Разговор с Рене Карабаш
„Братовчедката на Зорбас“ книга за детството и за порастването ли е? И какво я прави по-различна от първата ви стихосбирка?
„Братовчедката на Зорбас“ е книга за порастването в детството и за детството в порастването. Разликата между двете стихосбирки е около 5 години. Правейки крачка встрани от себе си, като критик на собственото си творчество, смея да кажа, че определено „Братовчедката“ надгражда „Хълбоци и пеперуди“ като опитност и както казва Георги Господинов за стихосбирката това е „прямо и лично, намерило себе си писане“. Като човек и творец аз съм в постоянно търсене на истината. Всеки ден и всяка книга е опит да бъда по-добрата версия на себе си. Този стремеж на човека Ирена, неминуемо се отразява на творчеството на Рене. Аз раста с книгите си и те като неуморни деца ме следват. Желанието ми е с всяка следваща книга да се приближавам още по-близо до себе си, но никога да не успея да се догоня. За да има винаги още за написване. Още за живеене.
Защо избрахте това заглавие?
Заглавието на стихосбирката се приютява в контекста на „Алексис Зорбас“ на Казандзакис. И по-конкретно носи заглавието на едно от стихотворенията в книгата, което е за майка ми и умението й да ме накара да се отказвам от време на време от книгите и философията и просто да живея живота в неговата пълнота. Това е рядко срещано явление при хората, които се занимават с интелектуален труд. Книгите и знанието ни затрупват много често и все по-трудно успяваме да обуздаем ума, който ни пречи да усетим настоящия живот.
Затова е нужно да си припомняме от време на време да отваряме прозорците широко и да танцуваме и да пеем. Най-малкото това би ни спестило не малко средства за психотерапевт.
Човешкото при вас като че ли е нещо много условно, особено в най-новата ви книга „Писма на Омар до бъдещата му съпруга“. Темата за метаморфозата на човека тук е много фино отиграна. Какво е той – плът, животно, Бог? И какво всъщност търси пишещият – любовта, Бог или срещата със себе си?
Обичам да изобразявам вътрешните характеристики на човека през тялото. Не бива да забравяме, че тялото отразява вътрешното състояние на човека. Опитах се през Омар да проведа метаморфозата на един човек, който от емоционално обсебваща личност, който стиска със своите щипки любовта, се превръща в свободен човек, с тотално променени възгледи. И това се случва през неуморното търсене на своята любима. В крайна сметка преминавайки през много трансформации и размисли за любовта, живота и смъртта, Омар осъзнава, че през цялото време той всъщност е търсил себе си. Или Бог? За мен понятията Бог, Себе и Любов стоят на една плоскост. Плоскост, която трябва да бъде поправена, ако искаме да съществуваме до друга такава плоскост. Това е нещо, към което ежедневно се стремя – свързване с другия не от липса на любов, а от излишък. Срещни първо себе си, обикни се, залепи парчетата от тази половина и другата половина сама ще дойде при теб, привлечена от твоя блясък.
А само несъществуващото ли е безсмъртно, каквото е като че ли едно от внушенията на тези писма?
Да, има едно писмо в книгата, което разглежда това схващане. В него Омар размишлява върху съвършенството и безсмъртието на това, което още не се е случило. Тази тема ме вълнува доста. Темата за нетленността на любовта, която е най-първата фаза от влюбването. Тогава всичко още е недокоснато, несътворено и поради това, не може да бъде разрушено. После се намесват телата, опитът, битът и всичко добива форма. Двамата влюбени се превръщат в един изящно скачен съд, който всеки момент може да бъде счупен. Нима всеки при самото раждане не минава през това? С раждането на живот, любов и каквото и да е, ние автоматично сме обременени със смъртта, с раздялата на душите в даден момент. Къде е спасението тогава, ще каже някой, къде е смисълът на всичко? Не знам, може би в това да си напомняме, че сме тук за малко и всеки момент трябва да бъде изживяван докрай, ако искаме да продължим в следващия епизод.
Тъй като експериментирате в различни жанрове, кой все пак е предпочитаният за вас и защо?
