Михаил Неделчев
Тук публикуваме две глави (16-а и 18-а) от общо 22 на студията „Литературният персонализъм“, включена в предстоящия за издаване том 2 от тритомника на Михаил Неделчев „Как работи литературната история?“ в издателството на Нов български университет. Общото заглавие на публикацията (Екзистенциалистки и соцреалистически персонализъм) е на редакцията.
Екзистенциалистките мрачни литературно-художествени персоналистични послания
Ще започна с едно мемоарно отклонение: за екзистенциалистките увлечения на нашата младежка интелектуална компания в началото на 60-те години на миналия век. Ходехме облечени в черно, с прилепнали тесни панталони. Опитвахме се да гледаме мрачно. Говорехме за екзистенциалистите, най-често все още преди да сме ги чели. Набавяхме си с мъка френските им книги, разменяхме си ги, четяхме ги и в преводи на сръбски език, а впоследствие и на руски. Дочакахме и първите български издания; намерихме си и превода на новелата „Стената“ на Сартр в списание „Балкански преглед“ от 40-те, в превод на Атанас Далчев. Ходехме до изнемога на „затворените“ прожекции на новите филми на режисьорите от френската нова вълна Жан-Люк Годар, ФрансоаТрюфо, Аньес Варда, Клод Шаброл, Ален Рене; следяхме възможностите да се видят в кинотеките филми като „Кеят на мъглите“ на режисьора Марсел Карне по сценарий на Жак Превер. Открихме по репродукции на черно-белите му графични творби един прекрасен екзистенциалистки художник. А после цариградската колежанска приятелка на баба ми Маргарита – спасената от геноцида някъде в Марсилия арменка мадам Гадарине, изписа за мен като подарък голям албум с репродукции на художника, който очевидно потъна някъде из залите в Централната поща, където хората на т.нар. Държавна сигурност „проверяваха“ кое „може“ и кое „не“ да бъде получено от адресата; трябваше да се задоволя с малките албумчета от сериите с птиците, с дървета с остри клони без листа и с къщите на Париж без техните обитатели. Подражавахме на жестовете на нашите киногерои, опитвахме се да превръщаме всичко това във всекидневен битово-художествен стил. Прибавяхме като обект на подражение към французите и цялостното излъчване на удивителния Збигнйев Цибулски – особено от филма на Йежи Кавалерович „В нощния влак“, с джаз мотивите на певицата Ванда Варска (въобще Полският център на бул. „Руски“ бе наш любим дом). Пишещите фикционална проза всред нас опитваха да правят психологически етюди именно в екзистенциалистки дух. Странно бе това привличащо ни мрачно излъчване на екзистенциализма като художествена култура и като философски постулати, убедено го привиждахме като възможност да се разграничим от властващите комсомолско-комунистически парадигми. Нашият приятел Явор Бачев (завършил красивия си земен път в Калифорния) бе измислил като израз на прекомерната ни любов слогана „Кама – за Камю, сатър – за Сартър!“. Въобще за нас екзистенциализмът бе предимно именно „художествена култура“, по-слаб бе интересът ни към философските тези на немеца Карл Ясперс, за когото се смята, че е въвел непосредствено преди Втората световна война неологизма екзистенциализъм. Паметни остават за всички нас представления „с експериментална цел“ по Бекет и Йонеско в Студентския дом на културата в София. Нашите увлечения докъм 1966 г. по така разбираните екзистенциализъм/абсурдизъм бяха наистина силно персоналистически.
Свое обяснение за тази особена привлекателност на културата на екзистенциализма дава френската изследователка Жак Колет в книжката си „Екзистенциализмът“ (1999), като тръгва от фигурите на предходниците:
Никога преди Киркегор личността на философа, изведена на сцената, не е играла такава важна роля в странстванията на мисълта. След него и други автори са били принудени да превърнат живота си в творчество, стоящо в периферията на техния живот. И тук обаче става дума за творения на мисълта, тъй като, дори белязани от индивидуалността на автора, те придобиват съответния езиков израз, след като са забравени онези перипетии, които са ги породили. Съществуването на писателите философи от ХIХ век предполага тъкмо тази издателска стратегия, независимо от всичките им замаскирания и дегизировки. Несъмнено никога творчеството и животът не са се обединявали до такава степен в целта си да създадат творения на мисълта, избавени от грижата за каквато и да било архитектоника.
