В интервютата, които вече дадохте по повод романа Ви „Шестият пръст“, споделихте, че една от причините да го започнете е и вълната съвременни български книги, които можем да определим като търсещи корените, говорещи за изконни ценности. Аз бих добавила, и много често прокламиращи псевдомитологии, а и вид национализъм. Иронията към подобни теми е факт при Вас, но търсенето на корените се оказва по-сложно, не влиза в гамата само на отричането и иронията. Откъде дойде тази двойственост?
Понятията много често са двойствени, дори във физическия свят. И все пак трябва да изберем. Без съмнение този „тренд“ в литературата е дразнещ със своята кичозност и може донякъде да е опасен тъй като дава лесни, повърхностни и откровено неверни отговори. Иронията е за предпочитане, но в един момент може да осъзнаеш, по думите на Георги Пашов, че „поел родовата вина, тук ще повръщам до края на дните си“. Дълбоко трагикомичен извод, особено когато разбереш, че това е животът ти и той няма да се повтори. В един момент ми се стори смешно, че можеш да вземеш едно хапче и от периферията да се озовеш директно в центъра, on the top of the world. И в следващия момент да отрезвееш. Ценностната система е динамично понятие. Героят не търси корените си, а иска да ги отреже, но се заплита и неусетно създава нови връзки и нови корени. Но когато се връща обратно 6 години по-късно, той не се е отказал от иронията, напротив – тя е станала по-зряла, към нея се е прибавила и самоиронията. Той просто е осъзнал, че контекстът, макар и важен сам по себе си, е само фон. Човечето пред фона е по-важно. То е в центъра.
Разказът в романа Ви се води от гледната точка на тийнейджъра Павел Роглев, но любимият читателски въпрос въпреки това стои – има ли аналогии с Вашето детство тук, чута ли е тази история или е изцяло фикция? Или малко по-коректно казано, има ли нещо автобиографично в романа Ви, или той е плод изцяло на въображението?
Аз познавах този човек – бащата, шестият пръст. Но не познавах сина, който всъщност ме интересуваше. И доколкото знам, автентичната среща е завършила с подписани документи. Така че това беше само отправна точка за едно въображаемо пътешествие. Но аз познавам този малък град, територията на летните ми ваканции в детството и връщайки се мислено там, започна да се отключва и тогава, задвижи се емоционалната памет. Появиха се съвсем автентични истории, детайли от събития, персонажи и в един момент не знаех къде свършва въображението и къде започва паметта. Вече нямаше значение, защото и без това една история е система от знаци. Харолд Пинтър казва, че „миналото е чужда земя“ и никой не знае точно какво се е случило. Но е факт, че помним емоциите – прекрасните и ужасните – дори и да ни се струва, че отдавна сме ги погребали.
Съвременният български роман обича да говори през очите на детето, но обикновено става дума за истории спомени. Вие засягате съвременна проблематика, отваряте към темата за миграцията, поставяте въпроса за родното и чуждото, но като че ли детето Ви е нужно и за друго – като че ли се опитвате да покажете възможните варианти на съзряването през него.
Детето ми беше нужно не само като отправна точка за съзряване и трансформация, но и като субект с много интензивна емоционалност и енергия; като начин на мислене, изграден от прости и чисти конструкции, пък дори и стереотипи, с които можеш да си играеш. Интересуваше ме този момент от живота ни, когато все още сме „органични“, реагираме спонтанно и нещата се случват за първи път. Но оставят белези, които ни променят.
Темата за спасението е нюансирано проиграна в „Шестият пръст“. Можем ли все пак да спасяваме другия или това винаги са обречени опити?
Не знам дали можем, но винаги трябва да се опитваме. Дори и да се проваляме. Някой път може и да успеем. Много общества са оцелели по този стар начин.
Заглавието кога се роди?
Имах някакво работно заглавие, а като завърших текста, направих дълъг списък със заглавия, но повечето бяха мъгляви и неподходящи. Признавам, че Алек ми помогна с решението.
Шестият пръст ли е цената на свободата?
Възможно е, но само когато го приемеш. Когато преодолееш предразсъдъците си, че това е нещо неподходящо и неприемливо. Така разширяваш границите си.
С какво Ви помогна (и помогна ли Ви) работата в театъра, в киното при писането? Има ли нещо, с което чистата литература (не сценарното писане) Ви изненада?
Може би театърът ми помогна с процеса на превъплъщаване в героя, а киното – с класическата си триактова структура, с вниманието към ситуацията, поведението на героите и диалога. Но литературата наистина ме изненада. Преди всичко със своята екстремност като ритъм на работа; както и с това, че можеш да се вмъкнеш в главата на героя. Плюс това в киното и театъра имаш много повече ограничения (пък дори и по отношение на бюджета), за да реализираш една идея. Философски си казваш, че свободата винаги е в рамките на известни ограничения, но май не е точно така. Свободата си е свобода. Литературата е много интензивна виртуална реалност.
Кои са писателите, които харесвате, и смятате ли, че сте повлияна от някого в собственото си писане?
Харесвам ужасно много писатели, защото винаги съм била „ненаситен читател“. Повечето са мъртви и отдавна са се превърнали в митове, но харесвам и някои живи. Със сигурност съм повлияна от много книги, които през годините са потънали в мен. Но когато решиш да минеш от другата страна, по-скоро имаш желание да заглушиш гласовете на тези писатели, за да чуеш собствения си глас. Дали ще можеш и дали трябва? В нас е закодирана не само емоционална, но и културна памет.
Алек Попов ли беше първият читател на романа и как го оцени?
Алек е възможно най-трудният читател, защото той няма как да бъде безпристрастен. Пък и той има професионални изкривявания. Мисля, че оцени чистотата на езика, чувството за мярка и факта, че историята има начало, среда и финал. Каза ми, че се е „развълнувал“, но можеш ли докрай да вярваш на писател? Писателите често лъжат – това им е работата.
Романът Ви е много кинематографичен, обмисляте ли да напишете сценарий по него? Или бихте предпочели друг да го напише?
В киното се правят много драфтове на сценария. Понякога те са плод на колективен труд. Всичко зависи от режисьора, защото филмът вече е неговата интерпретация, неговата история. Мисля, че разделението на труда е професионален подход. През септември имах удоволствието да присъствам на снимките на филм по мой оригинален сценарий. Преживяването е вълнуващо, но и те кара да се замислиш. Внимавай какво пишеш, защото някой може и да го реализира.
Гледате ли към следващ роман?
Имам някаква отправна точка – начало на история, която ме привлича и плаши едновременно. Може и да се получи. А може и да не се получи. Е, винаги можеш да натиснеш бутона delete. Какво ще изгубиш? Само време. А времето в същността си винаги е „изгубено“…
Въпросите зададе Амелия Личева
