Младен Долар
Любопитно e, че докато чете тази история „Бърлогата“ по време на IX семинар, Лакан така и не споменава звука, който превръща язовеца в антагонист. Вниманието на Лакан се ограничава до топологията на бърлогата, което само по себе си е впечатляващо. Тези негови размишления са от ранния етап на интереса му към топологията, който в бъдеще все по-често придобива високомерен, недостъпен и отблъскващ тон. Този интерес представя набор от проблеми и парадокси, които не бих могъл да обсъдя тук. Мога само за кратко да разкрия следното: става дума за топология, включваща все по-прогресивни, но и умопомрачителни обекти, като се започне от лентата на Мьобиус, бутилката на Клайн, мине се през тор и кръстосаната капачка[1], Боромейския възел и се стигне до цялостната теория за възлите. Изучаването на тази топология произлиза от лаканианската ранна и обширна употреба на схеми и графики. Изглежда, че топологичните обекти са имали за цел да представят „илюстрация” или пространствена демонстрация на теоретичните му твърдения. Тази цел веднага е довела до обрат, предполагам непреднамерен, тъй като създадените обекти, вместо да улеснят разбирането (ако изобщо са били създадени за това), са станали много по-сложни за схващане от самите теоретични идеи. Вместо да разяснят, те по-скоро са се превърнали в пречка, нуждаеща се от обяснение. Постепенно топологичните обекти, парадокси и особено възлите губят статуса си на илюстрации на субект и се превръщат в самия субект, във фокуса и в разработването сами по себе си, в самия начин, по който теорията трябва да се развива, въплъщавайки се в нещо, което не би могло да бъде интерпретирано по никакъв друг начин. За добро или за лошо.
Въпреки това е достатъчно лесно да се разбере защо Лакан се е опитвал да използва топология в прочита конкретно на този разказ. Бърлогата е разграничението на външното и вътрешното пространство, но както вече установихме, въпросното разграничение е невъзможно; външното не само си комуникира с вътрешното, но го осквернява и моделира. Лакан се опитва да пренесе това пространствено разположение в проблематиката, отнасяща се до връзката между субекта и Другия, конвертирайки тази връзка в топологически термини; връзка между два възела[2], възела на субекта, на неговото изграждане във вътрешното пространство, и възела на Другия, спадащ към екстериора. Ранният Лакан без умора повтаря, че: „желанието на субекта е желанието на Другия”[3] – афоризъм, който поставя желанието на субекта в непосредствена ангажираност с желанието на Другия, така че първият да не може да възникне без зависимост от последния, и още повече – без да се прояви припокриване или съвпадение между двете. Тук той предлага една непринудена аналогия: „не би могло да се изключи това [което за субекта] се нарича вътрешно и външно, по начин, по който едното прелива в другото, едното регулира другото”.
Желанието на субекта винаги бива приклещено във вътрешно-външна връзка с Другия; те едновременно са разделени и свързани по драстичен начин (също както невръстното дете и майката – първият пример за Другия), така че тези топологични пространства, тези два възела, комуникират чрез проход или късо съединение, което едновременно ги свързва и раздалечава едно от друго. Лакан използва хирургическия термин анастомоза – взаимодействието между два съда в тялото, или, казано иначе, байпас, пряк път, който пресича две обособени пространства. Това не просто създава единично пространство, а води до усукване на самото пространство. Кривината му не само представя екстериорното на външния свят и на бърлогата, но и свидетелства за поставянето на субективност в това пространствено изкривяване, в несъвпадението и в анастомозата.
