Галина Георгиева
Отложеното миналогодишно издание на Киномания бе изместено за април тази година, а мотото му е лаконичното, но ясно откъм послание: „Киното е!“. Както обикновено организаторите са събирали образцови заглавия от най-доброто от световното кино за изминалата година, а традиционните им „класически“ рубрики включват филми, отдаващи почит към легендите Мишел Пиколи, Шон Конъри и Федерико Фелини. Тъкмо под знака на последния преминаха и голяма част от световните филмови фестивали за изминалата година, през която се навършиха 100 години от рождението на италианския маестро.
Киномания представи и най-новите филми на Ищван Сабо и Андрей Кончаловски: „Окончателен доклад” и „Скъпи другари”. След 8-годишна пауза носителят на „Оскар“ за филма си „Мефисто“ Сабо се завръща с лента, която разказва историята на възрастен кардиолог, завърнал се в родното си село, и поставя с цялата му сериозност въпроса защо не трябва да се отказваме от детските си мечти. Последният филм на Кончаловски „Скъпи другари”, с награда на журито от Венеция, тръгва по дирите на засекретен от съветските власти погром на мирна демонстрация през 1962 г., случил се в малкия Новочеркаск. Поредният шедьовър на Педро Алмодовар „Човешкият глас“ е в необичайна за него късометражна форма, но присъствието на Тилда Суинтън изпълва сетивата ни и ни прокарва през върволица от емоции и състояния, през които героинята ѝ преминава, докато наблюдава как отминава времето, застанала край куфарите на доскорошния си любим.
Киномания се откри с най-новия филм на режисьора Ивайло Христов „Страх“. Филмът е носител на Голямата награда за най-добър филм на 24-тия Международен филмов фестивал „Черни нощи“ в Талин, има четири награди от фестивала „Златна роза“ и редица фестивални изяви по света. Между новия филм на Ивайло Христов и предишния му „Каръци“ има видима прилика и тя не е само в черно-бялата стилистика, в която режисьорът е избрал да заключи своя разказ, подпомогнат от поетичната, но и сурова на места камера на оператора Емил Христов. Почеркът на режисьора се чете и в характера на неговите персонажи, и в спецификата на ситуациите, в които ги заварваме. И в „Каръци“, и в „Страх“ персонажите са в ситуация, в която поради различни обстоятелства са откъснати от вихъра на живота, далеч са от големите стремежи и борби на света, в ситуация, в която буквално няма какво да правят. В „Каръци“ умиращите от скука тийнейджъри от малък провинциален град изпълват дните си в очакване на елитна столична група, чието гостуване в салона на местното читалище предвещава да се превърне в най-важното събитие от месеци наред. В „Страх“ местна учителка, загубилата работата си поради липса на деца, запълва дните си, като ходи на гроба на покойния си съпруг, докато една нощ неочаквано не се натъква в гората на странен чужденец, чието присъствие ще преобърне не само нейния живот, но и този на малкото ѝ село. Сгушено някъде между най-южните части на Черно море и Странджа планина, селото на главната героиня (впрочем безапелационно превъплъщение на Светлана Янчева, която прави една от най-силните си роли) би могло да дреме в идилията на красивия пейзаж, но близостта му до границата го превръща в арена на неочаквани сблъсъци. Селото е попътно за мигранти от юга, които буквално като черни петна зацапват пейзажа, отключват расови предразсъдъци и провинциален страх от непознатото. В доста свои интервюта Ивайло Христов говори, че тъкмо първичният страх от непознатото е бил импулсът, тласнал го към този филм. Страхът, който и самият той е изпитал, по думите му, когато веднъж в странджанско село на площада стар камион изсипал група чернокожи мигранти, които нито знаели къде се намират, нито пък някой от селото знаел какво да очаква от тях. Незнание и страх – с това мотивира разгръщането на филмовия си разказ режисьорът и го разработва откровено, без срам, но и с огромна доза чувство за ирония. Срещата отблизо с непознатия чужденец е повод за серия от драматични, изпитващи границите на човешкото ситуации, но и причина за серия от нелепи абсурдни сблъсъци. Тъкмо това и прави режисьорът – оплита в един абсурдистки разказ страха от непознатото и смешната, нелепа страна на собствените ни, често пъти неоснователни опасения. И тук стигаме до една друга устойчива за филмите на Ивайло Христов черта – опита му да говори за нещата чрез езика на смешното, абсурдното, нелепото, опита му да извади и най-сериозната драма от самата нея, да ни я покаже отстрани, там, където се оголва смешната ѝ страна.
