Мартин Колев
Вторият сборник с разкази на Зорница Гъркова, „Те никога не казват“, в много отношения може да се разглежда като продължение на първия ‒ „Пътят на мравките“. С него Гъркова се включи в поредицата „Нова поезия и проза“ на УИ „Св. Кл. Охридски“, където дебютираха още обещаващи автори като Владимир Полеганов, Белослава Димитрова, Марианна Георгиева и др. Впечатлението за известна обвързаност помежду им се подсили от поредица четения, проведени под надслов „Новото е странно“. Днес, няколко години по-късно, вече е валиден въпросът: дали новото странно е било предимно ефект на дебюта, или продължава да шества из текстовете на тези автори? Читателите на Зорница Гъркова вероятно ще го разпознаят, макар и изменено, развиващо се, по страниците на „Те никога не казват“. Каква е обаче конкретната физиономия на това ново и странно във втория сборник?
Ще започна с това, което той отказва да бъде. Сборникът рядко се увлича от заплитането на усукани и изненадващи сюжети или от оформянето на отчетливи, ярко различаващи се характери. Напротив, героите ‒ по-често героини ‒ на тези разкази като че ли са реплики, копия един на друг, те обитават вариации на един и същ свят с антиутопичен привкус. В интервюта авторката споделя, че обича да поставя героите си в невъзможни ситуации. Тя обаче не се вълнува от евентуалното им спасение ‒ липсва възможност за бягство, за неочакван сюжетен обрат ала Алек Попов ‒ а от начина, по който възприемат тази невъзможна ситуация. Героите ѝ, най-общо казано, са изгубили връзка с биологичните аспекти на човешкото преживяване (този интерес на Гъркова към биологията не е нов, както си личи и от заглавието на първата й книга, „Пътят на мравките“). Те се мъчат всячески да (пре)открият тялото си, природата и така да придадат смисъл на един свят, лишен от каквото и да било обяснение. Те са привличани до обсесивност от претворяването на човешкото тяло, от разгадаването на пътечките по дървесната кора, от застрашени видове и необичайни паразити. Героите деца ‒ като Ани в разказа, озаглавил сборника ‒ изпълняват символна функция. Онези, които носят познанието и опита ‒ възрастни, предшественици ‒ „никога не казват“ какво очаква децата в този непонятен свят.
Новото странно на Гъркова безспорно има екологична подплата. Фокусът върху природни феномени и куриози отпраща към популярната в съвременната екофилософия концепция за екологично обезпокоителното (the ecological uncanny)[1]. Героите на Гъркова са герои на антропоцена, епоха на ексцесивното човешко въздействие върху нашата планета. Тяхната среща с екологично обезпокоителното носи шок и откровение тъкмо защото възстановява потиснатото познание за връзката им с околния свят. Това е един свят на потънали Венеции, на обезлюдени територии и тела, който често напомня ‒ макар и за кратко ‒ жанрове като антиутопия, фантастика, хорър. Той напомня също и за знаменателната фраза на философа Тимъти Мортън: „Краят на света вече е настъпил“.
Изобщо писането на Гъркова е заредено с интригуващи концепции, в него безспорно си личи и филологическият ѝ бекграунд. Може би затова читателят понякога се губи сред дългите, почти научно звучащи пасажи, сякаш и той разчита карти, начертани от бръмбари по дървесна кора. Известна редакторска намеса безспорно би била от полза, би направила книгата по-четивна, но в нея изобщо не е упоменат редактор. Не че това е частен случай ‒ издаването на български книги без редактор е една колкото притеснителна, толкова и упорита издателска практика.
Така или иначе, с „Те никога не казват“ Зорница Гъркова утвърждава своя свеж, любопитен, особен глас. Всъщност сборникът, особено в по-дългите разкази, стигащи до 30-50 страници, звучи като преходен проект, като опипване на почвата за предстоящ роман. Авторката споделя в едно интервю, че действително работи по такъв и дори вече има работно заглавие. Надявам се, че той ще получи полагащите му се издателски грижи и ще ни донесе още много почуда и безпокойство. Дори и краят на света да е настъпил, ние все още нямаме друг избор освен да го обитаваме. Може би задачата на новата странна литература е да ни покаже как.
[1] За продължаващите „Преводачески безпокойства около das Unheimliche“ виж М. Калинова, К. Спасова, Литературен вестник, бр. 34/2013, с. 1-2.
