Гергина Кръстева
Очевидно точно и потвърдено във времето е решението на литературния историк Младен Влашки да постави в появилата се преди седем години монография „Романология ли?” (2014) писателя Георги Тенев в зоната на експериментиращите автори[1]. През 2014 г. във фокуса на изследователя е романът на Г. Тенев „Партиен дом” (2006), а конкретният критически контекст акцентира върху грешните ходове на експерименталните романови модели в родната белетристика от първото десетилетие на новия век. В друг тип изследователска перспектива, фокусирана върху една от генералните теми за българската литература – срещата на представите за родина и чужбина – същият роман на Тенев е обект на интригуващо четене по страниците на наскоро появилото се мащабно изследване на българската проза от последните близо три десетилетия „През това време” (2020) на Инна Пелева[2]. С други думи – от доста време насам Тенев е припознат като едно от важните имена в модерната ни белетристика в сериозни и знакови рекапитулиращи литературноисторически и критически преценки. Уменията на неговото писане държат нащрек вниманието на изследователите, а прозата му е в емпиричното поле на симптоматични тенденции и същностно важни процеси в родната ни съвременна проза. Че има защо да е така, доказват и последните му два романа, появили се на къса времева дистанция един от друг – „Балкански ритуал” излезе през зимата на 2019, а съвсем в началото на 2020 г. – романът „Резиденцията”. Две много различни книги от един и същ автор, което само по себе си, дори и без да имаме предвид предхождащия ги сериозен писателски опит на Тенев, е достатъчно респектиращ факт относно уменията му да бъде друг и различен, съхранявайки писателската си идентичност.
Романът „Резиденцията” без съпротива беше припознат като принадлежен към антиутопичните/дистопичните повествования. Оголеният и съвсем конспективно маркиран тук сюжетен скелет би могъл да се сведе до следното: това е история от края на настоящия XXI век, в която, след три осъществени властови фази, е установен зловещ режим в държава, разделена от т.нар. Мембрана на две територии – в тях функционира различна, но ясна йерархия на отношения между обитателите им, уреден е стриктен регламент по контролиране на ресурсите, а общественият ред и процедурите, гарантиращи сигурност, се осъществяват от институции като Министерство на последствията, Дома на истината, но и Държавен съвет, жандармерия… Персоналните фигури, в които е съсредоточена (представата за) властта и нейните функции/възможности, както и основанията за генеалогичното й възпроизвеждане са изведени през фигурите на Прокуратора и Възпитателката. Но в условията на цялата тази мощна и стабилизирана във властовите си процедури държава e опазено духовно съпротивително движение, наречено Рилски урок – породено от отделни форми на несъгласие, то се практикува по различно време и в различни времеви и поколенчески етапи на обществото в продължение на периода, в който постепенно се утвърждава Държавата на реда (ДНР). Оцелели след чудовищни гонения и разправи (властта издирва последователите на Рилски урок по всякакви начини, опитва се да предотвратява разпространението на този и подобен вид съпротива, като химикализира мозъците от най-ранно детство, изпраща и изолира в специални лагери или просто ги изтребва като дивеч из планината), привържениците на движението/учението Рилски урок са малцина. Един от тях се оказва в директна, макар и контролирана конфронтация с Прокуратора и властта, която той олицетворява. И за двамата срещата помежду им се оказва с не/подозирано сериозни последствия.
Разбира се, като всяко четиво, създадено изпод ума на можещ и образован автор, „Резиденцията” изгражда повествователния си организъм и посредством отпечатъците на памет за времето, което прототипно унаследява (и фикционално използва) като специфична характерология. В този смисъл наред с особеното припомняне на детайли от управлението на късната Римска република чрез главен персонаж, институционално назован именно Прокуратор, в сюжетното разгръщане параболично просветват белези от новата историята на България и Източна Европа от епохата на тоталитарното минало, период, към който Георги Тенев има вече регистрирана висока творческа чувствителност – трудовите лагери на оня режим, дейността и последователите на дъновисткото учение, самозапалващите се младежи (дали през 1969 г. в Прага или през 2013 г. у нас), работнически протести, катализирани от синдикални инициативи, превърнали ги във важни политически движения, гражданските протести от последните няколко години у нас, а и в други европейски държави[3]. Всичко това е влято в плътната амалгама на няколкото сюжетни линии в повествованието, конструиращи генералния тематичен корпус, свързан с конфликта между власт и инакомислие. Властта в „Резиденцията” е изобретена и представена чрез множество и все безскрупулни, макар и художествено изобретателни и стилизирани версии. Но в крайна сметка изображението е концентрирано в категоричната убеденост на нейното постоянство. През и чрез каквито и форми/тела/състояния/институции да преминава/съществува, тя е все това, което е, и