Ако жанровете са деца. Така ще река: децата си не деля. Но има един жанр, който ми дава повече свобода и време да създам пълнокръвни образи и свят, който да не трае, колкото еднодневка, като при стихотворенията. Това е романът. Писането на роман за мен е голямо събитие, което продължава по няколко години. Завършва тогава, когато книгата е взела всичко от мен и знам, че няма какво да й дам повече. В този ред на мисли на път е следващият ми роман, от който не съм написала все още нито ред, но вече от близо две години усърдно и почти ежедневно работя по неговото построяване, трупайки информация за темите и света, в който възнамерявам да потопя читателите. Надявам се да се появи на бял свят в близката година-две. Кой знае? Той знае.
Можем ли да очакваме „Остайница“ скоро да се появи на френски език?
Имах късмета и щастието преводачката Мари Врина да ме потърси и да преведе романа ми. Преводът вече е готов и чака своя издател във Франция. Това, което най-много ме впечатлява в Мари, е изключителната й любов към българския език, любов, която е неприсъща на много българи. Мари е французойка, но сякаш има кръвна връзка с езика ни. Затова не мога да бъда по-спокойна, че съм поверила в ръцете й този труден за превеждане роман (поради стила му – поток на съзнанието). Беше предизвикателство за нея, с което тя се справи отлично и с много, много внимание и любов.
Апропо „Остайница“ бе преведена и на арабски език от поета и преводач Хайри Хамдан и съвсем скоро ще излезе в Египет и в целия арабски свят. Идеологията обаче на тези страни се отрази на превода, и Хайри беше принуден да промени стила на книгата по техните по-консервативни правила, за да избегнем риска от отхвърляне или осъждане на книгата. Деликатна е тази тема, но си струва да бъде проследена. Наистина ми е интересно как ще се приеме книгата в този толкова различен от нашия свят. Ще разберем…
Как върви проектът „Заешка дупка“? Има ли вече хора, които са минали през тези курсове и са успели да си създадат име на писатели?
Творческа Академия „Заешка дупка“ влезе в седмата си година и продължава с пълна сила да помага на пишещи хора не само в България, но и в целия свят. В момента курсовете ни и индивидуалните ни уроци се провеждат онлайн и имаме курсисти от различни краища на света – от Берлин, от Токио, от Амстердам, от Милано… Много са завършилите Академията, чиито книги са издадени от водещи наши издателства. Някои от тях вече могат да се похвалят с голяма популярност, имената на други, вярвам, че тепърва ще бъдат чувани. Някои от тези курсисти са по-напреднали в писането и се записват в Академията, за да се усъвършенстват. Сред тях са писателките Антония Апостолова, Камелия Кучер, Диана Петрова и други. Наскоро ИК „Книгомания“ издаде романа на Иван Комита „Хранилка“, който натрупа голяма популярност за отрицателно време. Съвсем скоро предстои издаването на три стихосбирки от ИК „Жанет 45“, на младите и талантливи момичета – Ванина Димова, Илияна Генова и Нели Станева. Не мога да изброя останалите издадени курсисти, но борбата с вятърните мелници в името на младите пишещи хора продължава и скоро не мисля да се отказвам от нея.
Какви са следващите ви проекти?
Както споменах, планувам да започна писането на следващия си роман. Предстои ми и един различен за мен проект, свързан с телевизията, за който не мога да говоря много. Академията „Заешка дупка“ се провежда целогодишно. Паралелно с всичките ми занимания, преподавам индивидуални онлайн уроци по творческо писане. Надявам се скоро да реализираме с Костадин Бонев проекта ни за екранизация на романа ми „Остайница“. Имам още толкова много идеи и предложения, с които бих могла да се занимавам в близкото бъдеще, за което съм много благодарна, особено в това несигурно време. Но най-важният проект за мен, върху който ежедневно работя, съм самата аз. Кой проект кога ще се реализира знае единствено Бог. Или както искате го наричайте. В това магнитно поле думите губят своите значения, но важното е ние да не спираме да намираме себе си в него.
Разговора води Амелия Личева
