисленост, задълбоченост и самовглъбеност. Ние, писателите, отделяме ужасно много време, за да разкажем своята история, да се изповядаме, ако щете. Затова, за да прочетем една книга като читатели, също така трябва да отделим доста време и наистина да се вслушаме в писателя. А в съвременния живот комуникацията от този тип е все по-малко. Навремето се шегувахме, че американците посещават психиатри, понеже работят по цял ден и затова нямат нито време, нито приятели, на които да се оплакват за проблемите си. Днес всички се намираме в подобно положение. Нямаме време за собствените си проблеми и затова ги потискаме. Литературата е тъкмо обратното, тя изкарва проблемите на повърхността. В това навярно е сходството ѝ с психоанализата, но не вярвам, че който и да било писател мисли, че може да излекува хората от травмите им с писането си. По-скоро ние писателите, опитваме да излекуваме собствените си травми чрез писане, но като цяло това лечение никога не свършва.
С босненски корени сте, живеете в Словения, в симбиозата между Средна Европа, Средиземно море и Балканите. Какво ви отнема и какво ви дава това?
Не знам дали принадлежността към едно по-широко пространство или няколко култури може да отнеме нещо от човек. Може би като млад, в тези наши тесногръди пространства, човек се нуждае от повече време, за да обясни на самия себе си и на другите кой е, но веднъж след като го приеме и му стане безразлично как го виждат останалите, тогава той установява, че просто разполага с по-голям дом, с по-голямо поле за изяви. Ако идваш от толкова малка страна като Словения е особено освобождаващо да не се чувстваш чужд още зад първия ъгъл. Принадлежността към повече култури обикновено улеснява разбирането на нашия сложно устроен свят. Ако още като дете не си познавал само една нормалност, като възрастен по-лесно устояваш на налагането на черно-белия поглед към света, по-лесно не се поддаваш на опростените поделби на добри и лоши, нормални и ненормални, на наши и ваши.
Как се пише между езиците, между словенския и бившия сърбохърватски, а после сръбски, хърватски, босненски?
Езикът, който някога наричахме сърбохърватски, се разпадна на четири езика единствено политически, но за мен той все още е един език. Босненският, хърватският, сръбският и черногорският са просто четири различни наименования на един и същи език. Бихме могли да кажем, че става дума само за четири различни диалекта, превърнати от езиковедите в четири отделни езикови стандарта. Разликите между словенските диалекти например са много по-големи, отколкото между сръбския и хърватския.
Самият аз пиша на словенски и на сърбохърватски, който предпочитам да наричам „нашенски“. Но на който и език да пиша, вторият език присъства през цялото време. Понякога трябва да го изключа съзнателно от писането, а понякога го оставям да изиграе по-видна роля. А при литературата е така, че всичките ми досегашни истории се случват в пространството на тези два езика и само словенският, на който пиша, няма да бъде достатъчен за артикулирането на тези истории. Или не по начина, по който искам да ги разкажа.
Очевидно е, че книгата е от основополагащите ценности за Вас. Как виждате мястото й в днешния свят, във вашия живот, на близките, на децата Ви?
Книгата е устойчиво изобретение, защото е перфектна. Още при появата на е-книгата ми се струваше, че напразно се опитват да подобрят нещо, което не се нуждае от подобрения. И сега се потвърждава правилността на това мое предположение. Е-книгата няма да погуби книгата, по-скоро ще се случи тъкмо обратното. Книгата съдържа в себе си история и не се нуждае от нищо друго. Ние, хората, имаме нужда от истории, тъй като историите са шкафовете и чекмеджетата, в които подреждаме безпорядъка на света. Без истории бихме се изгубили сред бъркотията и безсмислието.
За съжаление обаче днес много хора търсят истории другаде. Светът се дигитализира безкритично и все по-малко родители четат приказки на децата си, книгите не присъстват във все повече животи. Най-тъжното обаче е, че това се случва във време, в което броят на високообразованите хора продължава да нараства и книгите са изключително достъпни за нас. Ала за съжаление, мнозина иначе образовани хора, не осъзнават тяхната значимост, така както не съзнават какво ли още не – от значението на сериозната журналистика до това на демокрацията. Все повече неща, формиращи нашия свят, са станали твърде естествени за нас и много хора дори смятат, че можем да живеем и без тях.
И „Смокинята“, също като „Югославия, моя страна“, още в заглавието си показва забележително майсторство в играта с двусмислието (оригиналното заглавие, Figa, на словенски означава и смокиня, и кукиш). Дали това е един от начините да се говори пред различна публика и струва ли си да се обръщаме към онези, които не желаят да ни чуят?
