Кадри-реликви от вчера и завчера

За „бележките под линия“ на Георги Мишев

Сергей Герджиков

бр. 12/2021

„Бележките под линия“ в два тома: Мир на страха ни и Мир на кумирите ни са като дълъг сериал за едно минало, което още пулсира в нашите мозъци. То е разказано сякаш лично на читателя. Жанрът е мемоарен, а темата е България завчера и вчера през очите на един писател и гражданин, спечелил мястото си в ума на българите. Една пъстра микроистория в първо лице от живи епизоди и равносметки. И двете книги се „гълтат“ с добре поддържан от автора апетит. Има нещо уникално в тази върволица от спомени и размисли. Следвах автора във всеки епизод и увлечен, не усещах кога съм въвлечен в друг, идващ по спонтанна асоциация. Времената и местата се сменят като калейдоскопа в главите ни. При това авторът-герой постоянно не се натрапва, не се изтъква и гледа да остане „зад камерата“.

Тези филмови метафори не ми идват случайно. Аз съм горещ фен на сценариите, написани от Георги Мишев – ярък автор в българското кино, потопил ни в малкия град на влюбения Ран. „Момчето си отива“, но всъщност не защото не пораства. Автентични са битовите страсти на вилната зона (1975) и атмосферата в „хубавия край“, където идва човек (Ицко Финци), за „преброяване на дивите зайци“– една страхотна метафора на утопията (1973). Мишев разказва живо и с любов за Едуард Захариев, за Гец и другите си партньори в киното. Спомням си откъса от „Селянинът с колелото“ в Съвременник, преди да гледам филма (1974). Историята ме всмука със своята искреност и тъга на един мъж на колело, сполетян от една Маглена. „Ако зажалиш някой ден“ звучеше в опушен ресторант в края на филма, а Гец/Йордан се хвърли към оркестъра, за да се бие за своята поругана песен. Бях присаден „софиянец“ с подобна на авторовата сага с жителството – истински параграф 22. Разказът на Георги Мишев за журналистиката и ветеринарната медицина, за сътрудниците в редакции и творчески съюзи, е нанизан от хлабаво свързани случки, но напипва атмосферата на сивота и цвят, на характерните за времената събития и теми, персони и вицове. А времената на невиждани преломи се проточват колкото един човешки живот. Животът на нашите поколения, разсечен на две от края на Студената война. Позицията на участник във всички фази на тази най-нова история на България носи дъха на опушените кабинети и жилища, зали и почивни станции, и на Панчарево, сгушено над езерото в полите на Витоша.

Заглавията на двата тома звучат като панихидно слово за социализма. Мир не на тленния човешки прах, а на „нетленните“ страхове и кумири. Едно задъхано слово за времена на утопия, илюзии и разруха, на страхове и нова надежда. Смешните до фарс и тъжни до трагедия случки и фрази на писатели и съчинители като Радой Ралин, са разказани сякаш поверително на ухо. Те потапят в омагьосания кръговрат на започването „от нула“ и навяват песимизъм. Впрочем аз не виждам българския преход така негативно. Иначе трябва да се съгласим, че сме нация, неспособна да съгражда своята съдба. Нямаме оправдание, доколкото сме свободни и отговорни.

Върволицата от хора и случки има стойност на исторически извор за социализма и началото на прехода. Писателските, театралните и филмовите кръгове бяха места специални. Влизането в творческите съюзи носеше изкушения и привилегии, растящи с близостта до ловната дружинка на Тато. Навлизаме в малък свят, достъпен за малцина. Партията даваше и вземаше, използвайки човешките нужди и слабости, страха и кумирите. Водачите, готови да продадат родината за рубли, „държат на творческата интелигенция“, като я държат изкъсо. Епизодите в редакции и кафенета, в ресторанти и станции са реликвени кадри за блокажи и пробиви през страха и кумирите. Автентични личности, фалшиви герои и уникални типове шестват в редколегии и комисии, в кабинети и вилни зони. Цената на големия пробив е съвестта, за който я има, и стойността на изкуството, поразено от лъжа и бягащо в теми отвъд Системата. Авторът намира своя път без лъжа и бягство и без героизъм, но с цената на стотици перипетии в „кръга“. Финансово мощен творчески съюз с вярно партийно ръководство, почивни творчески домове, жилища за близките до режима, вилни места. Георги Мишев не е между избраниците. Историята с вилата и Панчарево е дълга и позната за българина, търсещ своето място на дистанция от властта. Ние строяхме своя живот, минавайки през иглени уши и покрай вездесъщото ухо на Шесто, а подочувахме и за лагерите. Лагерът в Ловеч е нарисуван в „бележките под линия“ отвън, както е било единствено възможно.