прави това, което единствено може да прави – унищожава несъгласни човеци и съпротивляващи се срещу нея съдби. В този смисъл и една от критическите преценки по повод на „Резиденцията” вероятно е права да твърди, че „Тук идва и неизбежното, в известен смисъл баналното размишление, – доколкото авторът трябва да погледне в самото сърце на тази власт чрез главния си герой (прокуратор, чиято задача е да се справи с унищожаването на сектата) – а именно, че властта не ти дава възможност да я владееш, тя подчинява и тези от нейната страна, диктаторът сам е вид жертва”[4]. Но пък, струва ми се, преценката едностранно не отчита нещо, което за мен е от особена важност и което прохожда отвъд припознатото като баналност: „Резиденцията” предлага особено радикални интуиции, и то именно чрез погледа в сърцето на темата за властта. Тези интуиции се уповават на познатите й в исторически план версии – като алиби, през което се провижда вече добре известното й, зряло лице. Но заедно и отвъд това повествованието, неслучайно прицелено именно в антиутопична перспектива, подозира непознати до този момент, до днешното ни живеене, възможности на същата тази власт. Власт, която се оказва в състояние да обезпечи с нови способи биването и регенерирането си именно във време на сериозна криза и очевидно – при непренебрежими изпитания за устойчивостта й, въпреки усилията по заличаването им. И целият (вероятно) съзнателно представен като леко кичозен спектаклов ритуал по пренасянето й от поколение към поколение, всъщност скрито демонстрира особения й потенциал по отношение на инвестирането й във вечността. А това е и в парадоксално съгласие със социалните реакции на онези, които й се съпротивляват. Властта – оказва се – е адекватно настройваща се спрямо променящата се специфичната енергия на съпротивата срещу нея. В този смисъл освен разчетимите прототипни белези, идващи от социално-политическата и културната памет на континента, „Резиденцията” открито комуникира и с реалността на актуални тенденции в социалните практики на най-последните поколения от новия век. Онова, което рецензенти и читатели разпознават като екологична тема – фокусирана в характера на тайното учение Рилски урок – всъщност може да бъде провидяно не само като унаследено знание за предишни духовни движения. То е, струва ми се, и фикционално постигнат отклик и ефект от реалния днешен опит в крайни и вече настойчиво налични постиндустриални избори за живот сред природата, извън урбанизираните зони, но и извън всички, разпознати като меркантилни изкушения и мощни рискове за духовното опазване на човешката същност (днешните пуристки форми на straight edge движенията от края на миналия век). Предчувствията за крайните прояви и (все още) неясни възможности на тази опитност, реализирани в романа на Г. Тенев – например през способността на тоталния контрол над собствената смърт (съдбата на Росен Халев) или над машината (Белязаният в планината), биха могли да бъдат провидени като спасителни. Но тяхното пораждане е мислимо и като пряка функция от все по-уверената убеденост на властта в принадлежното й бъдеще.
Така пресрещнали се една в друга, двете крайности попадат в зоната на представата за тотално/то изпитание пред човешката цивилизация. Романът „Резиденцията” като че ли привидно отрежда балансирано равенство в това пресрещане. Но можем да настояваме над естественото си желание, не само заради яркия и специфично-лиричен като повествование рисунък именно в тематичната зона на обещаната надежда (финалните страници на романа), да четем с повече изострена склонност – точно така и точно възможността за надежда. Това едва ли ще накърни стабилното стоене на „Резиденцията” в модела на антиутопичното, защитено тук според жанровите правила, които искат романовият разказ да е в духа на прогностиката, а не на злободневното. Но пък точно злободневното може да ни изкуши с лесни аналогии, провокирани от остро кризисното време, в което повече от година живеем. Ако това не заблуди достатъчно силно, вероятно ще видим, че в умението да провокира с крайности, да предложи съвсем нелеки, още по-малко – ефимерни послания, „Резиденцията”, новият роман на Георги Тенев, уверява в способността на родната ни проза да излъчи още един силен пример на много добра литература. При това в жанров модел, в който тукашните представителни примери са оскъдни на брой.
Георги Тенев, „Резиденцията“, ИК „Колибри“, изд. „ФО”, С., 2020.
[1] Влашки, М. Грешните ходове на българския роман. В: Романология ли? Съвременният български роман между употребата и експеримента”, „ИК „Хермес”, 2014, с.135-137.
[2] Пелева, И. Родина и чужбина. Отново (Мария Станкова, Георги Тенев, Илия Троянов). В: През това време. ИК „Жанет 45”, 2020, с. 32-50.
[3] Вж. представянето на романа от Инна Пелева в рубриката „Как да четем” на предаването Знание.БГ в сайта на БНТ (БНТ 2, предаване от 29 март, 2021) // https://bnt.bg/news/obrazovatelna-iniciativa-startira-v-regionalniya-arheologicheski-muzei-v-plovdiv.
[4] Апостолова, А. Нюансирани размисли по антиутопичния роман „Резиденцията” на Георги Тенев. // https://literaturnirazgovori.com/bookreviews (публикация от 13 януари 2021 г.).