Другото смело и доста провокативно българско заглавие в пролетното издание на Киномания е самостоятелният дебют на Иван Владимиров „Сцени от живота на една актриса“. Преди години той засне морската драма „Кецове“ заедно с актьора Валери Йорданов. Лентата на Владимиров бе показана за първи път пред българска публика на кинофестивала „Златна роза“ във Варна през септември 2020 г., където взе три от най-важните награди: за най-добър режисьор, специална награда на журито, както и наградата за най-добър сценарий. Филмът може да се нареди до работи, които често определяме като експериментални, без това да носи усещане за претенция или неоправдано разточителство. „Сцени от живота на една актриса“ смело стъпва върху позабравените образци на френската нова вълна и ранните филми на Вим Вендерс. „Две или три неща, които знам за нея“ на Годар, „Клео от 5 до 7“ на Анес Варда, „Алис в градовете“ на Вендерс са част от референциите, за които можем да се сетим, след като изгледаме филма, в който камерата наблюдава, следва, изучава уж документално живота на главната героиня. Наред с това обективно наблюдение във филма на Владимиров не липсват експресия, колорит и въздействаща образност. Рамката на разказа е проста и отработена: камерата на млад режисьор запечатва парчета от живота на една актриса, а след смъртта ѝ разпитва нейни колеги и приятели в опит да извае образа ѝ. Всъщност този филм във филма е провокиран от един колкото театрален, толкова и екзистенциален жест – актрисата доброволно и хладнокръвно разбива колата си в стената на случаен паркинг, с което самоволно слага край на живота си. Въпросът какво е довело до това нейно крайно, отхвърлящо живота решение е движещ, но сцените, на които камерата ни прави свидетели парадоксално са изпълнени с живот и поетичен копнеж. Филмът не се занимава с онова, което на пръв поглед би ни интересувало като зрители, не се занимава с това какво точно се е случило в живота на тази актриса, от какви събития е съставен пъзелът на живота ѝ, кои са точките на успех, слава, реализация. Напротив, филмът се опитва да разказва за по-трудните неща, за по-неуловимите нишки, опитва се да разказва за неслучилите се неща, за изрязаните парчета, за липсата на събития, за нереализираните желания. Малко разбираме за това, което се е случило, но доста разбираме за онова, което не е. А в живота на тази актриса то е доста. Включително и централното неслучване – някога бащата на актрисата е запечатал облика ѝ върху стара лента, но впоследствие е решил да изреже тъкмо парчето с нейния образ. Изрязаният живот – за това ни разказва филмът. Липсващият образ – около това е конструирана драматургията му. А зрителят се улавя парадоксално, че е запленен тъкмо от тези липсващи пасажи, че е увлечен в хлъзгавия опит сам да конструира образа на тази никому неизвестна актриса, докато наблюдава фините ѝ жестове и магнетичното ѝ лице от екрана. Наред със сложната, но умела режисура, изключително впечатление правят и два други компонента на филма – пленителното присъствие на актрисата Радина Кърджилова, превъплътила се в няколко различни и ярки образа в рамките на филма, и поетичната и въздействаща камера на оператора Георги Челебиев. Присъствието на известни лица на българското кино и театър като Владимир Пенев, Мариус Куркински, Иван Бърнев, Стефка Янорова, Стефан Денолюбов, Йосиф Шамли и др. придават допълнително очарование на филма, който смело работи с утвърдени, но позабравени похвати на високите образци на европейското кино от втората половина на ХХ век.
Специална селекция от Киномания ще бъде достъпна онлайн между 7 и 16 май на Neterra.TV+, а някои от филмите още вървят по кината.