Оттук можеше да бъдат зададени цяла серия въпроси. Например мандарините на екзистенциализма, представените от тяхната спътничка Симон де Бовоар философи-писатели Жан-Пол Сартр и Албер Камю литературни личности на реалното персоналистично послание ли са? Можем ли към тях да прибавим и абсурдистите-драматурзи Йожен Йонеско и Самуел Бекет? А да присъединим ли тук и играещия с най-различни роли, върлуващ из алтернативните кабарета и кафенета, радикален в посланията си писател и тромпетист Борис Виан, както и певицата – муза на екзистенциализма, Жулиет Греко? Струва ми се, че можем да отговорим положително на тези въпроси, стига да отчетем наистина мрачната или поне сумрачна специфика, съдържаща се в техните послания.
Когато търси мястото на литературната личност на Сартр в пространствата на Париж, Борис Виан пише в своя „Наръчник на Сен-Жермен-де-Пре“ в главата „Подземията“: „Трябва да отбележим основополагащата значимост на едно разграничение между различните тълкувания на прилагателното „екзистенциализъм“, според това дали е прикачено към думата „маза“, ний го срещаме в писанията на именитите философи, най-прочутият сред които е Жан-Пол Сартр. С относително уседналите си навици, той обикновено се свива по склоновете до площад „Дьо л’Елглиз“ и много рядко посещава мази“. Някак въпреки общителността му писателят-философ се чувства длъжен да бъде заядлив и дистантен, да стои в своята си кафе-обител, другите да „идват“ при него.
Вероятно една от тези мрачни магии при екзистенциалистите е в техните гранични ситуации, във фиксацията в тези мигове на психологическо битие на предела. Вероятно и нас в началото на 60-те този опасен живот ни е привличал. На финала на големия си роман „Мандарините“ Симон де Бовоар има описание на състоянието на главната героиня малко след като все пак не е погълнала държаната в ръка ампула с отрова: „Дълго седях пред огледалото и гледах лицето си на оцеляла. Устните щяха да са посинели, ноздрите стиснати, но не за мен – за тях. Моята смърт не ми принадлежи“.
Привиждахме смъртта на пътя към Париж на Албер Камю като миг с пределно опасна гранична ситуация, която не е била премината. Четяхме неговата „Чумата“ с нарастващото усещане, че и ние сме някак поразени. Блъскахме се непрекъснато в Сартъровата с т е н а. Опитах се да проверя доколко всичко това е непреодолимо: задигнах от Информационния отдел на Съюза на българските писатели тридесетина броя от списанието „Les Temps Modernes“.
Фиксирахме се върху една от най-персоналистично звучащите формули на Сартр: „За да съществува, човек трябва да избира себе си. Човек изцяло и неизбежно е обречен на непоколебимата действителност да създава собственото си съществуване“ („Битие и нищо“). Привлече ни и ето този пасаж у Камю: „Кое е всъщност това непонятно чувство, което лишава разума от необходимия за живот сън? Свят, който може да бъде обяснен дори с неправилни доводи, е близък. Обратно, в една вселена, внезапно лишена от илюзии и светлина, човек се чувства ч у ж д е н е ц. Това изгнание е безнадеждно, понеже е лишено от спомените за изгубеното отечество или от надеждата за обетована земя. Именно това разделяне на човека от неговия живот, на актьора от неговия декор, е усещането за абсурда“ (из „Митът за Сизиф“). Точно от подобни формули струят омагьосалите ни екзистенциалистки мрачни литературно-художествени персоналистически послания.
Проследявахме как Сартр и Камю са оформили в обществено-културния живот на Франция най-ярката интелектуална двойка, която не само следва, но и предизвиква дневния ред и публичните дискусии; научихме и за раздразнението, с което Сартр бе посрещнал „Разбунтуваният човек“ на своя приятел-съперник. И двамата бяха удостоени с Нобелова награда за литература, като Сартр отказва да получи своята. Все пак, ако трябваше да избираме литературна личност, с която щяхме да се идентифицираме, това бе на Камю с неговата сложна фигура на ч у ж д е н е ц а, на безприютния, но трагически съучастващ наблюдател/интерпретатор. Сартр с неговите заигравки със Съветския съюз (нищо че още през 1956-а бе написал своята работа „Призракът на Сталин“), особено с неговите воаяжи из Китай, с неговия стряскащ м а о и з ъ м, постепеннно ни отблъскваше. Камю стана посмъртно нашият герой!
