Петя Хайнрих
Ако роботите някой ден открият интереса си към литературата, нека да започнат с тази книга. Не че подценявам интелекта им, но разчитам на културно необременените им очи.
„Жената конбини“ (на японски: 2016; на български: 2021, изд. „Колибри“) е кратък, хладен роман от Мурата Саяка – младата писателка чудо на най-новата японска литература. Книгата е продадена над 1,5 милиона пъти в Япония, отличена е с престижната литературна награда „Акутагава“, следва стръмна световна слава, превръща се в бестселър. Дори и да се отнасяме с оправдана в някои случаи резервираност към бестселърите, то този малък странен роман заслужава да остане в паметта на читателя и по-дълго. Най-малкото защото шокира. Но най-вече защото е написан умно, отдадено и е роман-програма.
„Жената конбини“ е история за живота и светогледа на 36-годишната Кейко Фурукура, работеща вече половин живот на почасова работа в денонощен магазин. Самата Саяка Мурата работи като магазинерка в същата верига, за да се издържа и да има свободата да пише през малкото време между сън и работа. Това е героиня на едно от най-ниските стъпала в социалната йерархия – човек, който не притежава сигурност, печели малко, без перспектива за кариера. „Конбини“ е верига от денонощни магазини за храни и стоки за бита; в Япония всеки ги знае тези филиали, в които можеш да си купиш бърза храна, закуски, батерии, хигиенни продукти или да си платиш сметките.
Една литература за магазинерки на пръв поглед може да се стори банална работа, евтин роман. Литература за социалната несправедливост в съвременното общество звучи може би по-обещаващо. Литература за бунта на жената в традиционно патриархално общество зарежда историята идеологически. Експериментален роман за тоталното отричане на обществените норми, в който героинята из своя прозрачен солипсистичен балон поставя под въпрос всичко общоприето? Но на Саяка Мурата всичко това не ѝ е достатъчно, тя е един радикален разказвач и изтиква историите си до предел, отвъд който рядко някой минава; разказва с изумително спокоен тон за всичко онова, на което обикновено казваме „не може да бъде“, в нейния свят няма прекалено. Преди всичко няма нищо прекалено в дълбината на отсъствието на емоция, отсъствието на любов, емпатия, физическо привличане, привързаност.
Кейко, героинята на романа, е странна, непригодна, непасваща в обществото. Научаваме, че още от ранна възраст трудно се вписва в системата на детското поведение. Веднъж, както играе навън с децата, тя намира умряла птица и докато другите пожелават да погребат мъртвата животинка и страдат за нея, Кейко настоява да я занесе у дома, за да я изядат за вечеря. Каква е разликата между това да се яде пиле и да се яде умряла птичка, пита Кейко. Погледнато без емоцията и без целия човешкия пласт на традиция и култура, погледнато с очите на извънземно или през очите на машина, би трябвало да се съгласим, че разлика действително не съществува. Във видеоинтервю за датския културен канал „Louisiana channal“ Саяка Мурата споделя, че винаги я е интересувал външният поглед върху човека, през очите на извънземно. Моментът с мъртвата птица илюстрира точно този тип хладно наблюдение и чисто любопитство, лишено от човечност.
Началото на романа въвежда понятието „звукът на конбини“, изписано в българското издание в курсив – визуален акцент, който преминава през цялата книга, до последния ред. Общата шумова завеса на магазина, състояща се от звънтенето на касата, гласовете от високоговорителите, звуковите реклами, шумоленето на продуктите, потропването на токчета на клиентите, е омайващо полифонична. И е въздействащо поетически описана. Това е шум, който пронизва битието на героинята – тя го чува със затворени очи преди да заспи, той ѝ носи утеха, превръща се за нея във вътрешноутробен глас: „Когато не мога да заспя, си мисля за прозрачната стъклена кутия, в която животът продължава да кипи дори в тъмнината на нощта. В пределите на стерилния аквариум и в този момент магазинът функционира досущ като автоматичен механизъм. Щом си представя тази картина, звукът на конбини оживява дълбоко в ушите ми, успокоява ме и ме приспива“.
