Разговор с писателя Йосип Ости
Йосип Ости е поет, белетрист, есеист, литературен критик и преводач. Роден през 1945 г. в Сараево, от 1990 г. той живее в Словения и оттогава пише творбите си предимно на словенски език. Автор е на многобройни книги в различни жанрове, носител е на редица авторитетни награди за поезия и превод, а произведенията му имат над шейсет превода на чужди езици.
Йосип Ости е добре познат и на българските читатели преди всичко с поезията си – у нас са издадени четири негови лирически книги. Разговаряме с Йосип Ости малко преди появата на първата му преведена на български прозаическа книга – романа „Учител по любов“ (прев. Людмила Миндова, изд. „Панорама“).
Господин Ости, как прекарахте последната година на изолация и ограничения заради пандемията?
В общи линии като последните пет и малко повече години, откакто бях диагностициран с рак на черния дроб и белите дробове, след четири операции, съпътстваща химиотерапия, лъчетерапия, кръвопреливане… Пътувайки от Томай, където живея, до Любляна предимно за медицински процедури. От време на време и за представяне на свои книги. За щастие, през това време успях да прочета и напиша много, а също и да публикувам част от написаното. Стараех се да остана верен на убеждението, че докато чета или пиша, не съм там, където е ракът, или пък обратно – ракът не е, където съм аз. Мнозина се изумяват, че съм успял да прочета и напиша толкова през това време. Макар много от написаното, дори дебели белетристични книги, да са вече публикувани, това все още не е всичко. До края на месеца издателска къща „Пивец“ от Марибор, която досега е публикувала осем мои книги, ще отпечата книгата ми с кратки разкази „Черен пипер върху пудинга“, а до края на годината вероятно и моята най-нова книга с хайку „Кавалът на Пан“, ако не и още две други мои книги. Книгата с фейлетони „Нежни ости“ и преводът ми на моята последна написана на сърбохърватски книга „Пламък, жар, пепел и обратно“, публикувана в Сараево през 1991 г., когато вече живеех в Словения. А същевременно книгите ми бяха публикувани и на други места. В края на миналата година в Босна и Херцеговина, в Тузла, в мой превод излезе стихосбирката ми „На кръста на любовта“, публикувана иначе на словенски, хърватски, македонски и чешки език. А през октомври ще излезе и на испански в издателство Valparaiso Ediciones в Гранада. В същото време издадох и много белетристични книги. През 2016 г. – „Духовете от къщата на Хайнрих Бьол“ (калейдоскопичен роман от истории предимно за писатели), а също и книгата с разкази „Пред огледалото“ (бележки за неизпратено писмо до Чарлз Буковски или недовършен роман, съставен от отделни, понякога недовършени и в живота любовни истории), през 2018 г. – романа „Черното, което погълна всички други цветове“, отличен през същата година с наградата „ПОНТ“, през 2020 г. – романа „Животът е страшна приказка“ (калейдоскопично-мозаечен роман, в който се преплитат излекуването на моя нелечим рак през 2014 г., военният дневник на майка ми от обсаденото Сараево през 1992-1995 г. и спомените, които се пробуждаха и кръжаха край мен подобно на птиците покрай свети Франциск от Асизи), предстои да излезе и романът „Дяволите дойдоха…“.
Изговори се много за това как след пандемичната криза светът вече няма да е същият, как тя завинаги ни е променила. Вярвате ли в това? Вие вероятно наблюдавате случващото се от гледната точка на литературата и на нейните разкази за кризите, сполитали човечеството в дългата му история…
За по-малки или по-големи епидемии, макар и не в такива мащаби като сегашната, можем да прочетем в Светото писание, в „Декамерон“ на Бокачо, в „Чумата“ на Камю, в „Любов по време на холера“ на Маркес… да не продължавам да изброявам. И светът никога не е бил същият, както и ние сега не сме вече същите. А ние дори след всяка прочетена книга вече не сме същите. И в това виждам и допълнителната стойност на литературата, на нейното писане и четене.
Българската публика познава добре творчеството Ви, но досега само чрез Вашата поезия. Сега ѝ предстои да се запознае с една Ваша прозаическа книга, „Учител по любов“. Какво бихте искали да знае българският читател за нея?
Четири мои книги с поезия бяха публикувани в България, най-напред „Сараевска книга на мъртвите“ (2004) в превод на Ганчо Савов, а след това и три в превод на Людмила Миндова – „Къща от език“ (2009), в която е представен избор от моята поезия, писана на сърбохърватски и словенски в периода от 1999 до 2005 г.; после „Ябълката на Сезан“ (2012), също с богат избор от моя кратка и хайку поезия, а през 2018 г. и „Нощта на влюбените“, в която са включени стихотворения от три мои поетически книги. А когато става дума за тази моя белетристична книга, разбира се, като всеки друг писател, бих искал читателят, който я вземе в ръце, не само да я подържи, а и да я прочете. И да си състави собствена преценка за нея. При това може би и самият той да си спомни за своето детство. Понеже ми се струва, че нас преди всичко детството ни въвежда в живота и ни прави такива, каквито оставаме за дълго време, ако не и за цял живот. А аз смятам всяка прочетена книга за още един изживян живот. И ми се струва, че без значение колко дълго е живял, онзи, който е чел много, е живял дори повече от героите в Библията, които, ако се вярва на написаното, са живели стотици години. А въпреки всичко написано и преведено, самият аз се възприемам преди всичко като читател. Разбира се, щастлив съм, че с книгите си – както с поезия, така и с проза и есеистика – съм добавил поне малко към неоценимото съкровище на литературата. Която, вярвам в това, ме е направила точно това, което съм.