Преди десетина години с един приятел се отправихме към прочутото парижко кафене „Флор“ на бул. „Сен Жермен де Пре“, което дълги години е неофициалният офис на Сартр. Настанихме се на терасата. Оледахме се. Зад нас се чуваше шумна сръбска реч. Отпреде ни бяха височки румънски момичета с вид на баскетболистки. Екзистенциалистките всекидневно-художествени магии бяха отстъпили място на туристическото…
Соцреалистическо производство на ерзац-персонализъм
Тук неизбежно общият стил на повествованието в студията рязко ще се промени. Ще се вклинят травмиращи спомени от детството. Само ще ги маркирам, без да ги развивам.
Основният въпрос е: персоналистическо явяване ли са вождовете при тоталитарните политически режими? Категорично не. Просто образите на тоталитарните вождове са плоски, без обем, нямат истински опубличностени биографически разкази, тук властват легенди и свръхакцентиране върху някакви уж героически жестове. Всъщност те са публични личности-емблеми, но не в този смисъл, който бе употребен за световните символи на най-високо изкуство, а по-скоро в тесния смисъл, зает от рекламната дейност. Неслучайно под техните канонизирани изображения – те можеха да бъдат виждани навсякъде – стоят също канонизирани формули в личностен план, постоянно повтаряни слогани с идеологическо внушение.
На 5 март 1953 г. в нашето 6-то Средно смесено училище „Граф Игнатиев“ се разнася „смразяващата вест“ за смъртта на „Бащата на народите“ Йосиф Висарионович Сталин. Аз, единадесетгодишен ученик, се завръщам вкъщи разреван. Та: „Сталин значи мир“, следователно ще има война. У дома ме успокояват, нищо подобно няма да се случи, дори усещам задоволството от злощастното събитие. В същия ден, в едно затънтено някъде в Добруджа село, прекрасният бъдещ фотограф-художник Апостол Райков – Чичо Поли, свекър на сестра ми Мариана, с отнети адвокатски права заради няколкократно участие като млад юрист в защита на съдени от т.нар. Народен съд, „въдворен“ там след няколкократно все по-далечно изселване, е на смъртно легло. Чува, че камбаната на селото бие на умряло. Пита хазайката си „кулачка“, която единствена си е позволила да го приюти: „Кой е умрял?“. „Сталин!“, отвръща му тя. „Така ли, пукнало ли е това куче, да му… тогава аз ще живея!“ И наистина му предстоеше дълъг, мъдър живот. След скотската смърт на палача от Кремъл светът все пак бе станал по-малко опасен.
В чудесната си книга „Готланд“ (тук това название означава, че Чехия е страната на легендарния естраден певец Карел Гот) на полския писател и журналист Мариуш Шчигел се разказва забавната гротескова история за трудното унищожаване на паметника на великия вожд – замислен да бъде издигнат в Прага на брега на Вълтава като „най-големия паметник на Сталин на земното кълбо“. Но в българския случай младежи очевидно са избързали със своя опит за унищожаване и така през същите дни около смъртта на Сталин, след не съвсем сполучливия опит, дисидентът-анархист Георги Констатинов попада в затвора, където лежи десет години при частично опростена двадесетгодишна присъда.
Не са такива вълненията на живеещите през десетилетията с култа към Сталин различни персони (виждаме ги със знамена, изображения върху фланелки и с плакати на русофилските митинги на язовир „Копринка“ и другаде). В началото на 2021 г. арестуван за шпионаж в полза на Русия бивш военен (натовски) разузнавач се изповядва в подслушан и записан разговор – като „естествена“ причина за извършеното предателство спрямо родината си, че е сталинист. Написах преди години за в. „Култура“ статия с мотива Сталин в душите им по повод на стихотворски текстове на зловещия идеолог Богомил Райнов. Не секва обожанието на архипрестъпника на ХХ век (заедно с „фюрера“ на германците Хитлер) и през новите десетилетия; получаваме от Путинова Русия непрекъснато сведения за нови вълни на възраждане на този зловещ и бременен с жажда за масови насилия култ.
А някъде преди въпросната 1953 г., като още по-малък ученик, при едно закъснение за училище попаднах на едно психологически непостижимо за мен събитие. Бях допуснат в един салон, където вече бяха и съучениците ми, и прав до вратата, ме блъсна взривната вълна на някакви викове, смесица от възторг и ярост: „Червенков! Червенков!“. Наистина ми бе непонятна тази обща емоция, исках да се скрия, някаква учителка ме приюти до себе си. Усмихнатият самодоволно човек на сцената бе твърде неприятен във виждащата се под сакото риза с българска бродерия и с извадена отгоре яка. Десетина години по-късно бях свидетел на следната сцена на площад „Славейков“: някъде около обед, внезапно настана тишина и тълпата се разтълпи пред човека със слонска гуша. Дори не се чуваше шепот: „Червенков! Червенков!“. Бившият вече вожд сякаш се бе появил от преизподнята.
