Разговор с Деметра Дулева
Деметра, приемате ли да Ви категоризират като пишещ дипломат, или искате критиката да Ви третира като писател без странични определения и етикети?
Моето скромно мнение е, че може да си всякакъв по професия и пак да си писател. Авторът на „Тютюн“ – стандартът за български роман, е ветеринарен лекар. Писателите сред дипломатите не са рядко явление. И сега не съм единствената.
Лично аз предпочитам да ме определят като писател и дипломат, защото това са две отделни мои идентичности, дори бих използвала думата „аватари“, които ме изразяват по различен начин. Често това, което единият може да си позволи, другият няма възможност да направи. Като дипломат пребивавам в сложна йерархична зависимост, спазвам голям брой правила в общуването с български и чуждестранни институции, работя по политики, които се определят от държавни органи. Това е леко кафкиански свят. Като писател се чувствам напълно свободна да изразявам мислите и чувствата си. Дори не се сещам какво бих могла да си забраня в писането.
Как се решихте да дебютирате в литературата?
Не беше съзнателно решение. Един ден просто се случи. Отворих празен лист на компютъра и започнах да пиша. Оказа се, че целият роман е бил готов в някакъв невронен облак в главата ми. След няколко месеца видях, че имам десетки страници, а когато станаха двеста, реших да покажа ръкописа на съпруга си. Той е поет по рождение, но по професия е редактор. Радвам се, че ме окуражи и дори ми помогна да подредя текста. После взех решение да го предложа на издателство, но до такава степен написаното бе неочаквано за мен, че изпратих ръкописа под псевдоним. Настоявах да го запазя дори когато получих отговор, че ще го публикуват. Вальо Георгиев, редакторът на книгите ми в издателство „Хермес“, ме убеди да застана с името си зад романа.
Изненада ли Ви успехът на „Странстващият албатрос“? Коя е най-ценната критика, която прочетохте или чухте за романа си?
Много ме изненада, не очаквах да се приеме така добре от читателите и от литературната критика. Всъщност не знаех на какво да се надявам при такъв късен дебют. Аз съм сравнително затворен човек и вниманието към мен дойде изневиделица, дори отначало ме смути. Много ми помогнаха срещите на живо с читателите – в София, Пловдив, Брюксел, Париж, на които те споделяха добри думи за книгата. Започнах да получавам емоционални писма в електронната си поща от стотици хора. Не преувеличавам. Напълно непознати българи, буквално от цял свят, откриха себе си в Габриела. Казваха, че са пътували точно с този автобус на Запад, живели са в същия панелен блок, познавали са точно такъв съсед. Измислени от мен герои като Ангрото оживяха в споделени от читатели спомени. Някои твърдяха, че са работили точно в тази фирма с точно този шеф. Това са мистичните дълбини на писаното слово, за които нямам обяснение. Най-ценното за мен е именно този енергиен кръг на съпричастност между мен и читателите, в който се усещаме като едно тяло с обща споделена съдба.
Новият Ви роман „Преобърнати съзвездия“ се фокусира най-вече върху епохата на социализма. Смятате ли, че казвате нещо ново за това време, което е обект на много български романи от последните десетилетия?
Вярно е, че много български романи са посветени на социализма и мисля, че това е добре. Той трябва да бъде разказван. В „Преобърнати съзвездия“ не съм си поставяла за цел да анализирам или да oписвам цялата истина за тази диктатура. Това за мен е непосилна задача. Социализмът, както го наричаме разговорно, е историческа епоха, която се променя. Едни са първите години на поразените от кървавия терор, други са на задушаващия сталинизъм, трети са на селския прагматизъм на живковизма.
Исках да опиша социализма такъв, какъвто аз го живях в склерозиралото му последно десетилетие. Тоталитарната държава функционираше съвършено, лъжата беше станала истина, разбита за по-лесно на кратки лозунги. Ние вече не се бунтувахме, бяха ни сгазили и се раждахме поддръжници на системата по подразбиране. Единици бяха тези, които дръзваха да се противопоставят. Исках да разкажа именно за това ежедневно насилие, което приемахме за нормално, за този тотален контрол, за мълчанието и страха. Но да го разкажа през първата любов на моята героиня Йоана, която взривява сетивата, чувствеността и разума ѝ, като осветява сивотата около нея и разкрива това, което Хана Аренд определя като „баналността на злото“. Пансионът, в който пребивава Йоана, прилича на цялата държава – животът там се управлява от звънци, всякакви страсти са забранени, всичко е подчинено на правила. Това е място, което може да напускаш, като бягаш.
Можем ли да говорим за доза автобиографизъм в романа Ви, или става дума за събирателен фикционален образ?
И в двата романа, без да разказвам живота си, който е различен от този на Габриела и Йоана, разказвам себе си и обстоятелствата, които са ме формирали. В този смисъл романите ми са слабо автобиографични, сюжетите и героите в тях са измислени и все пак са истински. Поне изразяват моята истина. Опитах се бъда максимално честна към онези години, да ги погледна отново с очите на момичето, което бях. Тогава не проумявах изцяло характера на държавата, в която живеех, но усещах натиска, който се опитва да изглади всичко в теб. Oсобено в гимназията, когато ставаш отделна личност. Косите да са сплетени, бялата блузка да е закопчана до последното копче, черната пола да е четири пръста под коляното. И най-важното – да нямаш свои мисли, да вярваш в партийни тезиси, да си постоянно зает в някакви обществени ангажименти. Някаква несвършваща манифестация от съвестни, безлични и дори безполови граждани.
