Разговор с Боряна Димитрова
Вярвате ли, че нашият „свят от вчера” (по заглавието на мемоарите на Стефан Цвайг) наистина си отиде? Няма ли все пак нещо от нашето вчера да се завърне, когато всичко приключи?
Не, нито светът, нито световете от вчера са изчезнали и са ни напуснали. Не е толкова лесно. Има един забележителен културен феномен по тихоокеанското крайбрежие на Перу, който много ме беше впечатлил с тази вечна борба между прекъснатост и непрекъснатост. Става въпрос за т.нар. „обърнати пирамиди“ в районите, където периодически шества „Ел Ниньо“. След опустошителните наводнения, предизвикани от това топло течение, в желанието си за пълно обновление и забрава на природния катаклизъм местните хора са дозаравяли под наносите тиня всичко оцеляло. Всичко, в буквалния смисъл – забележителна архитектура, изкуство, предмети – за да започнат начисто и отначало. Но когато днес археолозите разкриват заровените едни под други почти непокътнати дворци, сгради, ритуални и битови предмети, човек вижда как от драматичния вертикален разрез на времето излиза на повърхността, с минимални разлики в детайлите, една и съща култура, дух, светоусещане.
Припомних си тези вече поизбледнели ми образи, заради оптиката и метафорите, с които говорим за изтеклата една година – изгубен свят, изчезнала нормалност, нищо няма да е същото…. Драматизмът е разбираем, когато преживяваме физическо и емоционално сътресение, но социологически не мисля, че това е вярна оценка на случилото и случващо се. Пандемията е глобална в здравния си аспект, но нито като времетраене, нито като мащаб, нито като следствия ще е силата, която ще разтърси из основи съвременния свят. Не мога да отрека, че усещането за безвъзвратност е много остро, но не заради радикалността на една бъдеща промяна, а заради нарушения ритъм и посока на живота ни. Какво имам предвид? Фундаментална характеристика на постмодерната епоха е ускорението във всичките му аспекти – от непрекъснато нарастващата скорост на превозните средства, през ускорението на производствен цикъл, мода, информация, до ускореното рециклиране на памет и спомени. Настоящето трае секунди, новината от преди пет минути вече е обиколила света и хората са жадни за нова. Именно стопирането на това обичайно за съвременния човек ускорение, което ограниченията на пандемията наложиха, го накара да изпадне в безтегловност (като внезапно спиране на кола по стръмен наклон) и да мисли, че целят му начин на живот, целият му свят е зад него. Пред него е само пропастта на самотата. Реалността обаче не е така мрачна. Нито градската среда с кафенето и културните средища са изчезнали, нито живото общуване, нито треската за пътешествия. Напротив, годината ни показа, че се нуждаем от някои, смятани за овехтели неща повече, отколкото сме си давали сметка. А това е сигурен белег, че няма да изчезнат.
Кои за Вас са най-големите промени в обществото за тази една година?
Работата ми ме е научила, че най-важните за даден период промени се виждат едва когато той отмине. Но ако искаме да подпомогнем бъдещите историци на всекидневието да реконструират как съвременниците на Ковид-19 са си представяли влиянието му върху българското общество, бих посочила следните три: ускорената технологизация, съпроводена от разширено и все по-интензивно използване на електронната среда; масовизирането на работата от къщи („хоум офис“), което, смятам, ще има не само временни, а дългосрочни социални последици, вкл. за преодоляване на характерното за модерността разкъсване между работно и лично време. И трето, превръщането на здравно-етичните проблеми в нов могъщ политически маркер. „Човешкото здраве и живот е всеобща ценност, а не политика“, твърдят всички политици, но пандемията опроверга това. Видяхме неистово разделяне на хората на поддръжници и противници на маските, видяхме бунтове срещу маските, представени като „освободителен марш срещу тиранията на несвободата“, видяхме дипломация на маските и дипломация на ваксините и пр. На фона на залязващите класически идеологии и икономически парадигми подобни здравно-социални симбиози могат да дадат импулс за налагането на нови разделителни линии. Популизмът също се нуждае от източници на захранване и ако са верни прогнозите на епидемиолозите за 21-ви век като век на пандемиите, ни чакат сериозни изпитания пред дефиниране границите на политическото.
А мери ли социологията промените вътре в нас? Как Вие дефинирате т.нар. „нова нормалност“? И какви емоционални щети нанесе спазването на социална дистанция?