Кейко е отдадена на своята работа с всяка клетка на тялото си. На другата сутрин тя пак ще облече униформата и ще стане „зъбец от зъбното колело на света“. Една основна сила движи живота на героинята – тя иска да бъде просто само себе си, освободена от натиска на обществото, традициите и очакванията. Обществото очаква от нея да преследва кариера, да бъде интимна с мъж, да роди, да се облича според възрастта си, да говори с правилна интонация, да се смее на вицове. Да влезе в предначертаната нормалност, в която никак не пасва. Парадоксалното е, че стремежът ѝ към пълна независимост я тласка от едно към друго подчинение – подчинението на системата конбини. За разлика от заплетения и страховито комплексен външен свят, правилата на конбини са ясни, лесни и не подлежат на оспорване – униформата уеднаквява, но премахва половите и социалните различия; тялото трябва да е здраво, за да служи добре; нощем спиш, за да си бодър на смяна. Роботизирано битие. Работата и униформата носят утеха и смисъл, обществото отвън стъкления аквариум упражнява контрол и натиск. Човек не принадлежи на себе си – утробата е нещо като обществена собственост и е дадена на жената, за да произвежда хора. В опита си за социална мимикрия Кейко решава да прибере в дома си нещо като мъж – мизогенен несретник, хикикомори, когото храни с дневни дажби храна, както се храни животно, той спи във ваната и изобщо идеята за съвместен „семеен“ живот е гротесково изкорубена. Навън обаче, за пред хората, героинята живее с мъж, според очакванията, всичко е точно по счупен начин.
Саяка Мурата споделя в същото гореспоменато интервю, че винаги се е вълнувала от темата за човека сам по себе си, без етикетите и натоварването с очаквания отвън. По вкуса ѝ е онази литература, която поставя под въпрос табутата. Оформящо светогледа ѝ се е оказало пестеливото, но взривно творчество на друга японска култова писателка от по-старото поколение – Риеко Мацуура, авторка на провокативните романи, например история, станала хит в Япония в началото на 90-те години и носеща заглавие, което в превод на български би звучало горе-долу така: „Чиракуването на пенисовидния пръст на крака“. Да, смешно е! „Жената конбини“ всъщност е даже леко четиво, истински noir до границата на поносимото Саяка Мурата достига в следващия си роман „Земляни“, излязъл през 2018 в Япония. Макар и напълно различна история, новият ѝ роман извежда до крайност идеите от „Жената конбини“ – бягство от обществото, социална мимикрия, скъсване с табута.
„Жената конбини“ излиза в превод от японски, дело на Маргарита Укегава. Преводът звучи на български убедително и приятно. Все пак е наистина ценно, че имаме млад и способен литературен преводач. Един внимателен редакторски прочит на преводния материал обаче е щял да ни спести някои лесно поправими стилови грапавини и неточности. И докато може да е спорно доколко изрази като „яхна метлата“ или диалектизми като „наковлади“ са уместни в текста, безспорно грешна е употребата на определението „нелицеприятни“ (в следния контекст: „казах аз на ръсещия нелицеприятни коментари по адрес на клиентите“). Вярно, малцина днес знаят, че нелицеприятен означава безпристрастен, противно на масовата грешна употреба в смисъла на неприятен, грозен. И въпреки всичко, бих се доверила отново и на други литературни преводи на Маргарита Укегава.
Как завършва романът „Жената конбини“? Краят дава ли надежда, или потвърждава невъзможността да се съществува извън някаква система на свързаност? „Моите ръце, моите крака – те съществуваха само за конбини“, споделя героинята. Кръгът се затваря и над всичко тържествува, сякаш е всеобемащо божество, звукът на конбини. Разбира се, мъжът от ваната става ненужен. И това в случая е добре, би заключил всеки робот.
Мурата Саяка, „Жената конбини“, превод от японски Маргарита Укегава, изд. „Колибри“, 2021.