„Героят от Лайпциг“ Георги Димитров и „верният съратник“ Васил Коларов бяха забравили да го вземат със себе си. Впрочем някъде в спомените си от София големият писател и дипломат Ромен Гари пише, че при някакъв прием, в пристъп на алкохолно добро настроение Героят от Лайпциг му казва за Бундестага: „А може и аз да съм го запалил!?“.
Ето така тоталитарните вождове от средата на ХХ век, без да са се оформили около тях истински политически личности, продължават да тревожат въображението на маси от хора в различни точки от Европа. (Естествено, към изброените можем да добавим не само одиозното Дуче на Италия и също зловещия победител от Испанската гражданска война генералисимус Франко – генералските звания винаги им се струваха недостатъчни, но и десетките по-малки авторитарни водачи, кондукатори, поглавници и пр. на различни национални общности. Спомням си как митът за тези водачи така бе обзел съзнанието на психически нестабилния ми покоен приятел – белетриста Антон Кафезчиев, че бе ми се обадил по телефона в един късен час след окончателната смърт на Франко, за да ми каже, че в бъдеще ще имаме полза от черепа му: ще го заровим в пясъците на Сахара, така той ще се смали и ще имаме възможност да си го предаваме като таен знак при някакви наши конспиративни дейности.)
Една забележителна книга – „Поробеният разум“ (1951, 1953) на големия бъдещ поет нобелист Чеслав Милош, ни представя процеса на променянето на съзнанието, на промиването на мозъците и на писателите, на големи интелектуалци от разпрострялата се и във всички страни от „социалистическия лагер“ съветска империя. Зад неговите компромисно представящи се персонажи Алфа, Бета, Гама, Делта – въплъщаващи разнородни типологии, всъщност стоят реални важни от времената на десетилетията между двете световни войни литературни личности на полската литературна култура, които се оказват заразени от отровните идеологически „хапчета на Мулти-Бинг“ (измислени още от Станислав Игнаци Виткевич).
При спазването на всички пропорции и специфики, Чеслав Милош ни е дал с „Поробеният разум“ силен модел, който може да бъде наложен и върху ситуацията с „пропадането“ и провалянето на още много (потенциални) литературни личности в други национални култури. Подходящ е за прилагането му например при изследването на (само)представянето на скандиращата по площади и стадиони група на поетите-шестдесетници на Русия (Евтушенко, Вознесенски, Рождественски и пр.), а оттам – и върху българските Априлски поети с техните псевдопророчества, псевдобардовство, с техните фалшивеещи оди (вж. студиите ми „Присвояване на ролята, на мисията на Поета. Наблюдения, фрагментарни бележки, размишления на глас за Априлското поколение“ и „Т и х а т а л и р и к а срещу идеологическото гръмогласие в поезията: различни гласове, различни публики, различни аудитории – търсени и намирани“).
Самите избрани имена на соцреалистическите писатели говореха за този по същество отказ от индивидуалност, за желанието да изразиш чрез себе си типовото, масовото. Един оказал се убиец стихотворец се бе нарекъл Станислав Вихров, а един литературен критик – Иван Руж. Не липсват и псевдоними като: Ален мак, Антифашист, Беден жител, Бедняк, Безбожник, Болшевик, Пролетарий, Простолюдец, Профсъюзник, Работник, Ротфронт, Селянин, д-р Съветский, Червен метач, Червен редник, Червен чук, Червеногвардеец, Червеноризец храбър, Юмрук и др. Всред плебса около Съюза на писателите се разказваше следния анекдот:
В Москва било организирано голямо юбилейно честване на одиозния „поет“ Дамян Бедний. Заминала за участие в тържествата делегация на СБП в състав: Голев, Босев и Мокрев. На летището ги посрещнал секретарят на Съюза на съветските писатели Михаил Голодний.
Имената на тези представители на литературата на (псевдо)беднотата са автентични.
В тази картина се вклинява алтернативната късна дисидентска персоналистична публичност (от предходника – скъпата жертва Георги Марков, до философа-публицист Желю Желев и философа-антрополог Асен Игнатов). Когато с един голям международен екип правехме преди години двутомния Речник на дисидентите (под методическото ръководство на полския център „Карта“), задължителен елемент на определението „Кого можем да назовем д и с и д е н т?“ е силното огласяване на несъгласието с тоталитарната комунистическа система, опубличностяването на най-едрото послание, създаването на литературна и политическа личност с осъществяване и в публицистика, философия, геополитика (най-силни примери с общоевроатлантическа известност: Александър Солженицин и Вацлав Хавел, Лех Валенса и Адам Михник, Ян Паточка и Лешек Колаковски, украинците акад. Иван Дзюба и загиналият в затвора поет Васил Стус, Владимир Буковски и Наталия Горбаневска и пр., и пр.).
