Калина Цонева
Столицата предоставя на своите жители необозримо количество възможности, от които може да се избира. Големият град е жив организъм, чийто кръговрат се състои от един непрестанен обмен на стоки и идеи, от едно никога неспиращо общуване между градското пространство и отделния човек от което общуване всеки може да извлече по нещо полезно за себе си. Често се случва обаче презапасяването с информация и избор да лиши столичанина от най-важната възможност, а именно – да преживее столицата пълноценно. Бързайки да стигне възможно най-бързо от работа до вкъщи, човек забравя за малките детайли и като че ли с течение на времето се „сраства“ с града и спира бъде подвластен на неговата магия. За истинското преживяване на столицата е необходимо не просто познаването на големия град, а вглеждането в малките детайли, или иначе казано – „фланьорстването“. Фланьорът е културна фигура на градската среда, който се появява за първи път през 19. век. Накратко казано, това е човек, който се разхожда без видима конкретна цел и без да бърза, той просто се шляе из улиците на града и гледа. Той вижда онова, което е очевидно, но което често остава незабелязано, онова, което крие магията на градското преживяване.
Ако софийският фланьор има известен интерес в областта на изкуството, то със сигурност неговото безцелно разхождане из града през април го е отвело до водната кула в квартал Лозенец. Изглеждаща на пръв поглед като случаен и вече изоставен градски обект или пък историческа забележителност, кулата днес помещава в себе си галерията за съвременно изкуство „+359“. Обикновено в галерията се представят сайт-спесифик изложби – проекти, създадени изцяло с мисъл за специфичното пространство на водната кула, в което идеята за белия куб е донякъде заменена от идеята за спирала и едно постоянно слизане и изкачване по вертикала. Тялото на кулата е само по себе си произведение на изкуството; то е муза, вдъхновяваща художника, който изгражда своята концепция на база възможностите, които пространството му предлага.
Най-новата изложба, представена в галерията, не прави изключение. Котката на Шрьодингер е съвместен проект на братята Красимир Терзиев и Желко Терзиев и можеше да се види във водната кула до 17 април, а след това онлайн в сайта на галерия „+359“. Заглавието на изложбата носи името на взривяващ разума парадоксален мисловен експеримент на австрийския физик Ервин Шрьодингер, който има за цел да тества границите на квантовата механика. Затваряйки котка в кутия със специален механизъм, съдържащ отровен газ и радиоактивно ядро, за което има 50% вероятност да се разпадне, Шрьодингер поставя котката в т.нар. „суперпозиция“ – тя е едновременно жива и мъртва, докато кутията не бъде отново отворена и не се установи със сигурност дали ядрото се е разпаднало, или не. Бихме могли да кажем, че Красимир Терзиев и Желко Терзиев надграждат този експеримент, превръщайки котката в метафора за изкуството, а пространството на водната кула – в черна кутия. Водната кула е едновременно изоставен исторически обект и галерия за съвременно изкуство, а в нея едновременно има и няма изложба, докато не се появи един случаен скитащ из столицата фланьор, който да реши нейното състояние.
Подобно на квантовия свят, който силно се противопоставя на традиционния свят на гравитацията, възприеман с разума, съвременното изкуство също като че ли прави опит да надскочи предшестващата го модерност, която разчита на разума като водещ принцип. Ясно дефинираните граници и смисли на различните течения в модернизма отстъпват, за да излязат на преден план ирационалното, нелогичното, гротескното, наивното и дори окултното (все категории, характерни за епохите преди Ренесанса), сякаш за да предложат един нов, по-сложен и цялостен от рационалния смисъл. Подобно на котката на Шрьодингер, представените във водната кула творби са поставени в състояние на суперпозиция; те са отворени за прочит и отказват лесното и категорично определяне, сякаш напук на натиска за ясни и конкретни дефиниции, характерен за други аспекти на съвременния живот. Това са по-скоро многопластови мисловни експерименти, които съществуват в множествеността на техните интерпретации.
Добър пример за тази многопластовост е видеоинсталацията I am in a Room Different from the One You Are In на Красимир Терзиев. Звукът от нея (доста неясен, но създаващ усещането за напрежение) се чува още с влизането в кулата на приземния етаж, но зрителят успява да я види едва на ниво 2. Инсталацията препраща към произведение на Алвин Люсиер от края на 60-те години (носещо почти същото заглавие), в което композиторът се заиграва с пространството посредством звука. Записвайки своя глас, той пуска записа в стая и презаписва отново и отново записите, като по този начин поставя акцент върху деформирането на звуковите честоти в пространството. Крайният резултат е 45-минутен запис, който започва с ясно отчетлив глас, но завършва със съвсем неясни звуци, които по нищо не напомнят за човешки глас.
В инсталацията на Красимир Терзиев се намесва и образът, като отново се набляга на влиянието на пространството върху обекта, от една страна, и върху сетивата на зрителя, от друга. 15-минутното видео започва с ясни детайлни кадри от интериора на селска къща, но с течение на времето тези кадри се деформират, а перспективата се изкривява все повече, докато накрая не останат почти неясни цветни петна, от които зрителят трудно може да определи на какво е свидетел в момента.
Изкачването по спираловидното стълбище към всеки следващ етаж на галерията разкрива нови, неоткривани на долните етажи смисли и така се създава усещането, че изложените творби живеят в симбиоза с галерийното пространство и че зрителят може да се докосне истински до изложбата, едва когато завърши целият цикъл на изкачване и слизане обратно. Стигането до върха на кулата е неминуемо предизвикателство – тясното вито стълбище, водещо до най-горното ниво, със сигурност изкарва посетителя на галерията извън зоната му на комфорт.
Истинското предизвикателство обаче се появява едва след изкачването на стълбището. Тогава именно на зрителя се дава възможност наистина да определи състоянието на изложбата. Пред него има малък отвор на пода, през който може да се слезе в сърцевината на кулата – нейният резервоар. Именно там е разположена инсталацията Говорих, докосвах, казах на Желко Терзиев. Ясно отчетлив мъжки глас говори и сякаш приканва зрителя да слезе и да провери кой точно говори. Има ли някой долу в резервоара, или това е запис? И какво е това в чашата с вода на масичката? Обектите в резервоара на водната кула са далеч от зрителя и неговия комфорт. Те очакват неговото усилие, за да определи той тяхното състояние, за да прецени има ли изложба, или няма.
На фона на като че ли все по-категоричните обществени мнения днес, произведенията на двамата братя Терзиеви във водната кула представляват едни котки, които са едновременно живи и мъртви и които очакват своя зрител, който да реши тяхното състояние. Котката на Шрьодингер напомня, че нещата обикновено не са такива, каквито изглеждат, а черното и бялото не са единствените привидни възможности. Изложбата във водната кула е едновременно част от градското пространство и част от едно уникално преживяване, което извисява над ежедневието. А от случайния скитащ се из столичните улици минувач-фланьор зависи как ще я преживее и дали ще се превърне в потенциален зрител, като по този начин вдъхне живот на намиращите се в състояние на суперпозиция обекти.
