Разговор с Кева Апостолова
Обичате ли да се самоанализирате? Имам предвид по отношение на писането. И ако да, как самата Вие бихте охарактеризирали неговите основни опори и почерк?
Либерален човек съм и за да не се застоявам прекалено дълго в тъмнотиите на другите хора, съм избрала себе си за самоанализи, самоконтрол, самонаблюдение, самонаказание. По отношение на писането – също. Основното е съсредоточаването в темата или по-точно казано, „ръчното” управление на степените на проникване в това, което преследвам/изучавам, и вниманието към различните динамики и различния ефект от вкарваните по пътя енергии. Не съм спонтанен автор, който записва нещо силно изживяно и веднага го заделя встрани като вече готово за печат. Тези автори имат своите основания и успехи, аз също обичам да ги чета и им се възхищавам, когато усетя стихотворно постижение. Но при поетичните им текстове могат да се насложат многовариантни читателски изводи, а аз не бих искала да е така. Опитвам се точно моята идея да бъде прочетена „правилно”. Затова работя над стиховете си. Отначало те са много по-дълги и носят белези на спонтанното вдъхновение и грешки, но през следващите етапи свалям едно по едно излишното. Така правя, защото мога да понасям като редактор само себе си. Не настоявам да съм права, но упорствам. А резултатите вече са извън моя контрол.
Имала съм мигове, в които съм разбирала, че добре съм се справила и тогава съм прибягвала до най-класическата самонаграда – купувам си нещо дамско. Когато пък не мога да се справя, бродя по по-тъмните улици – дори не толкова отдавна срещнах една обичана от мен поетеса и много се смяхме, защото се оказа, че причината да сме навън е една и съща.
Относно опорите и почерка във въпроса ви бих добавила следното: четенето е писане без записване. Когато чета хубава книга, границите читател – автор се разпадат и аз изпитвам почти реален авторски мистериозен екстаз. Наскоро отново „бях” Хорхе Борхес благодарение на Рада Панчовска.
А къде е мястото на критиката в този тип оценки? Вслушвате ли се в нея? Помагала ли Ви е? Има ли някое критическо мнение, което Ви е повлияло или Ви е променило?
Критиката е компетентната друга гледна точка. Тя се спира на обекта, прави разбор, преценка, но когато започне да дава оценки по училищната система, става някак уязвима, защото го няма онова абсолютно мерило, годно да завърти двойка или шестица на художествен факт.
В едно съм сигурна – златното време на добрата стара професионална критиката отминава. Рецензията е в голяма криза и смъртоносна опасност, а тази нейна неустойчивост я превръща в лесна плячка на гигантски оценъчни мутации, които бавно я поглъщат. Наградите също са своеобразна критическа оценка.
Но да се върна на въпроса ви. Мисля, че ако пишещият няма дарба да чете себе си безжалостно критично, то тогава нито хвалебствената чужда оценка, нито отричащата, могат да го направят добър писател. Тези оценки само биха изострили виденията му за величие или биха го бутнали в никому ненужното болезнено самосъжаление. А и социалните мрежи, които са нещо като глобален Хайд Парк, започнаха да участват в живота с невиждана и нечувана досега намеса, което и да ни харесва, и да не ни харесва, е факт.
Кои са авторите, в чиято традиция бихте искали да се полага написаното от Вас?
Обичам Христо Ботев, Яворов, Дебелянов, елегиите на Пеньо Пенев и още, и още, и още… Чета с възхищение Дора Габе, Елисавета Багряна, ходила съм на четения на Станка Пенчева, Лиляна Стефанова, Людмила Исаева, Кинка Константинова, Надя Кехлибарева, Лиана Даскалова, Надя Неделина… Като читател ме води либералното отношение към толкова различните светове на пишещите, но като автор – трябва да си призная, че съм точно обратното (дори блогът ми за поезия в Blog.bg се казва Egozentric). Разбира се, човек не расте във вакуум, атакуван е от различни влияния, полепвания. За по-голяма яснота ще споделя, че имам книга със заглавие „Az sam balgarka & Edna balgarka” – стихове и монолози, издадени от Издателско ателие Аб през 2002.
Как се променя съвременната българска поезия?
Радва се на словесна и естетическа свобода. Ние, които още влачим травмите от миналия век, знаем колко важна е тя. Цялата ни поезия се променя, защото свободата дава тази възможност. Имаме силни автори от всички генерации. Но разбрахме и друго много важно нещо: живеем в млада 145-годишна държава, която едва се измъкна от комунизма, а сега е в процес на начален капитализъм. Ние участваме, движим този процес, и то доста зле. Не можем да избираме правилните и добрите, лъжат ни, подвеждат ни, парично бедни сме, с протегнати ръце за помощ сме, а какво самочувствие да има човек с дълго протегната ръка за помощ. Поне да имаше повече фондации, а не само тежките сесии на МК и СО, които изискват килограми документи, като че ли човек кандидатства за милиони евро или долари.