Както със заглавието „Югославия, моя страна“, така и с това на първия си роман „Чефури вън!“ целях провокация. Исках да привлека вниманието на словенските читатели, тъй като ми се струваше, че темата за войната в Югославия не би ги заинтригувала достатъчно, тъй като по това време се говореше малко за Югославия и нейното разпадане. Ето, че успях, но скоро условията в страната се промениха, Югославия се превърна в политическа тема, десницата реши да прокара антикомунизъм и изведнъж провокацията стана твърде голяма, засенчи книгата. Щом романът получи наградата „Кресник“, дори и в парламента започнаха да обсъждат заглавието и да съдят за книгата по него. Беше забавно, разбира се, но освен това, че крайнодесните станаха за смях, всичко това нямаше голям смисъл и самата книга нямаше кой знае каква полза от това.
„Смокинята“ е първото заглавие, при което вътрешният ми импулс бе съвсем различен. Просто ми се струваше, че трябва да носи такова заглавие, тъй като думата „смокиня“ или „smokva“ извиква в мислите ми точно определено дърво и къщата край него, и хората в тази къща, и от тези образи, от това дърво, къща и хора в нея всъщност израсна този роман. Затова „Смокинята“.
В „Смокинята“ като че ли въпросите за греха на политическата реалност към човешката интимност, любовта и семейството са представени в още по-голяма дълбочина? Смятате ли, че държавите се разпадат, защото прекаляват в тези свои посегателства?
Не знам защо се разпадат държавите. Бих казал, че е защото в даден момент животът на отделни хора или групи хора започва да се различава твърде много и се установяват някакви нови силови линии, които променят начина на свързване на хората помежду им. И все пак не всички държави, в които преобладават националистическите или някакви други стремежи и вече няма единство и равенство, се разпадат. Има примери за безброй още по-смесени в национално отношение държави от Югославия, в които въпреки още по-голямото неравенство от онова в Югославия, когато и да било, все пак не са се разпаднали, а може би и няма да се разпаднат. Просто Югославия има своята тъжна история и от нея можем да извлечем какви ли не поуки и за Европейския съюз, но не можем да приравним историята ѝ с другите истории.
Гурбетчийството, както и по-късният му вариант гастарбайтерството, са феномени на оцеляването по време на криза. А литературата в такива времена какво е?
Литературата има своя собствена география, карти, чиито граници не са строго очертани. Така в литературата Югославия все още не се е разпаднала. Дори и Австро-Унгария все още е цяла. Литературата е утопичен свят, свят, в който културата и езикът са по-силни от политиката и глупостта, формиращи нашата действителност. Това е пространство, което не изключва никого и в което всеки се чувства у дома си, а преди всичко – пространство, където всеки може да открие събеседник. Нали помните онази реклама на iPhone, в която за всяка нужда има приложение. Казваха „There’s an app for that“. Е, за всяко чувство се намира книга. „There’s a book for that“ бихме могли да кажем на всекиго, намиращ се в криза. С книгите всъщност никога не си сам.
Вашата свързаност с последните години от югославската и с постюгославската култура са очевидни. Кои имена и явления значат най-много за Вас?
Най-силно ме белязаха писателите от поколението, родено през 60-те: Миленко Йергович, Александър Хемон, Борис Дежулович, Предраг Луцич… Все по-важни за мен са и по-младите: Румена Бужаровска, Саша Станишич, Кристиян Новак, Огнен Спахич, Андрей Николаидис, Ивана Бодрожич… Но говорейки за културата – дължа много повече на югославския и постюгославския филм и преди всичко на музиката, отколкото на литературата. Музиката ме формира в действителност, ако мога така да кажа: „Азра“, „ЕКВ“(„Екатерина Велика“), Едо Маайка, „ТБФ“, Дарко Рундек, „Дубиоза колектив“, „Партибрейкърс“, Дамир Урбан, „Лачни Франц“ („Гладният Франц“), „КУД Идиоти“…
Какво „писмо в бутилка“ бихте изпратили на своя български читател?
Книгите ми са писма в бутилка и вече две от тях като по чудо намериха пътя до българските брегове. По-хубави писма наистина не умея да пиша.
Въпросите зададе ЛЮДМИЛА МИНДОВА
Превод от словенски: ЛИЛИЯ МЪРЗЛИКАР