Споменахте значението на детството – каква е важността му за Вашето творчество? Още повече че „Учител по любов“ всъщност е калейдоскопичен разказ преди всичко за детството. Как си обяснявате значимостта, която тази тема има в литература, в творчеството на толкова много писатели? Кои книги, свързани с детството, на други писатели са Ви близки и са важни за Вас?
В ранното ми детство всяка вечер преди сън баба ми разказваше по някоя приказка. Не знам дали прочетена или чута от някого, или пък измислена. И така ме доближаваше до литературата. Рано се научих да чета, още преди да тръгна на училище, макар че заради тежко възпаление на дробовете в първи клас така и не можех да посещавам часовете, заради което в края на годината се наложи да се явя на изпити. Доколкото си спомням, първата ми прочетена книга беше „Павел сам на света“, наполовина книга за четене, а наполовина с рисунки, написана от датския писател Йенс Зигсгаард и илюстрирана от голям брой художници от страните, където книгата е била преведена и издадена. Тази книга съм я чел като дете безброй пъти, идентифицирах се с Павел, който един ден се събужда и започва да се разхожда из пустия град, да кара трамвай, какъвто и аз безброй пъти исках да управлявам, понеже Сараево без трамвай изглежда немислимо, да бъде дори пилот на самолет, с който се блъсва в Луната и това го пробужда. Без да знае, както и аз тогава, дали се буди в реалността или от един сън в друг. Интересно е, че точно по това време вуйчо, по-малкият брат на мама, ме водеше със себе си на старото сараевско летище, където летеше с неговия самолет и аз наблюдавах с огромно удивление кръженето му високо над главата ми, издигането, спускането, лупингите… чак докато в един момент внезапно не се преобърна надолу и не се сгромоляса. За щастие, самолетът му падна в тревистата част на летището. И вуйчо го извадиха отвътре без сериозни травми. Единствено със схванат врат, заради което дълго време не можеше нито да си обърне главата, нито да отвори без болка уста. Така че тогава аз изядох онова, което баба ни беше дала за обяд – половин печено пиле и няколко филии домашен хляб. Също и малко домашни бисквити. А вуйчо след това много дни не си подаваше носа от къщи. Понеже щом, както всяка друга вечер по-рано, застанеше с приятелите си на ъгъла на улицата, за да наблюдават заедно минаващите момичета, на него сега му се налагаше не просто да обърне глава, а да се завърти целият, при което приятелите му избухваха в смях.
Смятам за съдбовно многократното четене през ранното ми детство, а и по-насетне в живота ми на „Хиляда и една нощ“, която в осем дебели книги издаде белградското издателство „Просвета“. В превод от руски на Марко Видойкович. Имаше два предговора. По-кратък от Сергей Олденбург и по-обширен от М.А. Сале, а към тях и уводни думи от Максим Горки, в които писателят беше подчертал, че „сред величествените паметници на народното творчество най-монументалният са приказките на Шехеразада“. Оттогава съм чел всичките тези осем книги безброй пъти. И сега са ми подръка, на нощното шкафче. И откакто знам за нелечимата си болест, често казвам, че бих искал да напиша поне и една книга със заглавието „От дете спя с Шехеразада“. Което е вярно, както е вярно и това, че Шехеразада, която е разказвала приказки на цар Шахриар, е прекарала не една нощ с него, което не се е случило на нито една от жените му преди това, понеже всяка от тях на сутринта е била убивана. А Шехеразада е останала жива, понеже не е завършвала приказката през същата нощ, а на следващия ден. И така разказ след разказ, живеейки дълги години заедно с цар Шахриар. И му родила деца. Което рядко се споменава. Както и това, че литературата, когато е наистина изкуство, живее дълго. И надживява всички онези, които се съмняват в нея, отричайки четенето на книги.
Роден сте в Сараево, дълго време пишете на хърватски, преди да започнете да творите на словенски, след като заживявате в Словения. На какъв език мислите за детството си, кой е езикът на детските Ви спомени?