Ние се приспособявахме, някои с убеденост и комфорт, а повечето с компромиси, с горчивина и гняв, който премина от фалшиви кумири и истински страхове до реална съпротива, когато проумяхме, че краят на фалиралия режим е близо. Светът показа, че скоро ще изхвърли утопията на живо. Роди се и българското дисидентство и опозиция: в нашия край на Европа, в сателитната на Съветския съюз държава съпротивата беше неизбежно объркана и разнопосочна.

Малките навързани епизоди на Георги Мишев са ценна вътрешна история на тези преломни събития. Разбира се, всеки от нас има какво да разкаже. Писателят не натрапва своята драма, възгледи и визия. Той обаче е безкомпромисен за онова, което му е близко до болка: селото и неговото убиване първо с колективизацията и още веднъж с ликвидацията. Селото не просто като място за живеене, а като начин на съществуване. Плодовете на земята са абортирани и пометени от безумен експеримент и некомпетентни реформи. А жадуваната столица е арена на егоизъм, безчестни сделки и неравни битки. Българският живот е нарисуван предимно в тъмния спектър, макар и в смешни епизоди. Ярка е историята на Русенския комитет, в самата зора на прехода. Авторът, лидер на комитета, попада в погледа от горе и Първият го „удостоява“ с лично мъмрене на кафе. Портретът на Живков е автентичен и впечатляващ с фамилиарния стил на Тато, с неговата осведоменост и „съкрушаващия аргумент“ Чаушеску за мълчанието на властта пред кошмара в Русе. После Тато уж го свалиха, а си бил подал наистина оставката. Оказа се, че държавата е фалирала, но комунистите размахваха пръст: „Взехме властта с кръв, с кръв ще я дадем“.

Е, кръв нямаше, стана мирен преход, но с висока цена. „Реалсоциализмът“, на който не се виждаше краят, свърши рязко: за някои като тежък сън, а за привилегированите – като рухване на света. Малцина го очакваха и поискаха, още по-малко се бориха, за да го демонтират, а мнозинството, включително интелигенцията, остана вкъщи да гледа зрелища по телевизията. Мишев рисува вихъра от случки в писателските среди. Творците от Съюза се „разпръсват“: някои се спотаяват, други излизат напред, а Джагаров, приятел на Живков, се оказва противник на режима. Георги Марков, представен в бележките като талантлив, честен и смел творец, е допуснат до ловната дружинка и до тайните архиви на партията. Той е потресен от истината за комунистите, емигрира и както знае светът, е убит от службите. Изключителни са случките и разговорите в реминисценция за Йордан Радичков, Блага Димитрова, Любомир Левчев („Другарю Живков, никой не може да ми забрани да Ви обичам“).

Георги Мишев разказва своята история. Всеки от нас има своя история за онези години. Докато авторът е дишал атмосферата на едно назряващо възмущение, въплътено в лентата „Дишай“, аз чуках на пишеща машина на един таван книга за феномена комунизъм, слушах „Свободна Европа“ и чух за обиск и арест на Илия Минев, лежал по затворите противник на режима. Инициативен комитет с Георги Мишев основават Клуба за гласност и преустройство в моята Алма Матер, а аз ходя в студената мъгла на Южния парк. Там в есента на 1989 вече не гонеха, там се подписвахме за освобождаване на Ахмед Доган, а в един апартамент в „Лозенец“ Тренчев основа софийската „Подкрепа“. Няма защо да се срамуваме: все пак протестът проби паралелно с този в Чехословакия и с падането на Берлинската стена. На 3.11.1989 няколко хиляди души стигнахме до парламента с подписаната екологична декларация, и за пръв път публично скандирахме „Свобода“ и „Демокрация“. На 9.11. падна Берлинската стена, а на 17.11. беше разгонен студентски протест в Прага. На 18.11. беше първият митинг на опозицията.

