Пламен Дойнов
На 10 март Федя Филкова (1930–2020) щеше да празнува рожден ден. Вместо това, почетохме паметта й в църквата „Св. София“. Измъкнали се от мокрите шалове на снежните ветрове, бяхме се стекли нейни по-близки и по-далечни роднини и приятели, за да споделим неописуемата липса.
Особени са хората, събрани от едно отсъствие. Разбира се, това е отсъствие, което присъства. Но все пак, тъкмо в негативното чудо на смъртта се оглежда самотата на всеки от нас, кръжащ около мястото, където доскоро е имало незаменим човек.
Всеки сам може за изговори защо му липсва Федя Филкова. Знам, че причините са много. Заради изпитваната от нас необходимост тя да създава поезия, която с финес ни развежда из кривините на съществуването и не ни позволява да предадем човека. Заради лирическите сентенции, които можем да извлечем от нейните стихотворения – крилати мисли, които умело ни държат над земята, за да не паднем. Заради почтеността към други езици и текстове, съхраняваща великолепието на нейното преводаческо майсторство. Заради изящната сдържаност в езиковото й поведение, излъчващо красота и достойнство. Заради щедростта към другите, основана на такт и уважение. Заради силата и точността на всяка дума, на всеки жест и на всяко мълчание.
На всеки от нас поотделно Федя Филкова му липсва по различни причини. Но на всички заедно тя ни липсва най-вече заради нещо трудно определимо и все пак ясно. Казвам го направо: изгубихме един от големите морални авторитети в съвременната българска литература. Личност, която удържаше мярата между живеене и писане и даваше високо етическо измерение на почерка и поведението. Оповестяваше открито своя избор в поезията, без конюнктурни съображения, без да измени на своите възгледи и ценности. Тя беше олицетворение на честността към литературата, със съответствието между казано и извършено и със съзнанието, че истината не се жертва за нищо друго освен за още по-чиста истина.
Затова всички ние имаме нужда от Федя Филкова. Завинаги.