Сърбохърватският език официално вече не съществува. И когато пишех на него, бях четвъртата страна на босненско-херцеговския триъгълник, понеже литературата в Босна и Херцеговина след последната засега война там се раздели на сръбска, хърватска и мюсюлманска. Всяка от тези три литератури има превъзходни писатели. Хърватските принадлежат на хърватската литература, сръбските на сръбската, мюсюлманите на мюсюлманската в Босна и Херцеговина. И в тази подялба аз останах на ничия земя. Макар да съм бил включван в няколко антологии на хърватската литература в Хърватия, а веднъж по грешка дори и в една сръбска, публикувана в Полша, понеже по онова време бях публикувал и в Белград, и то не само в тамошните списания и вестници, а и две мои поетически книги: „Змийски пастир“ (1989) в издателство БИГЗ и „Барбара и варваринът“ (1990) в издателство „Просвета“. А преди това бях включван в антологии на босненско-херцеговската поезия. Онези, които казват, че съм двуезичен писател или поет, ги поправям и им казвам, че съм поет или писател, който през една част от живота си е писал на тогавашния сърбохърватски, а през друга, тоест от средата на деветдесетте години до днес – на словенски език. А се случва да преведа някоя от своите написани на словенски език книги и на някогашния си майчин език. Вярно е, че откакто пиша на словенски език, по-рядко превеждам от словенски, макар да съм преводач, който досега е превел най-много книги тъкмо на словенски автори – 120, ако в това число включа и няколкото свои, които съм написал на словенски. За книгите си на словенски език съм получил почти всички словенски награди с изключение на Прешерновата, за която бях номиниран предната година. А имам и няколко международни.
Пишете поезия, проза, есеистика… Имат ли значение за Вас жанровите граници? Какво можете да кажете в прозата, което не можете да кажете в поезията, или пък да го кажете по начин, различен от този в лириката?
През последните години рядко пиша есета, макар да съм написал досега доста. Особено по времето – общо около 12 години, – когато пишех за Радио Словения. И много от тях бяха публикувани в книги. А след като през последните години написах повече от 1001 хайку и ги публикувах в различни книги, последната от които ще излезе тази година със заглавие „Кавалът на Пан“, аз започнах да пиша предимно проза. Не пренебрегвам разликата между есеистиката, поезията и прозата, но това не значи, че не е възможно да се направи роман, структуриран като мозайка от отделни истории, в които да се вгради есеистичен текст или някое стихотворение – което в крайна сметка някои от моите книги потвърждават. И това за мен е нещо подобно на любимата ми играчка през детството: калейдоскопа, в който при обръщане едни и същи шарени стъкълца образуват всеки път все нови и все по-прекрасни пъстроцветни фигури.
Никога не сте се занимавали само със собственото си творчество, както споменахте, превели сте много и различни автори, съставител сте на множество антологии. Откъде идва тази необходимост активно да общувате с написаното от други творци?
Най-вече от това, че въпреки всичко написано и преведено досега от мен, а то е наистина много, аз се възприемам най-вече като читател. Още от дете. А прочетеното ме подтикна и самият аз да се захвана със съставителството на антологии, както на поезия, така и на проза. И босненско-херцеговска, и словенска.
Можем ли да се надяваме, че когато пътуванията и културните събития станат отново възможни, ще дойдете в София, за да представите „Учител по любов“?
Бих си пожелал това и самият аз, понеже съм свързан със София от младежките си години, когато като атлет съм идвал на Деня на младежта, международната атлетическа среща, която се провеждаше на стадион „Левски“. Тогава веднъж победих в състезание на 400 метра и моята снимка попадна на заглавните страници на софийските спортни вестници. А по-късно съм идвал и като писател. Писател на няколко преведени на български език книги.
След като споменах вече преводите, да кажа, че досега книгите ми имат над седемдесет превода на чужди езици. А за да не се уплаши някой от тази бройка, да добавя, че много от книгите ми с хайку са многоезични. Някои дори на четири езика. Което за хайкуто не е нещо необичайно. Преди да получа въпросите Ви, от издателство „Пивец“ в Марибор ми съобщиха, че на неотдавнашния виртуален панаир на книгата в Истанбул един издател от Иран е проявил интерес към превода и публикуването на две мои книги: романа ми „Животът е страшна приказка“ и есеистичната ми книга „Живот с книгите“. А днес пък този ирански издател дори купил авторските им права. Осъществи ли идеята си, това ще са първите преведени на ирански словенски книги.
А коя Ваша книга, още непреведена у нас, Ви се иска да стигне до българската публика?
От поезията може би стихосбирката „На кръста на любовта“. А от прозата – някои от романите ми „Духовете от къщата на Хайнрих Бьол“, „Черното, което погълна всички останали цветове“, „Животът е страшна приказка“. Или пък някоя от книгите ми с разкази: „Няма го вече леденото вълшебство“, която в някои издания беше включена като част от романа „Учител по любов“, или книгата ми с разкази „Пред огледалото“, или най-новата с кратки разкази „Черен пипер върху пудинга“, която предстои да излезе до края на месеца. Което ме радва, както ме радва и излизането на книгата ми „Учител по любов“ на български език, понеже живеем във време, наистина трудно заради коронавируса и всичко, което той предизвика и вероятно тепърва предстои да предизвика заедно с новите вируси. Между другото и все по-рядкото публикуване на книги.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
Превод от хърватски: ЛЮДМИЛА МИНДОВА