Да, има много добри стихотворения в стихосбирките, които книговезки са естетски оформени, на хубава хартия, евтини са, с много добри отделни стихотворения вътре, но трудно се попада на измислена и вътрешно заредена цялостна поетична книга. Срещат се текстове, които наподобяват преводна поезия, дошла от по-големи литературни култури. Изглежда нямаме достатъчно самочувствие и допускаме подценяване на собствените ни уникални признаци на таланта. Като човек от времената, когато имаше граница между преводач и автор, си мисля, че тази разделителна нишка не рядко дисциплинираше за добро. Човек преценяваше къде е по-силен и започваше там да копае надълбоко. Разбира се, аз и такива като мен, които не сме преводачи, имаме право на мнение, което може и да се оспори. Но то кое на тоя грешен свят не може да се оспори, още повече като изглежда се доказа, че всичко идва от Нищото.
А театърът? Вие сте и драматург и дългогодишен главен редактор на списание „Театър“. Има ли нещо неочаквано, което се случи в българския театър?
Вече 30 години театралното ни изкуство е на кръстопът. Познатата щатна система е гръбнакът, а кастингите са мираж. Няма конкурентност. Наблюдават се сривове на професионалното състояние на цели театри. Понякога смисълът на съществуването им ни убягва и зрителите по места умишлено подминават театралните каси. И учудващо противоречие: много театрални специализирани училища, а голяма безработица.
Появиха се частни театрални формации, но по-внимателно с надеждата в тях, защото изначалната им природа е комерсиална. Там Явор Гърдев никога не би могъл да постави своя „Хамлет”, а Александър Морфов – своите постановки! Има още тлеещи проблеми, нужен е вятър, който да раздуха въглените. Спирам дотук и правя място за хубавите мисли, които предизвикват у мен Деян Донков, Мариус Куркински, Захари Бахаров, Станка Калчева, Весела Бабинова, Мартина Апостолова, Иван Пантелеев, Крис Шарков, Диана Добрева…
Как се съчетават тези два жанра при Вас? Влияе ли драматургията върху поезията?
Някога вдигах телефона на Иван Радоев и споделях с него свои колебания. Той беше блестящ поет и драматург, а аз, която разбирах своето скромно присъствие в литературата ни, се опитвах „като него” да работя в тия два жанра. Постепенно добих самочувствие. Харесва ми огромната разлика в подготовката за писане. При всички положения е добре много да знаеш, но при драматургията трябва да имаш сериозни познания за човешката природа, за социалното, психологичното, патологичното, историческото… Поезията и драматургията имат природни граници, които си мисля, че спазвам: всяка да си знае мястото. Интимно казано, „ходя” някъде далеч, когато пиша поезия, а когато пиша пиеси, обикновено съм си вкъщи с мишката.
Новата Ви поетична книга носи заглавието „Хоризонтални стихотворения“ и разказва много истории – вашата, на жените изобщо, на земята, на света ни днес. И за тези истории сте избрали един език, който непрекъснато пулсира между всекидневното и причудливото. Това ли е формулата на днешното поетично говорене? И има ли нещо, което думите не могат да изрекат?
Реших по този начин да поговоря с тия, които се интересуват от мен. Тоналността сама се наложи. С думите добре се разбирахме, защото им обещах никоя да не избутвам навън, когато иска и е добре да влезе в някой стих. Тази „сделка” с думите, с която заедно изграждаме нашия си правен поетичен отдел, някои наричат лаборатория, работилница, цех, кухня…
Ето и моето откровение: като автор, който пише на български език, мисля, че думите не достигат. Музиката има своите бемоли и диези, своите октави; изобразителното изкуство има светлосенките и разтопените си палитри, които взаимопроникват, а думите могат да постигнат само разнообразие. Между степените на разнообразие има празнини, които ме е страх да си призная, че са пустини. Все се питам – кое е по-важното: снимката или надписът на гърба на снимката?
Имам десет поетични книги. Когато съм усещала, че трябва да седна да пиша, съм имала винаги една-единствена цел: да го напиша! Да го напиша най-после този стих или това стихотворение, за което съм дошла, да се успокоя, да ми мине най-после това вечно напрежение и да ми олекне. Но не става. Затова избирам виновник да са думите, а не аз.
Над какво работите в момента?
Пиша.
Разговора води: Амелия Личева