Промените вътре в нас представляват дълъг, сложен процес, който се развива на приливи и отливи и не е реалистично отсега да се измерят устойчивите отмествания в нагласите и социалните практики, които пандемията ще предизвика. Същото се отнася и за станалото модно понятие „нова нормалност“. Ако го „привържем“ към днешния ден, бих го дефинирала като стремеж за възвръщане към живота преди пандемията, но с приобщаване и адаптиране на атрибутите и правилата, които тя наложи – нови начини на поздравяване и форми на близост, нови модели на усвояване на големите пространства и събиранията на хора, ускорено преминаване на много дейности „онлайн“ и др. Това обаче ми изглежда преходно и не толкова съществено. Мисля, че по-трайните, и в този смисъл социологическите промени, ще са на друго равнище. Вече споменах цялостната промяна в съществуващия през последните два века модел на професионален живот, който гравитира около осем- часов работен ден в open space пространства и 15-20 дни годишни ваканции, стимулиращи свръхмасовия туризъм. В по-широк смисъл новата нормалност ще означава промяна на много неща – от налагането на простичката цивилизационна форма хората да си мият ръцете, през промяна в посоката на веригите на доставка на стоки и консумативи, до реиндустриализация на Запада, налагане на далеч по-фрагментирани и дисперсни форми на туризъм, почивка, забавление и пр. Това ще формира и нови социални общности – интегрирани навътре, но вероятно доста по-затворени навън…
Допреди пандемията като мантра звучеше „да внедряваме новите технологии“, да ги използваме. Пандемията много бързо ни принуди те наистина да станат част от живота ни. Това няма ли да има обратен ефект, да се получи отлив от желанието да бъдеш онлайн?
Голямата, водещата тенденция безспорно е към все по-голямо технологизиране на света и живота ни. В това отношение пандемията имаше по-скоро позитивна роля, защото позволи на компютризацията да влезе в населени места и в социални групи, които нямаха почти никакъв достъп до нея, а децата в тях драстично изоставаха по компетенции от връстниците си. Да не забравяме, че моделът на младите софийски семейства – всеки родител със смартфон и всяко дете с таблет – далеч не е доминиращият в страната. Факт е обаче, че форсираното затваряне в онлайн среда възроди ценността и необходимостта на живото общуване. Това се видя и в образованието, и в личните отношения. Казано накратко, онлайн услугите ще продължат да се разширяват, което ще е от полза за все повече хора (никак не съжалявам например, че не трябва да чакам на опашки, за да платя ток, вода, парно, данъци и пр.), но притегателността на живото общуване, докосването до любимите ни хора, обгърнати от аромата на препечена филийка, дъх на кафе или чаша вино, ще останат от онези пластове сетивност, които ще се възвърнат с нова интензивност.
Ученето от вкъщи, работата тип „хоум офис“ промени ли нещо в семейните отношения, в приятелските? По-отворено или по-затворено общество ще станем след кризата?
Тук психолозите имат много повече наблюдения. Както вече споменах, социалните промени идват и се закрепват на по-късен етап. Но поне две неща правят впечатление. Първото е нарастването на тревожността, депресията, или обратното, агресията в семейните отношения в периода на социалната изолация. Вярно е, че семейните кризи не са родени от пандемията, но тя засилва проявата им. И ако в бъдеще личен и професионален живот все повече ще се преливат, това ще поставя още по-остро въпроса за доверието, близостта, обичта, уважението в семействата, а не подмяната на отсъствието им с плаката „традиционно семейство“. Мисля, че след кризата повече хора ще разграничават стойностните за тях неща от ерзаците. Няма да станем изведнъж рязко различни, но ще бъдем много по-внимателни към това с какво и с кого живеем. Ако не за друго, то защото ще сме си дали сметка, че ако светът отново се затвори, ще трябва да живеем много близко с нашия си избор. Казвам го на шега, но все пак с едно наум…
А ако пренесем този въпрос към Европа? Какво става с бляна за Европа, който винаги е бил плод на идеята за снети граници, свободно движение, лесно общуване? Пандемията не застраши ли самата идея за ЕС?