Смятам, че този натиск, това психическо насилие ни беляза завинаги и то е причината да сме такива, каквито сме. Много неща от социализма пренесохме до днес: недоверието в институциите, вярата, че има всесилен вожд, който може да оправи нещата, податливостта към конспиративни теории и глуповати обяснения на сложни обществени процеси, желанието да клинчим, да се измъкваме от правилата – все неща, които пречат в изграждането на интелигентно гражданско общество.
Отвъд темата за миналото, важна Ви е и темата за порастването и съзряването, за женската чувствителност, за това какво е да си жена. Кои са автор(к)ите, в чиято традиция се вписвате или чиито модели следвате в това отношение?
Да, темата за жената, за нейната чувствителност, сексуалност и тяло е една от големите теми, които ме занимават и имам желание да разказвам за това. Мисля, че в живота жената участва с тялото си много повече от мъжа – не само заради раждането, кърменето и майчинството, a и заради факта, че тялото ѝ е обект на сексуално желание и мъжка доминация.
Имам много любими авторки, от миналото и съвремието, като Вирджиния Улф, Маргьорит Дюрас, Франсоаз Саган, Силвия Плат, Елза Морантe, Ориана Фалачи, Ани Ерно, Елена Феранте, Делфин дьо Виган, Ясмина Реза…
Кой е адресатът на новата Ви книга? Не се ли страхувате, че за най-младите някои неща ще са неясни? Не поставяте обяснителни бележки, както правят други писатели, и като че ли разчитате на паметта или знанията за тази епоха.
Всъщност книгата е за любов, за първата любов и неосъзнатия сблъсък между двама души, който прави любовта им невъзможна. Темата е вечна и говори еднакво на всички поколения. Разликата в случая е, че първата любов на моята героиня се случва през социализма, но както тогава, така и днес личните решения, които вземаме, определят отношенията в двойката и между хората въобще. А ако има понятия, които най-младите читатели (а истински се надявам да имам такива) не разбират, ако не знаят какво е „перестройка“ или “ДКМС”, могат да попитат родителите си. Имаше такъв процес на общуване между поколенията и за първата ми книга. Млади читатели, които не помнят прехода, ми споделиха, че им е било много важно да научат повече, за да разберат по-добре родителите си и избора, който са направили.
Кои са българските писатели, до чиито книги искате да виждате своята в книжарниците?
Лесно ми е да отговоря към коя литературна компания се стремя, като погледна рафтовете на семейната ни библиотека, пълна с имена на съвременни български автори. Аз и съпругът ми четем много и мога да кажа, че литературната критика не пропуска от погледа си нито един качествен текст. Несъмнено ми е много приятен този ренесанс на българската литература, който се наблюдава през последните години и присъствието на все повече женски имена в него. А като директен отговор на Вашия въпрос ще отговоря, че приемам подхода на големите книжарници за най-точен. В тях книгите са подредени по жанрове, а нe като класация на спортно събитие. Моите два романа – излиза нов тираж на „Странстващият албатрос“ заедно с втория ми роман „Преобърнати съзвездия“, може да откриете на буква Д в подредената по азбучен ред съвременна българска литература.
Не Ви ли е изкушавала идеята да пишете на френски и да се опитате да пробиете във Франция? Още повече че вече имаме своеобразна традиция – визирам авторки като Елица Георгиева или Ружа Лазарова.
Наистина бих могла да пиша на друг език, говоря много добре френски, италианският ми е като майчин. Темите, които познавам и ме интересуват обаче са свързани с България – социализмът, преходът, престъпният генезис на властта, липсата на справедливост, лъжите и манипулациите, разкъсването на социалната тъкан на нацията, принудителната емиграция… И повечето ми литературни герои са българи. А езикът, който най-добре ги изразява, е българският.
Чета много френска и италианска литература, виждам какви са техните теми. За Франция: трудното общуване между различните етноси, натрупаната агресия в отношенията с бившите колонии, участието в световните конфликти, тероризмът и радикализацията, антиутопии, свързани с климатичните промени и дигитализирането на обществото. За Италия: различията между Севера и Юга, мафията, левите движения, католицизмът и присъствието на Бог в живота ни, глобализацията и изчезващата връзка между поколенията…
Например в момента чета роман на Жан-Кристоф Рюфен (ето още един човек с няколко идентичности – лекар и писател, учен и дипломат, най-младият член на Френската академия), в която се разказва за участието на френските сини каски в омиротворителния процес в Косово.
Нашата история е друга, ние сме различни от западните хора (поради преживяното през последните хиляда години) и друго е записано в социалното ни ДНК. Него искам да разкажа, и то на тези, с които сме го преживели заедно, и на по-младите, които се интересуват от това. Дори да пиша на друг език, пак ще бъда български писател. Но ще се радвам, ако романите ми бъдат преведени на някои от големите световни езици.
Имате ли и нови романи в главата си?
Да, в момента работя върху два нови романа, и първите написах донякъде заедно. И за мен все още е странно, но се оказа, че мисля темите, които ме вълнуват, в романи. Не знам още колко имам записани в облака.
Въпросите зададе АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА
