Опит
за предотвратяване на погрешна
археологическа хипотеза
От толкова време не е бил с жена си,
че когато сега я гали умело,
изневерява на кротката си любовница:
хлътва в навика на страстта –
сляпо куче, което си знае тунела.
Тя му шепне, че пак е прекрасен.
И могат, могат да спасят любовта!
Ще вярват в това цели осем минути,
после още минутка ще бъдат нежни,
ще се гледат, пълни с празни надежди,
без да могат да се погледнат сутрин.
И добре че Помпей е от друго хилядолетие!
Ако Везувий беше наблизо и ги залее
и след време археолозите ги намерят,
вкопчени един в друг като в стихотворение –
ще ги открият с възторжени междуметия,
но завинаги ще останат слепи
като направят погрешното заключение,
че това е безсмъртна любов.
Но не е!
И цялата тази страст е пепел.
Студена тайна
Погълна ме градът и те забравих.
Опомних се едва по залез, беше
усещане като при изневяра…
Какво направих? Знам, че се развявах –
три улици под мене се разляха,
до тротоарите едва доплувах;
една жена за миг ми се отдаде
на ъгъла на Графа и Раковска –
да, само с поглед, но ми се отдаде;
а друга сякаш бързо ме прегърна,
защото щеше иначе да падне;
изгубих се в две книги; май че писах
това стихотворение усойно,
което и на проза не прилича
и най-накрая – казах, че по залез –
достигнах до предателската мисъл,
че мога да живея и без тебе –
на дълги паузи, на големи глътки
обикновен живот, с добра отрова,
навярно с приспивателно от чужди
случайни погледи или прегръдки,
в нирвана от безсмислие, в окови
от малки невзискателни любови,
но мога да живея и без тебе…
Сега се крия из нощта стоока
като неверен вълк и тази мисъл –
че мога да живея и без тебе –
остава моята студена тайна
от пети август две и деветнайста.
В първи клас
на безлюбовното училище
Понеже наистина прекалих
с писането на любовни съобщения,
влизам и сядам на първия чин:
първо зачерквам сантиментален стих,
изтривам копнежните изречения…
От ужас езикът ми става син.
Назад по образователната стълбица
слизам с отдадени, празни очи –
завинаги у себе си да се скрия,
всяка дума на нежност да трия, да трия…
Ще постигна идеалната гърбица,
под която сърцето да замълчи.
Казаха, че ще правим диктовка
за усвояване азбуката на тишината,
ще рисуваме затворена бяла врата…
Учителката ме хвали – справям се ловко,
само трябва спокойно да дишам,
да не мисля за нищо, особено за душата,
и скоро ще мога старателно да не пиша,
после ще се науча да не чета.
Не искам да лъжа: училището обичам,
но ме плаши последният учебен ден,
когато ще завърша с пълен отличен –
безлюбовен, безропотен, съвършен.