Европа е много сложно образувание, за да разглеждаме този въпрос само в една плоскост. Ако погледнем най-видимия слой – свободното движение, пътуването, отсъстващите граници, да, това разтърси целия континент. Безспорни са загубите за десетки бизнеси – авиокомпании, културни институции, музеи, туристически бранш и пр., и пр. Но затварянето на границите се оказа и културен шок за голяма част от европейците. За моето поколение например, което помни и огражданията, и стените, и визите, някогашната невъзможност за свободно движение имаше изцяло политически измерения. Страхувала съм се Европа да не се затвори отново по политически причини, но никога не съм си представяла, че може да се затвори по здравно-санитарни съображения. Същевременно, когато говорим за ЕС вече като политическа организация, трябва да отбележим, че в началото на пандемията Съюзът преживя остра криза именно в способността си да отстоява солидарността и равнопоставеността на всички граждани и страни. Спомняме си обвиненията на Италия, че ЕС не е защитил достатъчно страната и я е оставил сама да посрещне първата, най-силната вълна на пандемията. Постепенно обаче точно пандемията стимулира различни интеграционни механизми – плановете за възстановяване и финансови помощи, инвестициите в разработването на ваксини, защитата на по-малките страни. Тук ми се иска да отворя една скоба – на нас, естествено, ни се иска да имаме още по-големи и по-бързи доставки на ваксини, но без механизмите на ЕС България не би имала и днешните количества. В Европа може много неща да скърцат, но точно пандемията ни показа нагледно в какъв континент щяхме да живеем, ако я нямаше идеята за Обединена Европа. Независимо кой какви политически пристрастия има, на никого не му хареса оградена и враждебна Европа. Затова смятам, че пандемията накара всеки здравомислещ човек да мисли как могат да се поправят скърцащите механизми на Съюза, а не как да го разглобяваме.
Защо българското общество се оказа толкова податливо на конспиративни теории? Изненада ли ви това, или сте го наблюдавали и преди, но под други форми?
По отношение на конспиративните теории българското общество не е много по- различно от американското например. Даже напротив. Може българите и да се палят по едни или други теории, но поне запазиха достатъчно здрав разум, че да не пият белина, както направиха мнозина американци. Тук по-сериозният проблем е как пандемията превърна конспиративните теории в един от най-търсените продукти на социалните мрежи и популизма. Поне три фактора съдействаха за развитието на този феномен, който може да приема различни форми. Повишената тревожност и объркване пред внезапната поява на Ковид-19 доведе до нарастване на потребността от еднозначни и прости обяснения за света, каквито конспиративните митове предоставят в изобилие. Засиленото търсене на информация пък, каквато поне в началото беше твърде оскъдна, противопостави пестеливата и отговорна реч на учени и експерти на безпрекословното поднасяне на „истини“ от последна инстанция. В състояние на стрес обаче се оказа, че е по-лесно да се довериш на една „твърда“ истина, отколкото на нюансирана и предпазлива експертност. И на трето, рязкото увеличаване на времето, прекарано в социалните мрежи в периода на изолация, произведе перфектния коктейл от тревожност и безпокойство, фалшиви новини и лесно смилаеми конспиративни теории. Така конспирацията отвоюва значителни територии от общественото мнение. Въпреки това и тук наблюдаваме, макар и малко неочакван на пръв поглед, но определено позитивен развой. Идеален отдушник в принудителния „локдаун“, конспиративните теории съвсем не се оказаха водещи, когато хората трябваше да вземат решения за самите себе си. Нагласи и поведение се разминаха, съвсем като в „парадокса на Лапиер“. Съотнесен към днешната ситуация, той би звучал така – хората могат с еднаква страст да бичуват „чипирането“ им с ваксини и да се редят на опашки за тях. Защото интересът, диктуващ поведението, е по-силен от нагласата, изразена в мнението. Опасното е, че макар и само няколко процента от хората да останат в плен на подобни теории, те рискуват както собствения си живот, така и този на хората около тях.
Наблюдават ли се тенденции, на базата на които да може да се направи изводът, че пандемията би могла да тушира популистките нагласи и да върне тежестта на експертността?
И двете тенденции са на сцената, не е ясно кой герой ще оживее до края на пиесата. От една страна, пандемията, както всяка криза, спонсорира националните егоизми и популизма, които заиграват със страховете и невежеството на хората. От друга страна, едва ли някога през последното десетилетие толкова силно е звучал, а и толкова често е бил търсен гласът на експертите, учените, лекарите, на хората, които обикновено стоят далеч от злободневието, но чиито изследователски постижения се оказаха със спасително практическо приложение. Успехът на ваксинирането би дал много силен тласък за реабилитиране на експертността, защото касае най-безкомпромисния залог – човешкия живот. Без който няма нито свобода, нито достойнство, нито щастие. Колкото и да ни ги обещават популистите.
Въпросите зададе Амелия Личева