Все пак е вярно, че в тази история съществува уравнение, отнасящо се до язовеца и бърлогата му: „Но просто равностойно на това, че съм собственик на това велико, уязвимо здание, аз очевидно съм беззащитен срещу всякаква сериозна атака. Насладата да го притежавам ме разглези, уязвимостта на бърлогата ме направи уязвим; от всяка щета по нея ме боли сякаш аз самият бивам удрян”[4]. Сякаш бърлогата автоматично представлява допълнение към животинското царство; тя е неотделна част от него. Язовецът живее в бърлогата; бърлогата живее в язовеца. Не е само въпрос на сложна архитектура от лабиринти и проходи; също така се засяга и „нещо в най-личната дълбочина на организмите” – интимна връзка между организма и неговия хабитат, неговата жизнена среда. А жизнената среда на субекта е Другият – би могло да се каже, че това е една парабола за топологичен модел, свързващ организма и Другия, свързващ онова, което преминава в другото; тоест в Другия, което достига до органичната дълбочина и живее в него като външно ядро. Гореспоменатият случай би могъл да послужи като иносказание за топологичната връзка между „природата” и „културата”, да разкрие парадокса на тяхната връзка относно пространственото изкривяване, това как едното прелива в другото. В крайна сметка човекът е „животното на възела, животното на бърлогата (l’animal du terrier)”, неговата „животинска”, органична природа е свързана чрез изкривяване към символното. По време на това преминаване от едното в другото/Другия първото нито може да се отдели в обикновена опозиция, нито е способно да ги срине в общо и единно пространство.
Но странно, моментът от решаващо значение липсва в тези размишления на Лакан. Става въпрос за момента, в който се намесва звукът: самата репрезентация на топологично усукване бива прикрепена към конкретна случка, обектът олицетворява топологичния парадокс, а усукването се превръща в обект – обектът, който сам по себе си е безспорно незаменим. Проблемът се състои в това, че обектът не може да бъде прикрепен към пространствено местоположение и следователно представлява константна топологична загадка. Историята на Кафка е прилежно разделена на две части с еднакъв обем: първата се отнася до топологичната кривина на бърлогата; втората – до появата на обектния звук. Възниква връзка на логическа импликация между двете части: топологията изисква събитие, което да проследи, а в първата част събитието напълно премахва безплодните опити за сигурност чрез представянето на обект, който допринася за първоначалната рамка на кулминация. Агонията в първата част е достатъчно ужасна, но не представлява нищо в сравнение с тази във втората част. Любопитно, Лакан разсъждава само върху първата част и оттам създава своя топологически афоризъм, пренебрегвайки царския път към теорията на психоанализата. Ако приемем, че Другият е заложен, той би могъл да функционира само ако се „прояви” като тривиален и неконтролируем обект, чиста липса на звук – звук, направен от топологията. Импликацията също функционира и в обратен ред: топологичният парадокс (въпросното пространствено изкривяване) е обусловен от появата на този обект. Той е прикрепен към тривиалното събитие, което „причинява” (в своеобразния лаканиански усет за причина) неговата кривина. По природа звукът е непредвидим и крайно упорит; както колеблив, така и константен; изменчив и несломим; непоследователен и натрапчив – също както е и Другият. Другият не съществува без своите своеобразности и именно те са тези, които правят Другия друг.
Звукът е единица, разположена на ръба. Преди да стигна до прибързани заключения, позволете ми за малко да се спра на въпросния ръб, който е от изключително значение за Кафка: размитата граница между сън и будност, ръбът на пробуждане. „Процесът” започва със събуждане. Йозеф. К. се събужда в стаята си, в пространството на своя домашен уют, а двама непознати стоят до леглото му. Двамата натрапници ядат от закуската му, конфискуват му бельото и му представят обвинителния акт. Още в първата сцена, на ръба на пробуждането, домашният уют е „прокуден”, концепцията за unheimlich е директно експонирана. Пробуждането е праг между съня и будното състояние, също като завръщането от чужда държава. Но сам по себе си прагът е риск, защото завръща ли се човек толкова лесно у дома, след като е бил в някое далечно и чудно място? Има пукнатина между двете състояния и най-страшният момент е, когато човек не е способен отново да открие домашния уют дори само за миг. В параграф, който по-късно е зачеркнат, Кафка пояснява това брилянтно: „Забележително е как когато се събудите сутрин, почти винаги намирате всичко на абсолютно същото място, на което е било предишната вечер. Защото, когато спите и сънувате, Вие сте поне по някакъв начин в много по-различно състояние от това на будност; и следователно […] това изисква изключително присъствие на разума или даже по-скоро бързина на ума, за да може, когато отворите очи, да обхванете с поглед как всичко в стаята е на абсолютно същото място, на което сте го оставили предишната вечер“.