Постмодернизмът и соцартът на бившите страни от „социалистическия лагер“ осъщестяват множество радикални пародийни и гротескни реакции срещу формите на псевдоперсонализма на соцреализма, срещу официалните тоталитарни форми на пропаганда, представящи по уродлив начин някаква личностна проблематика от най-високата йерархия на системата. Така силният руски ироник – поетът и художник Дмитрий Пригов, прави серия от тънки пародии на прословутите траурни съобщения за доста учестено напускащите този свят вождове на КПСС през 70-те и 80-те години на миналия век (Брежнев, Андропов, Черненко). Помним свръхтържествените дълбоки мъжки гласове, които четяха тези некролози с максимално забавена интонация – след това по радиото се пускаше прекрасната траурна симфоническа и камерна музика на Бетовен, Чайковски, Шопен, беше хубаво (нямаше да прозвучи обаче музика на често „опасния“ чрез гениалното си творчество Дмитрий Шостакович, дори истинският Траурен марш (adagio molto) от неговия последен, Петнадесети струнен квартет в Е flat minor, опус 144 – прекалено е безнадеждно-трагически!). Но тези „некролози“ са отнесени този път към някои от най-големите руски писатели, като обаче са запазени всичките тъпи шаблони и въобще целият стил на унищожаващия всъщност нормалния биографически разказ изказ. Ето мистификационния „Некролог“ за Александър Пушкин:
Централный Комитет КПСС, Верховний Совет СССР, Советское праветельство с глубоким прискорбием сообщают, что 10 февраля (29 января) 1837 года на 38 году жизни в резултате трагической дуэли оборвалась жизнь великого руского поэта Александра Сергеевича Пушкина.
Товарища Пушкина А.С. всегда отличали принципиальность, чувство ответствености, требовательное отношение к себе и окружающим. На всех постах, куда его посылали, он проявлял беззаветную преданность порученному делу, воинскую отнагу и героизм, высокие качества патриота, гражданина и поэта.
Он навсегда останется в сердцах друзей и близко знавших его как гуляка, балагур, бабник и охальник.
Имя Пушкина вечно будет жить в памяти народа как светоча руской поэзии.
И следващите некролози от цикъла – за Лермонтов, Достоевски и Толстой – възпроизвеждат цялостно един и същи идиотски „официозен“ текст – с леки, но същностни промени в предпоследните два пасажа, където на финала звучат прословути „литературноисторически формули“ от епохата. Ето ги – за Лермонтов: „Он навсегда останется в сердцах друзей и близко знавших как человека тяжелого и вспылчивого характера, бретер и визионер“, „Имя Лермонтова вечно будет жить в памяти народа как мрачного гения эпохи“; за Достоевски: „(…) как человек желчный и подозрительный, наделенный тяжелым недугом и памятью осторожных лет“, „(…) как богоискателя и фидеиста“; за Л. Н. Толстой: „(…) как большой барин, увлекавшйся идеями будизма, толстовства и опрощения“, „(…) как зеркало русской революции“. Именно тези финални оразличавания внасят мрачния комически елемент спрямо същинските комунистически некролози за вождовете. И финалният псевдонекролог, на самия автор: „Центральный Комитет КПСС, Верховный Совет СССР, Советское правительство с глубоким прискорбием сообщает, что 30 июня 1989 года в городе Москва на 40-ом году жизни проживает Пригов Дмитрий Александрович“. Прискърбието на въпросния ЦК си е съвсем реално отношение към тогавашното битие на художника постмодернист…
В радикалния като изображение гротесков роман-дяволиада „Московиада. Роман на ужасите“ най-нашумелият съвременен украински писател Юрий Андрухович има персонаж с автобиографични черти, който попада – наред с всички други приключения – в строго (привидно) охраняваната „зона на правителственото метро“. Там цари атмосферата на чинопочитанието от времената на комунистическите вождове, но вече като абсурдна пародия, като жалко наподобяване, като нещо, което дори никого не може да уплаши. И все пак, в тази вече нова Москва, комунистическото всъщност непрекъснато се възпроизвежда, включително и чрез тези трагикомични подобия на уж монументалните великани на комунизма.
Така този ерзац-персонализъм затваря целия кръг на възможните въплъщения – ниски и високи, принизяващи и възвисяващи.