Авторът на записките разказва от свое име, но всички помним. Комунистите бяха в тотален шок, но скоро се окопитиха. Мишев ни напомня за новите комунисти без партийна книжка. Опозицията се съгласи на „Кръгла маса“, която се превърна в съвместна и взаимна легитимация на власт и опозиция. Новопокръстената БСП остана да контролира процеса. Преходът започна нечисто, заговори се за парите на Партията и на Комсомола и за изнесените милиарди, „риформата“ тръгна добре с реституцията, но продължи мъчително с приватизацията, а творческата интелигенция се разпиля. В разказа на Мишев се мяркат и шестват местни творчески величия, някои от които нелишени от замах. Големи червени усти на хора като Юлиян Вучков, които блокираха всеки порив за истина, мутират в нова „социална критика“. Авторът е разочарован до отчаяние от рухването на надеждите за бързо възстановяване. Заживяхме в стихия на хаос и спънати реформи, в потрес от духовния упадък. Георги Мишев изразява своя тъжен скепсис относно прехода. Просто направихме каквото може в една Балканска страна. Все пак свободата ни въвлече в отговорно живеене и при всички свои недъзи (те не са само български), сплавта от пазар и демокрация е лоно на растеж. През зимата на 1996-1997 ударихме дъното и тръгнахме нагоре. Болката на автора от порочния преход е за мен преодоляна. Нещата идват на местата си, доколкото човешката природа, Европа и местната специфика позволяват.

Георги Мишев е сред организаторите, в активното ядро на Клуба за гласност и преустройство, оглавил Русенския комитет. Разказът за тези дни и особено за една среща при Вагенщайн за датата на първия митинг е исторически документ. Появяват се „Яйцето“ в Ректората (с микрофони под масите) и прашната зала на Социологическия институт. СДС се създава на една среща в жилището на Хайтов над съседа Луканов. „Бележките“ ни правят свидетели на ключови събития, „насочили“ лъкатушната линия на нашия преход. Странната симбиоза между власт и опозиция на всички нива даде спасителен кислород на Партията, изпаднала в шок от световните събития, и създаде огромни съмнения за в бъдеще. Спънатият преход не беше конспиративен проект, просто за толкова сме били готови.

Пред читателя зрее една недоносена опозиция и се разделя на две. Едните се връщат под знамето на социализма, а другите прегръщат Синята идея. От първо лице узнаваме как пониква и покълва опозицията и как се обсъждат първите стъпки. Желев си оставаше марксист, макар че беше описал и отписал тоталитарната система. Събитията бяха скоротечни и ние се променяхме с дни. Занизаха се митинги и бдения, на 14.12. бях на площада пред парламента за успешната атака на член 1., Петър Младенов беше казал „танковете да дойдат“, а накрая Желев призова да се приберем и порица „екстремизма“. БКП се беше окопала, донякъде подготвила за своя капитализъм и една сутрин комунистите се събудиха социалисти. Политически ход, който внесе нечистата струя в кривия поток на промяната, заедно с червения капитал и зародиша на групировките. История позната, разказвана в ред мемоари, но още далеч необяснена. Затова авторовата картина и обяснение са важни.

Текстът на „бележките“ е свободен от помпозна естетика, езикът е прозрачен и отваря към самите истории. Няма претенциозни концепции, нито художествени експерименти. Няма стилови игри освен един „поток на съзнанието“ по спонтанни асоциации, които ни въвеждат и извеждат от несвършващите истории. Многоликият разказ мирише на изповед на чашка пред камината. Искаше ми се повече ред в това четиво за по-ясна ориентация на читателя. Очаквах повече за сценариите и романите на Георги Мишев, за това как той работи в своята „лаборатория“. Но явно тук авторът следва свое решение: да не ни занимава с творчеството си отблизо. Може би в една друга книга… Двата тома „бележки под линия“ са ценен извор за историческата ни памет. Четенето отначало докрай е вълнуващо, поражда и поддържа симпатия.

Георги Мишев. „Мир на страха ни. Бележки под линия“, „Хермес“, Пловдив, 2014; „Мир на кумирите ни. Бележки под линия II“, „Хермес“, Пловдив, 2020.