Ето я тънката разлика: от едната страна стои неяснотата на сънищата, а от другата – бягството от познатото и неосъществимото му прилагане. Човек трябва да е бдителен, да не позволи на познатото да се изплъзне и да го улови, тъй като неговата изменчивост заблуждава, че привидно всичко е на мястото си. Разместената структура на света трябва да се намести. Ако събуждането е праг, то на този праг връзката между света и субекта е разклатена. „Събуждането е най-рисковият момент за деня. След като е завършило успешно, без да ви отклони от собствената ви орбита, можете с лека ръка да прекарате и остатъка от деня си.” Йозеф К. пропада от ръба и никога повече не е способен да приеме каквото и да е с лека ръка. Той е заседнал по средата – ни заспал, ни буден – и след това дори самият сюжет започва да тече по този ръб. През цялото време главният герой се бори до крайно изтощение с продължителното си будно състояние, което също би могло да се интерпретира като неестествено проточен сън – цялостно със състоянието, което се проявява на ръба на събуждането. Насоките на Кафка са предоставени чрез следния съвет: „Не се предавай, когато си на ръба”. Не се предавай, когато си по средата, където реалистичният сън престъпва границите на познатата реалност. Изглежда сякаш е въпрос на хлъзване при малко липса на бдителност. К. казва на хазяйката си: „Мене просто ме нападнаха изневиделица, така беше. Ако бях станал веднага след като се събудих, без да се вълнувам, че Ана се бави със закуската, и без да обръщам внимание, че някой се е изпречил на пътя ми, ако бях дошъл при Вас, този път по изключение щях да позакуся в кухнята и после щях да Ви помоля да ми донесете дрехите от стаята. С две думи, ако бях действал разумно, нямаше да се случи всичко, което се готвеше да стане, щеше да бъде задушено в зародиша му“[5].
Йозеф К. е хванат неподготвен в неочакван момент. Той би трябвало разумно да избегне пукнатината, в която са пропаднали двамата пазачи. Нещо е искало да изпълзи от нея и той би могъл да потисне този порив, стига да бе реагирал навреме – уви, това не се случва. Именно този дефицит на моментно действие дава шанс на ръба на невъзможното да нахлуе във всичко останало. „Ала човек винаги е толкова малко подготвен!” – казва той, а думите му са сякаш ехо на Хамлет. – „В банката например съм подготвен, там е невъзможно да ми се случи нещо подобно.” Когато е буден и се е заел със социалната си позиция, той е добре подготвен и е способен да отблъсне всяко едно подобно проникване. Кратката липса на невнимание от страна на Йозеф К. е ключ към кафкианската неспирна бдителност, от която авторът упорито не се отказва дори на ръба на тежката си смърт. Пробуждането е най-рисковият момент за деня [der riskanteste Augenblick][6], казва Кафка, и ако човек позволи на бдителността си да се подхлъзне, е възможно да се случат дори още по-странни неща. Човек би могъл да се събуди като насекомо.
Превод от английски: НЕДА ЛИЛОВА
Текстът е откъс от статията на Младен Долар „Бърлогата на звука“. Вж. Mladen Dolar, “The Burrow of Sound”, differences 1, December 2011, 22 (2-3): 112 – 139.
[*] Текстът е откъс от статията на Младен Долар „Бърлогата на звука“. Вж. Mladen Dolar, “The Burrow of Sound”, differences 1, December 2011, 22 (2-3): 112 – 139.
[1] Геометрични фигури в математиката. – Бел. прев.
[2] Преведено от “torus”. Значението на английските думи не съвпада с контекста, но тъй като етимологията на “torus” идва от латински език, преводът в текста е заимстван от латинското значение на думата. – Бел. прев.
[3] Лакан, Жак. Le séminaire, livre IX. (Прев. мой. – Н. Л.)
[4] Кафка, Франц. The Great Wall of China, 555. Преводът на цитатите на Кафка е мой, за да се запази специфичният смисъл, който влага в интерпретацията си Младен Долар. – Бел. прев.
[5] Кафка, Франц. Процесът. Народна култура, 1980. Прев. от немски Димитър Стоевски, 66.
[6] От немски ез. – най-рисковият момент. Бел. прев.
