Разговор с художничката Даниела Костова
Даниела Костова e родена в София. Завършила е с магистърска степен Политехническия институт Ренселиър (RPI) в Ню Йорк и Националната художествена академия в София, специалност „Живопис“. Излага творбите си на места като Музея в Куинс (Ню Йорк), Института за съвременно изкуство (София), Кунстхале Виена (Австрия), Биеналето в Антакия (Турция), Центъра за съвременно изкуство (Женева), Фондация „Сандрето Ре Ребенденго“ (Торино), Кунстхале Фридерициaнум (Касел) и др. Живее и работи в Ню Йорк.
В момента в софийската галерия „Структура“ е представена изложбата й „Бури, парк, принцеси с ролки“ (16.04 – 29.05.2021) с куратор Илина Коралова. Изложбата съдържа творби, създадени между февруари 2020 и февруари 2021 г. Произведенията изследват парадоксите на (само)изолацията по време на пандемията, преоткриването на важността на социалния контакт, психологическите ефекти на живеенето в режим на (само)ограничения.
Госпожо Костова, творбите, представени в изложбата Ви „Бури, парк, принцеси с ролки“ в галерия „Структура“, са създадени през годината на пандемията и коментират ограниченията и правилата, които тя наложи. Но темата сякаш е по-дълбока и Ви вълнува и отвъд измеренията й от последните месеци. С какво Ви привлича като творец темата за регулациите и организацията на съвременния обществен и всекидневен живот?
Смятам, че задачата на творците е по-скоро да задават въпроси, отколкото да имат готови отговори, да поставят под въпрос случващото се около нас. Аз често работя в публичното пространство, като се намесвам в него или създавам произведения за специфично място. Конструирам ситуации, които карат зрителя да се включи или обръщам вниманието му върху нещо, което аз намирам за интересно, като променям естествения ход на нещата чрез създадени от мен препятствия, структури или образи.
Интересът ми към регулираните обществени пространства се проявява в проекта LOOSE, дискутиращ игралните площадки в САЩ като средство за унификация и контрол на децата. За целта аз създадох една опасна детска площадка, която беше представена в груповата изложба „Подривна игра“ в галерия „Структура“ през 2019 г. Сега пък се занимавам с регулациите по време на Ковид кризата, със специфичния дизайн-продукт на тези регулации и с начина, по който ние можем да ги интерпретираме на индивидуално ниво.
Самата изложба, обектите в нея поставят публиката пред дилемата за спазването или игнорирането на ограничения и правила в самия процес на разглеждането й. Наблюдавате ли реакциите на зрителите, какво Ви говорят те?
Да, зрителите са внимателни и едновременно спазват и нарушават, често несъзнателно, правилата в изложбата. Тя всъщност няма конкретни правила, а по-скоро конвенции, свързани с показването на изкуство в галериите, което не трябва да се пипа и т.н. Работя както със стените, така и с пода на галерията, като зрителите са поканени да седнат на масите с полуогледални разделителни стъкла и по този начин да активират цялата инсталация. Този процес е много интересен за наблюдение: от забавлението със смесените образи – резултат от общуването с човека срещу теб, до „пренареждането“ на изложбата – резултат от оглеждането на цялото галерийно пространство във всяко едно огледало, образ, развит от системата от огледала, създаващи атмосферата при инсталацията „Dejà vu. Ресторант“.
В последната година почти в клише се превърна т.нар. „нова нормалност“, наложена от епидемията. Вие предполагате ли настъпването на подобна дълбока промяна? Какви са за Вас измеренията на „новото нормално“? Засягат ли и как изкуството?
Аз смятам, че новата нормалност е реалност. Тя за мен е процес, не фиксирано понятие. И смятам, че този процес е започнал. За мен в момента тече едно наместване и префигуриране на пространства, смисъл и стойности. Изложбата се опитва да артикулира този процес: голямото събитие се е случило, било то буря, ураган или ковид, обърнало е нещата надолу с главата и сега те си търсят местата, свързват се помежду си по непредсказуем начин (дада), едновременно следват логика, но и не, по един поетичен начин. Тук виждам ролята на изкуството като агент, който улавя и работи с това гранично състояние на напрежение между движение и статика, между хаос и ред. Редът е нещо, което ние сме свикнали да се налага отвън, от горе надолу. Хаосът е подривен и поставя под въпрос правила и норми, той ме изкушава и като творец, за мен той е креативно състояние. Историческият момент е доста странен и дори налудничав и тенденцията е да се търсят опорни точки, правила, които да решат проблема с несигурността и опасността. Ние сме едновременно изкарани от удобството на рутината и познатото, но и физически вкарани в до болка познатата ситуация на дома (така ли е?). Вкарани, изкарани, вътре, вън, това са понятия, които се сменят непрекъснато, въртят се, и за мен това е интересно…
Заедно с многото опасения, още в самото начало на пандемията и изолацията се появи и надеждата, че в тези обстоятелства изкуството ще се окаже важно за хората и обществата, че те ще имат по-силна нужда от него. Оправдават ли се според Вас тези надежди, беше ли преоткрита социалната значимост на изкуството и културата?
Аз лично смятам, че да, хората имат нужда от изкуство, винаги са я имали, за преодоляване на тежестта на ежедневието, заради нуждата от поезия, заради въпросите и пространствата, които изкуството разкрива/отваря. Дали повече сега, не знам, може би.
При невъзможността за директен контакт, през последните месеци общуването на публиката с изкуството се пренесе онлайн. Какво мислите за това, кои са предимствата и недостатъците на такъв контакт, ще остави ли следи и след края на епидемията? Какъв е Вашият личен опит от представяне на Ваши творби по такъв начин?
Според мен преминаването на изкуството и общуването онлайн има положителни и отрицателни резултати: от една страна, ограничава физически, а от друга страна отваря в глобален аспект, предлага и нови форми/формати на комуникация, колаборация и т.н.
Аз участвах в два проекта – Art Off Screen, който активира външните пространства, фасади и улици, като контрапункт на затварянето и фокуса върху екрана, и Имигрантското Биенале в Ню Йорк, където показах филма „Тяло без органи“. Забелязах, че той беше видян от много повече зрители този път (онлайн) и се актуализира по един нов начин!
Живеете и работите в Ню Йорк. Има ли разлики в начина, по който българското и американското общество реагират на обстоятелствата от последната година? И най-вече – във функционирането на изкуството, в реакциите на творците там и у нас?
Да, обществото в Ню Йорк е много по-предпазливо, по-организирано в пазенето един друг. Това според мен е резултат и от факта, че Ню Йорк беше епицентърът на Ковид, който причини страхотни поражения. Градът обаче се изправи, стегна се и сега е първи по отношение на положителните резултати. Щатите като цяло са друг въпрос. Това, което наблюдавам тук, е интересно, на вируса се гледа не толкова като нещо специфично, смисълът е по-общ и голям, той е по-скоро явление, което не се съвместява с местната култура. Хората са по-смели, може би имат по-малко да губят. Струва ми се, че хората са готови да се справят със ситуацията на всяка цена и да продължат да живеят след поредната обществена криза/трагедия, явно навикът помага тук J Не се подигравам, по-скоро намирам в това креативен потенциал и енергия… Рационалното не е непременно част от това мислене. В този смисъл мисля, че изкуството печели J
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
